Нови бягства от свободата
Когато на 3 ноември 1989 г. в София, на площада между древната базилика "Св. София" и катедралата "Св. Александър Невски", се състоя първото полуразрешено от комунистическата власт протестно шествие - след като забиха камбаните, след като шествието потегли към задния вход на Народното събрание, след като запяхме любимата песен по текста на националреволюционера Любен Каравелов "Хубава си, моя горо!" - малко по-късно, съвсем спонтанно, всички започнахме да скандираме "Демокрация! Демокрация!". За нас тогава демокрация в пълна степен означаваше свобода!
През смисъла на тази единствена дума свобода ще се опитам да представя виждането си за това, което ни се случи впоследствие, през всичките тези години след падането на Берлинската стена. Успяхме ли ние, така гръмко и ярко-театрално митингувалите, при разнородните политически кулминации, да трансформираме гражданските си стихийни емоции във всекидневна демократическа практика?
Разбира се, неизразимо, несравнимо и неоценимо дори е колко по-свободен стана нашият живот. И колко бързо свикнахме с възможността да се сдружаваме, да протестираме и да приветстваме, да изразяваме политически страсти. Бяхме ли всички готови за свободата, за "демокрацията", които ни връхлетяха така неочаквано - макар и така дълго чакани, мечтани. Имаме ли готовността да ги отстояваме, да ги развиваме, да увеличаваме пределите им. И най-тежкият въпрос: кой е по-внимателен към свободата - дали живелият в демократични традиции и демократични условия гражданин на една западна страна или посттоталитарният човек от бившия "социалистически лагер"? Въпросът има, разбира се, безброй общи и конкретни отговори. Но аз го поставям заради логическите удобства от противопоставянето. Просто не е все едно да си пасивен и аполитичен в условията на една наистина работеща демокрация, в Швейцария или Швеция, или в България и Литва, където посткомунистическите временни или по-трайни депресии са гибелни понякога за стъпките на новата ни демокрация. Тези стъпки се оказват често ненаправени. Налага се нашата чувствителност за свободата да бъде много по-силна, по-интензивна - срещу инерциите на отминалите десетилетия, срещу изкушенията да се върнем отново в удобното лоно на частния бит.
Този текст неслучайно обиграва заглавието на знаменитата книга на Ерих Фром "Бягство от свободата", неслучайно говори за нови бягства. Историческата ситуация на връщане на група европейски държави, на европейски политически нации в съобществото на европейското човечество след половинвековно пребиваване в комунистическия тоталитаризъм е уникална. Затова и непредвидими се оказаха заплахите за новото демократично развитие. Прочетена в този план, книгата на Ерих Фом звучи пророчески не само за страховете, породени от нестабилността на човека след разрушаването на средновековния свят, но и след разрушаването на измамно стабилния свят на "социализма". Оказа се, че описаните в тази книга механизми за бягство от свободата като "отказ от независимостта на собствената личност" могат многократно и многопосочно да се случват, да се тиражират при условията на една така неочаквано получена свобода. Липсата на рефлекси кара много хора след 1989 г. да пропадат непрекъснато в успокоение, особено след избори: получили сме вече свободата си и сега нашите са тези, които ще се грижат за нашата обща политическа свобода. Изглежда мнозинството получи политическа свобода, с която не знае точно какво да прави. Избира се политически елит, без да е осигурен контрол над действията му. Лозунгите на демокрацията бяха някак много лесно усвоени, те всъщност бяха по-скоро внушени.
По парадоксален начин стихийният устрем към новополучената свобода може да отведе предишния тоталитарен поданик в противоположна посока, може да се превърне по формулата на Ерих Фром в бягство от свободата. Защото може ли да се нарече индивидуален избор непрекъснатото пропадане в колективистични емоции? Установилото се в България (а и не само у нас) двуполюсно, двупартийно политическо мислене не само застрашава нашето право да се сдружаваме, но и изцяло отнема правото ни да не се сдружаваме (на нас ни се вменява "моралното" задължение да се сдружим само с "едните", тъй като всеки от стоящите в единия полюс гледа на останалите като на абсолютно неморални люде; всички обединени в единия от двата полюса се преживяват като единствено валидно мнозинство, малцинствата се изключват по принцип). Поривът към свободата трудно се реализира истински при продължили прекалено дълго бягства в емоциите - пък били те и политически. Отсъства всеобща воля за рационализиране на социално ставащото. Може да се говори не само за неспособност, но и за нежелание за историческо осмисляне на случилото ни се през последните 10 години; общественото мнение е преизпълнено от митологизирани образи на политическите събития, от демонизирани персоналистически образи. Така процесът е накъсан; събитията дори отпреди три години се забравят, липсва континуитет.
Естествена последица от подобни колективистични нагласи е един друг тип бягство от свободата, който можем да формулираме така: назад, обратно в държавата. Хиляди са в България публично наблюдаваните биографически случаи на откази от частна предприемаческа или свободна интелектуална дейност. Хора, които бяха започнали в първите години след 1989 г. своя самостоятелна, "извън държавата" работа, които в някаква степен бяха дори олицетворение за новите свободни възможности, масово и охотно заемат постове в администрацията на различни равнища. Те имат и сякаш добри мотиви: днес трябва да се помага на правителството в евроинтеграционните стремежи на България. Но тук става въпрос в повечето случаи не за същностни професионални реализации, а за заемане на административни постове, поставящи съответните люде изведнъж извън границите на тяхната компетентност. Печалното е, че това бягство от "третия сектор" на гражданските сдружения или на академическата общност, или от свободния стопански сектор обратно в държавата пряко съответства на глобални нагласи в обществото. Независимо едни от други провеждани социологически проучвания сочат, че близо 80% от българските граждани отново са с етатизки нагласи; те не само искат "закрила" и "помощ" от държавата, не само разчитат на нея, но и най-желаната възможност е да станат нейни "чиновници". Дори и да иска да "се свие" (а такива тенденции доскоро съвсем не се наблюдаваха), българската държава трудно би могла да стори такъв либерален мегажест при такива обществени въжделения. Тук правя само констатацията, а не анализирам снопа от причини и за това бягство.
На няколко пъти, в различни публикации, в разнородни печатни издания, по форуми и в електронните медии лансирам като форма на публична провокация един въпрос: желаят ли журналистите в България свободата си? Имам множество основания да го задавам отново и отново, а и важно ми се струва да се познават степените на стремеж към свобода у представителите на тази професия, които по дефиниция са може би най-важните посредници между държавата и гражданското общество във всички посоки на публичното пространство. Засега провокацията ми е неуспешна, макар на няколко пъти сякаш възниква нещо като дебат. За съжаление все повече стават случаите, когато виждаме как видни журналисти с охота напускат телевизионния екран или запазената точно за тях лично страница на тиражен вестник и много бързо приемат предложението да станат говорители на някакво министерство, при други - в бизнес корпорации. Тоест при част от тях отново наблюдаваме този стремеж да се прислонят в държавата. По-лошото е обаче, че несвободата, бягството от свобода съществува и на равнището на цели медии, на колективното цяло.
В обществения дебат на България съществува наивната презумпция, че журналистът сам по себе си, поради съзнание за мисията си, желае своята свобода, своята независимост.
Практиката обаче не доказва стабилна съзнателност за тази мисия. Да вземем случаите с уволнените по някаква причина от съответната медиа журналисти. Всъщност такива сюжети стават публично известни единствено ако се случат в държавните електронни медии. Никой няма представа какво става в частните (включително и в частните печатни медии). Там никой не се оплаква, никой не обсъжда решенията на собственици, мениджъри и главни редактори. Така се създава усещането, че единствено в държавните медии има политически натиск, има скрити форми на цензура, управленски своеволия. А истината е, че частните медии сами се предлагат, сами осъществяват клиентелистки взаимоотношения, сами се натрапват за лобиране и това ясно личи от програмно тематичната им политика. Твърде често своята независимост не търси и отделният журналист, той се чувства по-добре, по-уютно, ако е свързан със съответния бизнес център, ако точно на него му има доверие управляващата политическа формация или ако поне го протежира голямата опозиционна сила. Той предпочита да е закрилян, отколкото самотен, макар и с мисия. Журналистът наистина най-често се изживява по-скоро като нечий говорител, отколкото като човек, който трябва да отстоява и да развива правото си да излага публично собствени идеи, да прави журналистически разследвания, чиито резултат предварително не е добре известен.
Големи тиражни вестници всъщност "продават" своите страници и рубрики на парче, при всеки брой конкретно. Те са готови да събират отвсякъде. Затова и изглеждат, а и са, прекалено еклектични, без собствена стабилна ориентация, движението им е някак си скокообразно. Затова и у нас трудно се налагат имена на големи журналисти, почти липсва фигурата на журналиста като всепризнат морален авторитет.
Още по-сложна форма представлява опитът за бягство от национална идентичност. Отварянето на тоталитарния свят на социализма изправи много българи пред следния избор: дали да потърсят възможността да се осъществят пълноценно в рамките на своята национална политическа държавна общност, или да реализират своите личностни стратегии някъде в чужди пространства. Естествено право на избор! Но въпросът е, че част от тези, които правят втория избор, много държат преди това да девалидизират - за себе си, а и за останалите - тази национална общност. Някак си им било по-лесно, биха били психологически по-необвързани. И тече безкрайният дискурс с приблизително следните тематични акценти: в края на XX век постмодерното съзнание се освобождава от илюзиите за национална общност, от личностната принадлежност към тази общност, от необходимостта и задължението да развиваш в индивидуален и общностен план някаква културна, езикова, политическа национална идентичност. Без да се казва експлицитно, такива индивидуални стратегии означават точно бягство от зле привързващите те към една изостанала като икономическо и обществено развитие посткомунистическа държава. Сякаш подобен човек си казва: аз сам, благодарение на моите лични качества, усилия, умения ще постигна моята европейска (или американска, или някаква друга) идентичност. Естествено, всичко това е една илюзия, защото следите, клеймото на тази сякаш отхвърлена като бреме идентичност човек носи където и да отиде в ново чуждо пространство. Колкото и да е адаптиран, той винаги в някаква степен сам се усеща свързан с отхвърлената идентичност, а и другите го разпознават по нея. Илюзия е и стремежът да добиваш европейската си идентичност поединично. Обединена и сега разширяваща се Европа продължава да бъде Европа на нациите. Европейският съюз води преговорите с искащите да се присъединят нови държави, като преценява тяхната готовност точно като национални политически общности. Те трябва да работят като общности, хората трябва да се чувстват в общност, да са личностно мотивирани да бъдат в тази общност - включително и чрез задълбочаване и развиване на културна национална идентичност. И с пълно основание преди време министър-председателят Иван Костов заяви по националната телевизия, че присъединяването на българската национална общност към европейското човечество ще утвърди и издигне статута и на всеки българин, който днес работи в такива институции, като Европейската банка за реконструкция и развитие, Международния валутен фонд или администрацията на Страсбург. Затова наистина нека всеки сам избира къде и как да живее, но да не се стреми да разрушава оставеното зад себе си. Преутвърдената национална идентичност и повишеното съзнание за общност са просто задължителен момент от процеса на присъединяване към обединеното демократично европейско и трансатлантическо човечество.
Последното от тази поредица бягства от свободата (тя може, разбира се, да бъде продължена) е твърде специфично и има геополитически измерения. Това е психологическото бягство на всички нас, от бившия социалистически лагер, от принадлежността ни към този регион, а всъщност от трите му подрегиона - Централна, Източна и Югоизточна Европа. Всеки знае колко проблематизирано е днес общуването, особено на по-високо интелектуално равнище, на българи с поляци, българи с руснаци, чехи със словаци, сърби и румънци. Всеки сякаш търси при това общуване посредничеството на европейския или американския център, дори на език, чрез който по-трудно се общува. Новите взаимоотношения след падането на Берлинската стена трябва да бъдат валидизирани чрез послание от властови център извън нашето комунистическо пространство. Някаква клаустрофобия сякаш продължава да ни владее и това посредничество наред с всичко останало е илюзорна възможност да я преодоляваме. И това става, макар да разбираме, че по същество тази неспособност да общуваме тук и помежду си е антиевропейска тенденция. Синдромът за пренаписаните биографии властва абсолютно в тази област на наднационалните отношения, всеки е нов и сякаш едва сега прохождащ.
Неприятно ми беше да говоря за толкова много несвободи, за толкова много бягства, но вярвам, че такова говорене е един критически опит за същностно постигане на либералната свобода.

Михаил Неделчев


Текстът е представен на международната среща
Десет години по-късно. Уроци за бъдещето,
организирана от фондация
Д-р Желю Желев
на 20 и 21 ноември 1999 г.
Публикува се с незначителни съкращения.