Саломе за първи път в Софийската опера

Рихард Щраус в Софийската опера - това е събитие. Повече от три десетилетия не е звучала музиката му в тази зала - няколкото спектакъла на "Кавалерът на розата" в постановка на Асен Найденов и Димитър Узунов са едничкият знак за присъствие на творчеството на този композитор у нас. А очевидно оперната публика жадува за промяна. Може би вече е готова да приеме нещо различно от любимите на всички ни Верди и Пучини. Впрочем, тя знае и Щраус, но от концертните афиши, където творчеството му присъства регулярно.
Емблематичната за музикалния експресионизъм "Саломе", писана през 1905 година, е събрала модния ексцентричен владетел на лондонските салони Оскар Уайлд и младия напорист немец Рихард Щраус. Резултатът е едноактна, по обема си обаче пълнометражна, творба. В нея идеите и концепциите на Вагнер са превъзходно разгърнати, но с един нов и по-атрактивен маниер. Конструкцията се оформя върху четири големи диалога, съпоставящи героите, въвеждащи ги във взаимоборство. Най-яркият е този на Саломе и Йоханан.
Психологическите събития се увиват спираловидно около страстта на Саломе към пророка Йоханан, отхвърлящ с проклятие възбудителните й любовни копнежи и желания. И паралелно - неврастеничната похотливост и откровен цинизъм на царя Ирод - типичен експресионистичен герой. Напрегнатият диалог между Саломе и Ирод завършва с финала на драмата: монологът на Саломе с отрязаната глава на Йоханан. Трийсет лайтмотива а ла Вагнер изписват ужасяващия порив на Саломе, окръжението й, участващо косвено или директно в нейната драма, образите на аскетичния Йоханан и евреите - единственият ансамбъл в операта. Двете оркестрови интерлюдии, ограждащи диалога на Саломе и Йоханан, са изключителни по своето изграждане. Също както и прочутата сцена "Танцът на седемте воала", където авторът е заложил находки в оркестрацията в метроритмичен и ладов аспект.
Естествено, най-яркото присъствие в "Саломе" на софийската опера бе Анна Томова-Синтова. Всепризната за една от най-големите интерпретаторки на Щраусовия стил и ненадмината Маршалка в "Кавалерът на розата", тя ни откри с глас и интелект сложния, многобагрен и патологичен свят на автора и неговата героиня. В отлична гласова кондиция, с много изисканост и емоционалност певицата пресъздава образа, налагайки своя перфектен стил върху цялостното изпълнение на операта. До нея е чудесният баритон Иван Консулов - Йоханан, също певец, който знае как да интерпретира Щраус - с много достолепност и звучност в своите преобладаващи диатонични и аскетични реплики. На сцената е и артистичната чаровница Нели Божкова, Иродиада - мецосопрано, което отдавна не бяхме виждали на наша сцена. Всъщност това българско присъствие, дошло от големите европейски сцени, отново ни дари със самочувствие.
Сред многото участници в този празник особено изтъкване заслужава отличният тенор Анжело Симос - Ирод, който пресъздаде променливите настроения на образа. Силно присъствие имат и Румяна Петрова, Цветан Цветков, Димитър Станчев, Лъчезар Лазаров. Всеки привнесе нюанси и колорит в общата драма на "Саломе". Разбира се, огромна е ролята на оркестъра, дирижиран от Георги Нотев. Известна е констатацията, че Щраус е особено труден за дирижиране. В този смисъл Георги Нотев успя да овладее мащабите на партитурата, да държи в ръце певци и оркестър. Но тънките съпоставяния, контрастите, вълните от експресия, редуващи се с Щраусовата тишина, ми липсваха. Вместо това оркестърът бе най-често в надмощие над певците, чиито гласове героично се бореха да изплуват. Особеното балансиране на звука в тази трудна творба наистина е една огромна творческа задача и навярно изисква много опит и съвършен усет, умножени по вдъхновение. Оркестърът на операта се представи на ниво, достойно за един национален състав. Всички свириха не само с желание и с внимание, но и със самочувствието на музиканти, увлечени от творческата си цел. Дано имат и други поводи да демонстрират възможностите си.

Боянка Арнаудова