Православие по традиция

"И, както се казва по традиция, Христос возкресе". С тези думи преди година водещата "кака Лили" откри навръх Великден детското предаване "Неделно междучасие", изразявайки, за кой ли път, странното възприемане от българина на християнската вяра. По същата "традиция" и БНТ се впуска всяка година (след 1989, разбира се) да отразява литургичните служения на Страстната седмица, включително и католическите. Ключовият образ на излъчванията спрямо Православието обаче е именно "традиционен", именно "както е прието" и той до голяма степен изографисва самото отношение на българина и неговата телевизия към него.
Православието според тях, противно на всяка вяра, не е самодостатъчно, а е обусловено и зависимо преди всичко и най-вече от традицията. Българинът, сиреч, е ортодоксален не защото така трябва, а защото така е отколе.
Тази убеденост е видима и по време на телевизионните предавания, посветени на вярата. В тях обикновено грижата за атрактивност, занимателност и разбираемост е отпаднала тотално; менторски-скучен дикторски или пасторски глас реди думи без страст, без емоция, без патос, сякаш се отнася за борсова статистика, не за сотериологична проповед.
Изключение правят само появяваняита на Калин Янакиев, но в безбрежието на сивотата неговата ораторска обагреност, за жалост, се топи като пролетен сняг. Като че ли тв проповедниците никога не са чували за омилетика, никога не са чели Йоан Златоуст или Василий Велики! Подобна незаинтересована стратегия според мен е възможна единствено при положение, че обектът, за когото тя се отнася, се възприема като непротиворечив, от само себе си ясен, безспорен, познат. Презумпцията вероятно е: Православието няма нужда да бъде привлекателно, то е по нашите земи от памтивека и следователно съществуването му тук е напълно обезопасено. Традицията като гаранция за "постоянно присъствие".
Този традиционализъм обаче прави българската вяра не толкова персонален, колкото колективен въпрос. С други думи, ние вярваме повече като българи, като нация, не като православни, като личности. Нашата религия повече служи на народностното, не на индивидуалното. В някои от своите исторически периоди Църквата ни също: отправяните към нея обвинения за етнофилетизъм по време на борбата й за автокефалност през Възраждането никак не са безпочвени. Може би поради това днес, когато тя стриктно следва канона и духа на Православието, един през друг разни нейни "доброжелатели" се надпреварват да я съветват как трябва да подражава на Рим, на Витенберг, че дори и на Солд Лейк сити, без да отчитат, че именно в своя скептицизъм към спасението накуп Православието проявява своята най-изконна истинност. Вярата е въпрос индивидуален, не общностен; и личността, не колективът е нейното най-същностна и праведна земна цел. Същинското поле на нейното действие е отделният човек, не множественият социум.
Телевизията, по самата си същност на колективен медиатор, няма как да разбере това послание. При нея религията присъства преди всичко като социалност и съвсем мъничко като трансцендентност. Телевизионните проповеди са предимно морални и много рядко надхвърлят тоя пласт, за да се превърнат във висши анагогически постижения. От синия екран Православието се лее като нравоучение, не като спасение. И така бива ограничавано до тесните рамки на морала, които по никой начин не могат да го обемат. Телевизионното Православие е сбъркано Православие, както сбъркани са и всички телевизионните проповедници, нароили се отвъд Атлантика. Телевизията е твърде различна от религията, за да не изкриви нейния образ: няма как хоризонталното да не деформира вертикалното...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин