Волята за смисъл
В началото на 70-те тогавашният генерален секретар на австрийския ПЕН-клуб и издател на легендарната "Pestsаule" ("Колоната на чумавите") Райнхард Федерман ни покани на тържество в Народното читалище "Brigittenau". Темата гласеше: "Има ли криза в литературата?" Тогава повечето литературни вестници в края на седмицата издаваха литературни приложения, дори "Krone" предлагаше стихотворение на седмицата, "Обругаване на публиката" на Петер Хандке вече беше написано и представено, както и "Magic Afternoon" на Волфганг Бауер. Литературата беше тема, която вълнуваше духовете.
До Федерман на подиума седяха Райнхард Урбах, драматург на Бургтеатер, Петер Турини, който малко преди това беше предизвикал вниманието и възмущението на публиката с пиесата си "Преследване на прасета", и Волфганг Краус, ръководителят на Австрийското дружество за литература. Публиката в по-голямата си част беше работническа. Залата беше препълнена, атмосферата нагорещена. Публика негодуваше от новата австрийска литература и от дискутиращите на подиума, които приветстваха това развитие. Двете страни се аргументираха от две съвсем противоположни страни. Едните бяха щастливи, че австрийската литература най-сетне беше осъществила скока в модерността, а хората в залата говореха за копнежи, очаквания, преживявания. Разговорът напълно се разминаваше. Накрая в залата скочи един мъж и извика, че се чувствал подигран от една литература, която не може да му предложи нищо повече от това: "Пукай се, пукай се, имаш болен черен дроб!" Какъв образ за света и за човека предлагала тази литература. Тя само потискала.
Това ми се стори подходяща изходна позиция, за да кажа нещо по въпроса за отговорността на творците, да цитирам "Патология на духа на времето" на Виктор Франкъл, а също и това, че изкуството, "ако иска да бъде истинно, не може да е красиво". Изказването ми завърши с пълен крах. Вероятно не съвсем коректно предадените цитати на Франкъл бяха използвани като призив за автоцензура в смисъл на прибързано послушание, аз бях обвинена във фашистко мислене.
Урокът беше болезнен. Прочитът на едно малко книжле и почти пълната липса на предварителни познания явно не бяха достатъчни. Бях твърдо решена да се справя с това незнание. В търсене на изказвания на Франкъл за изкуството попаднах на списък от произведенията му, който тогава наброяваше деветнадесет заглавия, след това на поликлиниката и най-сетне на самия Франкъл. Потърсих го по телефона. Каза ми: "Елате на лекцията ми, там ще можем да поговорим." Поканата за този разговор се превърна в покана за много други, един бог знае защо си създаваше тези проблеми. Както и да е, той го правеше, а аз исках да направя негов портрет, Райнхард Федерман беше обещал да публикува текста в "Колоната на чумавите". Исках да пиша за човека, който така самопонятно отговаряше и откликваше на въпросите ми - а като много мои връстници имах куп въпроси - исках да пиша с цялата самопонятност, която е възможна единствено в състояние на пълен наивитет. Днес зная, че много от въпросите съм поставила заради себе си, а не заради Франкъл. Третият райх за моето поколение беше история като Пуническата война - само една разлика: за това тъмно време имаше "живи свидетели", а Франкъл беше един от онези, чието съществуване само поставяше въпроси. Кои бяхме ние: деца на убийци, както беше формулирано веднъж в една дискусия, бомби със закъснител, така да се каже спящи чудовища, отговорни за една история, която дори не познавахме? Какви бяхме ние? И как се оцелява от концентрационен лагер, как може да се живее след това? Как можеш да живееш в страната, която се е опитала да те унищожи по невъобразимо жесток начин, как се понася тази страна, хората, спомените?
Попитах за приятели след 1945. След известно колебание бяха споменати имена. Препоръката беше да подчертая, че не съм изпратена от Франкъл. "Каквото и да Ви говорят за мен, никой не бива да има чувството, че трябва да се извинява за казаното или да мисли, че трябва да каже нещо."
Един от споменатите беше Бруно Питерман. Той познаваше Франкъл още отпреди войната, когато двамата са членували в Дружеството на социалистическите гимназисти; щастлив бил, че Франкъл е оцелял, и все пак някак си отдалечен от него. "Просто правим различни неща" - каза той. А след това, с известно съжаление: "Но той е повече в Америка, отколкото тук".
Следващият беше Ханс Вайгел. Той коментира препоръката на Франкъл за нашия разговор с изречението: "Това му прилича" и разказа как се е запознал с него. Започнало се с дискусия. Вайгел бил на подиума, Франкъл в публиката. По някое време взел думата и Вайгел пожелал да разбере кой говори. Възникнало дългогодишно приятелство... И отново изречението: "Но той е повече в Америка, отколкото тук".
Струваше ми се, че дочувам тих упрек. Ханс Вайгел упрекваше приятеля си заради Америка. Той искаше Франкъл да работи в Австрия, а не на друго място. Тук се нуждаеха от него. Въпреки всичко след 1945 в тази страна си остана страхът, че фашизмът и националсоциализмът са повторими феномени, ако... бъдещото поколение не среща хора като Франкъл. Почти в същия момент той каза: "Това по-добре не го пишете, може да ме разберат погрешно."
Седяхме веднъж с Франкъл в механата на пиаристите, за да обсъждаме "заключителни" въпроси. Франкъл разказваше за изконно добродушния човек, какъвто е била майка му, за красивата си млада жена, за детето, което е трябвало да абортира, за тайната бележка от лагера около шест седмици преди края на войната, от която разбрал, че жена му е жива. Разказа как бил излязъл от лагера с убеждението, че и двете, съпругата и майката, са живи, за да разбере, че надеждата е била само илюзия. Разказа за смъртта в газта, за бавното, продължително, мъчително умиране, за конвулсиите и болките; обрисува картината на гърчещите се тела, на осмислянето, че това е смъртта, толкова безсмислена смърт, ужаса от това, смъртния страх. По лицето му се стичаха сълзи.
"Там, където думите не стигат, всяка дума е излишна" - пише той в края на Homo Patiens и това е вярно. Но все пак то някак трябва да се каже. Тъй като това е биографичният фон на човека, който в 1946 г. открито застава срещу понятието за колективна вина и рискува конфликт със Съюза на концлагеристите. На тази основа той не е преставал да търси aнгела в човека въпреки дяволите, които е изстрадал. На тази основа не се е възползвал от помощта на благословеното забвение, ентропията на паметта, а, напротив, е търсил само непреклонното "напротив", не е изпитвал омраза, а само тъга, не е познавал отмъщението и е бил загрижен за душата на извършителите; и никога не е преставал да бъде терапевт на мъката и скръбта в света.
Смущавало го е единствено, когато не са можели да разберат огъня в него, който е трябвало да бъде предаден по какъвто и да било начин - призвание, мисия, неукротима вяра в една утопия, която превръща хората в това, за което ги смятаме, за което ги обичаме. На тази основа чрез "парадоксалната интенция" и "дерефлексията", тези кратки терапевтични техники, той създава социални форми на терапия, тъй като бедните не могат да си позволят дълги анализи.
Как да се живее с всичко това, как "след това", как въобще? В началото имаше един завет, след това дойде пишещата машина, дискусията и най-вече една млада жена на име Елеоноре, млада медицинска сестра в поликлиниката, която един ден в края на войната била изпратена от колегите си от препълненото болнично отделение, за да намери и донесе легла оттам, където ги има. Имало ги в неврологията и отговорният за тях се казвал Виктор Франкъл. Тя получила леглата. "Струваше ми се, че сова е застанала на рамото му и му прошепва тайни истини на ухото", разказва Елеоноре Франкъл за тази първа среща. А той: "Какво означава тя за мен не мога да й кажа. Записал съм го на магнетофон. Ще го чуе. Някога."
Това беше преди повече от двадесет години. Днес празнуваме 90-ия рожден ден на Виктор Франкъл, чийто ясновиждащ дух прозира все по-ясно света.
Виктор Е. Франкъл е роден през 1905 г. във Виена, градът, от който толкова много хора и толкова много неща произхождат, за да го напуснат след това, градът, който със своята противоречивост представлява провокация за новото, но рядко го е приемал, конгломерат от народности и най-различни идеи, изпълнен с антисемитизъм, предразсъдъци и същевременно с незакрепостеност - един блестящ град, духовен и културен център на една огромна империя, обаче потискащ за ония, които са се намирали в периферията... Франкъл преживява щастливо детство в уюта на семейството, защитен от обичливата си майка, "изконно добродушен човек, когото всеки просто трябваше да обича". Живее във време, което другите характеризират като утежнено поради принадлежността към религиозна, социална и национална група, без да чувства тези тежнения. Бащата предлага на семейството сигурно, макар и скромно съществуване. Все пак детството не е безоблачно. Избухва Първата световна война, по време на която Виена е студена, потискаща, изнурена, изпълнена със застрашаващо съществуванието пораженчество... 11-12-годишен изживява всичко това, най-вече глада. Въпреки това се чувства добре във Виена. Тук има живот, наситен, разнообразен, тук има хора. Винаги го е привличало да ги наблюдава. На една пейка на главната алея на Пратера възниква и първата научна разработка на едва 15-годишния Франкъл: "За мимичното потвърждение и отрицание". По това време той вече си кореспондира с Фройд. Към едно от писмата Франкъл прилага тази работа и за негово голямо учудване Фройд я препраща на "Международното списание за психоанализ" (публикувана през 1924).
На тази възраст чете Шопенхауер, на 16 години - "Отвъд принципа на удоволствието" на Фройд. Започва да се занимава с проблематиката на страданието, вината и смъртта, на смисъла, свободата и отговорността. Чете всичко, което му попадне, почти безразборно, макар че в ретроспективата на живота му може да се проследи една постоянна линия. Той самият дълго не я осъзнава. Широко разпиляните му интереси утежняват личното решение, предпазват го от обвързаността с предписани и утъпкани пътеки, позволяват му да опознае рано многопластовостта и многозначността на човешкото битие и предотвратяват твърде ранното фиксиране върху една-единствена определена цел.
Не само като лекар, но и като философ той по-късно кръстосва границите между философията и медицината, загрижен за проясняването именно на тази граница, проявяващ съмнение към всякакъв вид догматизъм, търсещ непрекъснато широтата на човека отвъд ограниченията на дадените условия.
Противниците му го обвиняваха, че се "загубвал в множествеността". Един от приятелите му отговаря на несигурността на 20-годишния и лутанията му между гинекология, дерматология и психиатрия с цитат на Киркегор: "отчаян, не искаш да бъдеш себе си". Той имал дарба за психиатрия. Въпреки това тя впоследствие не остава единствен негов интерес, макар че още по време на следването си получава специалното разрешение да упражнява самостоятелно психотерапевтично лечение в клиниката на Пьотцл. Изнася доклади, ангажира се предимно социално, въвежда младежки консултационни пунктове, катери се по планините, философства, дискутира, търси, мечтае. Анализира времето и условията на съвременността и въпреки цялата си активност е неудовлетворен, той все още пътува към онази идентичност между слово и личност, която по-късно действително намира.
Европа, и особено Германия и Австрия преживяват на фона на изминалата война, на стопанската криза едно обезверяване на всички нива. В частност въобще вече не става въпрос за жизнеспособността на отделната държава, а за психическото жизнено пространство на нейните граждани.
Маркс беше поставил бюргерството под въпрос. Сега действително голяма част от него се усеща под въпрос на фона на необходимостта от нова политическа ориентация. Църквата, която дълго време се е грижила за морала и реда, твърде късно реагира на пропукването на обществото, алиансът от култура и традиция отдавна вече е бил нарушен. Каквото е било, вече не можело да бъде задържано; какво трябва да стане, все още не било ясно. Говорело се много за борба - политическа, социална и класова. И докато има за какво да се борим, светът не става по-добър, но поне личността си остава непокътната. Докато трябва да се бориш за нещо или за някого, не забелязваш само собствената си мизерия, тъй като изпълняваш някакъв "смисъл". Отчаяна, наистина отчаяна е била ситуацията на онези, които никъде вече не можели да открият този смисъл.
През 1926 г. Франкъл започва съвсем самостоятелно да разкрива младежки консултационни пунктове във Виена (по-късно още в шест други австрийски градове), което за времето си е поне толкова забележително, а за чужбина и показателно, колкото например общинските строежи от Първата (австрийска) република. Цел на тези пунктове не е било толкова лечението на "психични" заболявания, колкото оказването на помощ по всякакъв начин. Към това се причислява и организираната за първи път през 1930 г. специална акция в края на учебната година, която спомогнала за това за първи път след раздаване на дипломите да се предотвратят ученически самоубийства от страх пред наказание. Идвали предимно безработни, не само потиснати от "външната" нужда, но и от "вътрешната", а именно от съзнанието, че никому не са необходими. Необходимо било най-сетне на тези хора да се постави задача и чувството им за безсмислие се загубвало, макар и гладът да си оставал същият. Дълбоко в душата си хората явно не са търсели задоволяване на нагона, не са търсели властта или постигане на някакво обществено положение, а отговор на въпроса, защо са на този свят, търсели са личния, своеобразен смисъл на своя живот: същинското заключение следователно било, че човекът е смисловоориентирано същество.
"Човекът в търсене на смисъла", както гласи заглавието на негова книга, не можел да бъде разгадан от тогавашната дълбинна психология. Въпросът сам за себе си бил за Фройд симптоматичен, обаче както той, така и Адлер се били ориентирали предимно към болните. Франкъл тръгва по обратния път. Него го интересува не само болният, но и цялостният човек, ядрото на неговата същност. Тази същина трябвало да бъде дефинирана отвъд болничните категории, отвъд невротичните фиксации и се нуждаела от измерение, в което човекът не е обусловен от нагона, наследствеността и обкръжението. Тази негова същина се нуждаела от по-човешко измерение - това на духа.
Много преди науката за поведението (Verhaltensforschung) да представи аргументите си срещу учението за нагона, много преди представата за безусловно действащите кондиции да бъде разклатена, Франкъл заговори за свободния човек, който е свободен, защото може да вземе отношение към условията си, който носи отговорност и може да я носи, тъй като е смисловоориентирано същество. Благодарение на същината, както я разбира Франкъл, човекът придобива способността да приеме предизвикателството на екзистенцията си: не като питащ за смисъла й, а като отговарящ, който е изпълнил този смисъл.
"В крайна сметка човек не бива да пита за смисъла на живота си, а трябва да се изживява като изпитван от живота: животът го пита, животът му поставя въпросите и от него зависи да отговори на тези въпроси, като поеме отговорността за живота си." ("Силата да живееш. Изповеди в нашето време", 1963)
С този коперникански поврат Франкъл решава дилемата за непостижимата "истина сама по себе си". Въпросът "защо сме на тоз свят родени" се превръща във въпрос за това как да живеем на този свят. Когато Франкъл започва да излага възгледите си, той не намира приема, който може да се очаква. Алфред Адлер го предупреждава, че ще трябва да напусне Дружеството по индивидуална психология, и тъй като Франкъл нито променил възгледите си, нито напуснал дружеството, той бил изключен. Изключването конфронтирало Франкъл с две неща: от една страна, не можел да продължава да издава индивидуалнопсихологическото списание "Човекът в ежедневието", което в продължение на една година бил издавал, от друга страна, за него, непринадлежащ към никоя школа, било вече необходимост да профилира значително по-ясно отпреди собственото си становище. Като последовател на Адлер - лоялен, какъвто винаги е бил - може би никога не би проследил така последователно този път, както е можел да направи това като логотерапевт. И така изключването не се превръща в рожден ден на логотерапията, но то послужило за отстраняване на онези връзки, които биха попречили на създаването на самостоятелна дълбинна психология, на Третата Виенска школа
. Оттук нататък пътят на учения бил ясен.
Сътресението, което в крайна сметка води до идентичност между изказ и личност, се случва доста по-късно (1941 г.), когато той не напуска Виена. Първоначално доста интензивно е търсел възможност за емиграция, след това обаче не се е възползвал от нея, макар много добре да е знаел колко опасно за живота му е положението.
Като ръководител на неврологичното отделение на болницата "Билрот" той и възрастните му родители били под закрила за нетранспортиране.** За много хора оставането му е било непонятно, още повече, че вече е разполагал с виза, обаче представата, че ще изостави на произвола на съдбата онези, които обича, е била също толкова страшна за него, както и очакването на това, което вероятно е очаквало всички.
Когато през декември 1941 се жени, той е имал още по-малко основания за илюзии, но не е имал и основание да се отказва. Да се живее на ръба, на предела на възможностите, без да се отстъпва, за това става въпрос. Идилията на извоюваното въпреки обстоятелствата щастие продължила до септември 1942. След това вече Франкъл не можел да бъде под закрила на обстоятелството, че е ръководител на неврологично отделение в болница. Един ден той и семейството му биват прибрани. С препълнен вагон го откарват в концлагера Терезиенщат. Там Франкъл пристига с родителите си и с жена си. Все още не са ги разделили. Колкото и потискащ да е животът тук, лошото все още предстои. Там почива баща му. Опитът да се запази нещо от стария, "нормален" живот и при екстремните лагерни условия, мъчителните усилия за културни дейности е бил съществен и важен фактор за оцеляването. Чудовищно упорство, което се изплъзва на каквото и да било разбиране и е невероятно за всекиго, който не го е "направил".
За такива екстремни условия Фройд очаква тоталното изравняване на всички разлики, протичащата демаскировка обаче не води до тотална нивелировка. Не са били много тези, които са се съпротивявали, обаче тези малцина са представлявали солта. Доколкото "експериментът" концентрационен лагер оборва фройдистките възгледи, дотолкова именно възгледите на Франкъл се потвърждават (не само тогава и не само там, както показва и втората част на "Архипелаг Гулаг" от Солженицин).
Невероятно е как повече от тридесет години след това може да се твърди, че всичко това означавало да живееш. Не - също да живееш, а именно истински да живееш. "За мен си красива"... и нищо друго няма значение.
От Терезиенщат пътят продължава към Аушвиц. Франкъл се разделя с майка си. Ужасна раздяла и той никога повече няма да я види, но това той не го знае. Разделят го от жена му, също завинаги. След това, лишен от всякаква лична собственост, му отнемат и манускрипта на първата му голяма книга, "Лекарска душегрижа" (Seelsorge). Опитал се е да го спаси, зашит в хастара на палтото му, обаче не успял. Тази книга става важна още в лагера Тюркхайм и в ситуацията след освобождаването му.
В Аушвиц и в следващите лагери му помагат само спартанското възпитание на бащата и любовта към катерачеството. Отчаяно се бори срещу изкушението да се остави в ръцете на съдбата. Това, което е описвал по-рано, сега трябва да изживее: Да осъществява смисъла дори в непредотвратимото страдание. (В крайна сметка в книгите си не е написал нито едно изречение, което да не е изживял до най-дълбоката му горчивина.)
Той намира този смисъл. В Терезиенщат заедно с други концлагеристи изгражда тайна организация за психично лечение на лагеристите. Също и в Аушвиц прави опити за психотерапия. Мръзнейки, те лежат в тъмнината, застрашавани от двойна смърт: от външната и вътрешна болка, отчаяно търсещи нещото, което би направило тази вътрешна болка поносима. Франкъл намира думи за това. Думи, които всички разбират и които все пак излизат извън дадената ситуация; намира думи за надеждата, напук на всякакъв разум, и именно затова надежда; намира думи за мъката, която може да се превърне в постижение, дори и тогава, когато той говори за нещо друго. Каквито и образи да е намирал, за да внуши смелост и утеха - умението му да убеждава датира от онези дни, в които е трябвало да се опитва с малко думи да каже много: че животът има смисъл дори когато нищо друго не може да се направи, освен да се изнесе собствената екзистенция до край. През октомври 1944 той доброволно отива в лагера за тифусно болни Тюркхайм, филиал на Дахау. Търсели между концлагеристите лекари и Франкъл е един от тях. Разболява се тежко и има опасност да не доживее свободата. В делириума на треската той реконструира "Лекарската душегрижа", опитва се да не заспива, за да избегне застрашаващия го в съня колапс на кръвоносните съдове. Оцелява от кризата. Американците наближават. На 27 април 1945 г. той е свободен.
За освободените от концлагера и прибиращи се емигранти към проблема на внезапното освобождаване се прибавя и уплахата от загубените връзки. Нищо вече не е така, както са го оставили, там където са живеели, не се е задържал и камък върху камък, всичко напомняло за времето, когато са ги изключили от живота на другите. Към всичко това се прибавя и отчаянието от смъртта на онези, които са се надявали да срещнат живи.
В Мюнхен Франкъл разбира, че майка му "отишла в газта". Във Виена го очаква вторият шок. Тук той разбира, че и жена му не е оцеляла. В дома им живеят други хора. Става ясно, че никой от хората, които по-рано винаги са го очаквали, няма да му отвори. Напълно свободен, той погребва в развалините на града, в чувството на невъзвратимост желанието си за живот. Безцелно обикаля из Виена. Приятелите му го смятат за мъртъв. Малко преди края на войната бил пуснат слухът, че бил задушен с газ в Аушвиц. Живее, обаче готовността му за живот стига единствено до решението да напише отново "Лекарската душегрижа" като завещание, за да може след това да се остави на съдбата. Приятелите, които все пак среща отново, го снабдяват с всичко, което може да се намери - хартия, пишеща машина, храна... Тази междинна станция на чувствата, това битуване, без всъщност да съществува, продължава повече от година. "Лекарската душегрижа" е написана. "Един психолог оцелява от концентрационния лагер" е единствената книга, в която той нарушава изпитаната дистанция. Преди всичко поради тази причина е искал да я публикува анонимно, като панически се е страхувал от всякакъв ексхибиционизъм. В "Психотерапия в автопортрети" (1973) той определя това време като "близо до самоубийството", но дори и най-добрите приятели не са можели да предположат това крайно отчаяние. Той винаги е можел да помага. Винаги е заставал пред проблемите, намирал е думи там, където другите са оставали безмълвни. Спомнят си за него като за темпераментен дискутиращ, брилянтен оратор, внимателен лекар, като за човек, "който се е стараел да спести срама на другите", личните му емоции често и за тях са оставали неразкрити.
Продължава да пише. "Въпреки всичко "да" на живота" и "Синхронизация в брезовата горичка" (1946), драматичен проект, в който се опитва да осмисли отново преживяванията от изминалите години. Той се хабилитира, става завеждащ неврологичното отделение на поликлиниката. Постепенно завещанието се превръща в бавно съживяване, в ново начало. Днес той казва, че няма оправдание за тогавашното си състояние. "Отчаянието не ми приличаше". Той беше оцелял, беше издържал, без да е извършил предателство спрямо себе си, всичко останало е маловажно. Без снизхождение към себе си, тъй като "наистина великите има достатъчно за какво да му се сърдят", той познава повече слабостите си, отколкото предимствата и приема единствено бързо да забравя злото и винаги да си спомня за доброто.
През 1946 г. среща втората си жена. Тя е човекът, който с почти безмерната си непретенциозност има забележителен принос към работата му. 1947 се венчават. Става баща. Изведнъж присъствието му в духовния живот на Виена се забелязва: "Той дойде от Нищото и изведнъж се оказа тук, и то как!"
Противопоставя се на понятието за колективната вина, на всякакви глобални присъди, за което по това време получава твърде малко благодарности и твърде много обвинения. Едва по-късно го разбират. Изнася доклади по радиото, продължава да пише, големият пробив обаче не се осъществява в Европа, още по-малко в Австрия, а в Америка. Книгата му за концентрационните лагери се продава в 43 издания и милион и половина екземпляра. Той самият се превръща почти в герой за американската младеж, чиито страдания е диагностицирал по-рано и по-точно от останалите. Отдавна вече проблемите са се променили. Вече в центъра на вниманието не са сексуалните неврози и комплекси за малоценност. Идва ред на мъчителното чувство за безсмисленост на цяло поколение, от което трябва да се търси изход.
Франкъл намира този изход. Докато в Щатите почти го боготворят за харизмата му, европейският резонанс временно отслабва. Не могат да му простят ангажимента с Америка, но не само това. Европа изживява възраждане на психоанализа, докато Новият свят е започнал да се сбогува с нея. Въпреки това през 1955 той получава професурата по неврология и психиатрия във Виенския университет, след това в Харвард и Станфорд, в Далас и Питсбург. Увенчаване на делото си Франкъл изживява през 1970 година чрез създаването на - първата - катедра по логотерапия към International University в Сан Диего. Затрупан с покани, той обикаля света, двадесетте му книги биват преведени на 14 езика. В писанията си той преодолява политически, идеологически и верски бариери - логотерапията създава школа.
В това отношение Европа му е длъжница. Франкъл е имал много повече приятели, отколкото си е мислил, но по-малко, отколкото ни се иска да мислим. Свикнал с американския ентусиазъм, той е изненадан и отблъснат от скептицизма в собствената страна. Нито открито противопоставяне, нито изясняваща конфронтация - дали това не е по-скоро срамежлива любов, някаква безпомощна склонност, някакво неформулирано отричане. Франкъл всичко дава, но не понася половинчатостите нито при себе си, нито при другите. Нуждае се от конфронтация, за да може да даде всичко.
Европа обаче не го предизвиква. Жаждата, която след края на войната се е чувствала осезателно в прегладнялата в културно и духовно отношение страна, отстъпва бързо на задълбочаващо се равнодушие. Който в сериозните науки се позовава на ежедневния разум на хората и на всичко отгоре заявява, че човекът притежава самопонятността за самия себе си, става допълнително подозрителен. Естествено, че погрешното отношение към Франкъл предизвиква съответно и у него такова отношение към Европа и към Австрия.
Оттогава много неща са се променили. Много от тезите, които някога е застъпвал като "самотен оратор в пустинята", сега са признати. Не на последно място тук е и призивът към кратки терапии, който логотерапията внесе с оглед психическата уязвимост на човека. Описанието на чувството за безсмисленост като специфична невроза на съвремието е продължено с разнообразна литература от целия свят чрез трезви, емпирични изследвания, с тестове и статистики. И други психологични направления са приели логотерапевтичните техники - предимно поведенската терапия. При това при много от тях представата за "безпомощния пациент", който "може да се поболее, но не може да си помогне", се оказа неправилна. Митът за рицарската готовност за помощ на посветените вече не е така убедителен. Трудно е да се прецени кой има по-големи заслуги - философът или лекарят Франкъл. Но въпросът не би трябвало да се поставя така, тъй като "Екзистенциалният анализ" предоставя антропологичните основи на "Логотерапията".
И все пак от страна на психологията често са обвинявали Франкъл заради философията му. Психотерапия обаче, която предоставя въпроса за същността на човека само на антрополозите, обществените анализи само на социолозите, а философията изключва изцяло, ще успее да извлече от особеностите на болестта единствено особеностите на болния и да го постави извън всякакви връзки. Тя ще се занимава само с това, което би могло да стане, и така създаденият само-болен задължително загубва мястото си в обществото. Състоянието му я интересува само дотолкова, доколкото тя може да открива чрез него нови нарушения, които естествено ще иска да премахне. По този начин обаче този само-болен се превръща в persona non grata. Такава би била психологията без съчувствие и без милост, която с достойнство би се присъединила към всеобщата криза на хуманизма.
Болестта не бива да дезинтегрира болния от обществото и болните никога не бива да се чувстват така. Въпреки това на действената помощ в обществото винаги противостоят представите за лудниците, тези гета на обществеността. Логотерапията представлява изход от тази теснота и от тесногръдието на ограничените научни спорове, който ни връща към човека "без изключение", не го заключва в неговата "мъка", не го противопоставя на другите. Тя е път, който беше възприет ентусиазирано предимно от онези, които се опитваха да помагат там, където става въпрос за гранични ситуации именно на този живот, за старост, страдание, смърт - модерните табута на обществото. Тя беше възприета ентусиазирано от онези психолози, теолози, служители в социални грижи или просто близки на болни, които често са се виждали принудени от тези гранични ситуации да забравят всичко, което някога са учили, за да могат едва тогава да намерят човешкия отговор.
Логотерапията разчупва тези табута. Страдание, вина, смърт - трагическата "тройца" на Франкъл - старост и болест засягат неизбежно човешкия живот. Само наистина приетият няма да се отчая при въпроса за причината на неговото съществование, тъй като никаква ситуация не може да го постави под въпрос. Той ще може да отговори и ще се опитва да отговори на въпроса каква да бъде неговата екзистенция. Когато Франкъл казва: "...не човекът пита за смисъла на своя живот, ... животът го пита...", то това означава също: човешката екзистенция в никоя нейна форма на проява не може да бъде поставяна под въпрос, нито като жертва, нито като извършител на престъплението. Където и както и да се отрича, човекът трябва да има доверието, надеждата, очакването да бъде приет.
Който веднъж е разбрал какво означава да си на този свят, за да можеш да бъдеш приет, за него се отварят много затворени врати. За този човек и фанатизмът, национализмът, расизмът, класовите, верските и идеологическите бариери са само останки от отминали и преодолени времена. Който веднъж е разбрал, че утре не бива да е същият, какъвто е днес, може би няма да убегне от отчаянието, но и няма да се провали от това.

Мариане Грубер
От немски Пенка Ангелова

** Транспортиране на евреите към концентрационни лагери преди и по време на Втората световна война; Transportschutz - закрила за нетранспортиране при специализирани кадри.
Опит върху виенския невролог Виктор Франкъл


Бел. ред.
На български са издадени две книги на Виктор Франкъл: Смисълът в живота (първо издание - 1994, второто издание е под заглавието Увод в логотерапията. Смисълът в живота, "Планета 3" и Нов български университет, 2000) и Ненаписаното в моите книги ("Леге Артис", 2000).