Резерватно

Ще започна с признанието, че много слабо познавам унгарската литература и без да съм привърженичка на подхода, който разчита на четенето на творбата от позицията на празното, чистото съзнание, някак неизбежно се оказвам вкарана в тази ситуация. Затова и съм принудена да се опитам да превърна този недостатък в някакво предимство, да притъпя съпротивите си и да се убедя, че предзнанията не винаги са необходими.
И така, "Районът Синистра" е единственият текст на Адам Бодор, който съм чела. И понеже нито мога да го ситуирам в унгарската литература, нито сред другите произведения на този автор (даже не знам дали има такива) прибягвам до други съответствия. Не мога да го ситуирам сред българските текстове, не ми прилича на никой. Може би има нещо радичковско в него, но и подобно обвързване не ме задоволява. Отказвам се да вървя по тази линия. Затова и ще разширя контекста и ще прибягна до по-други съответствия, по-далечни. Приближенията, близостите с текстовете на Оруел и на Кафка ми се виждат най-натрапчиви. Заради цялата изчистеност на абсурда, която се моделира от романа на Бодор, заради антиутопичността, която той нагъстява. Защото "Районът Синистра" спокойно може да се чете като антиутопия, отваряща към един свят, който може да представя всеки тоталитарен режим, един свят, в който и стъклата имат уши, в който човешкото не се зачита, животът от него се оцежда; свят, в който всеки умира като някаква вещ; в който човекът или няма име, или го е забравил, или то е някак вторично, дадено му не по рождение, а - да го кажем - лепнато му по предназначение, по нечие чуждо решение. Свят, в който той няма самоличност, или и да я помни, забранено му е да казва нещо за себе си и единственото, което може, е да чака, като героя на Кафка от Замъка, да чака в името на някакво безсмислено и вече дори забравено желание... И най-сетне, това е свят, в който единствената логика, която действа, е тази на досиетата и на доносите, на следенето, което предначертава пътища. Казано накратко, "Районът Синистра" говори за всичко това някак стегнато, спазва логиката, маркира подреденост, но зад именуването, което демонстрира, зейват неподозирани зевове и значенията се оказват или напълно отказани, или просто някакъв нонсенс. И това е най-сигурният белег за една жестокост на битието, с която човешкото няма как да се примири или справи.
С тези съответствия обаче ни най-малко не искам да зачертая спецификите на романа на Бодор, защото той безспорно ги има. По пътя на палимпсеста, на матрьошечната структура книгата напластява фрагменти, парчета от някакви истории, разбърква времето, праща го ту напред, ту назад, криволичи, отказвайки да прави голям разказ, макар и в същото време да го прави, защото наслагването, слепването на историите се случва... Изобщо, тези криволици са част от топографията на самата книга. Топография, която има и по-конкретни измерения. Защото мястото, респ. местата в този роман са от особено значение. Те говорят, те променят, те са някакви удължения на човешкото, те разказват... Защото - напомня самата книга - местата са тези, които привличат хората, а не обратното. И пак местата са тези, които ни закотваят, или които ни помагат да отвоюваме правото си на свободно придвижване, на несвикване, на превръщане на всяко място в чуждо, в пропускливо. И пак мястото е, чрез което алегорически може да бъде прочетен този роман. То е резерватът, дубликат на Оруеловата животинска ферма, в което обаче, все пак и когато изчезнеш, можеш да оставиш поне следа. Стига паметта да не ти изневери.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Адам Бодор Районът Синистра. Прев. от унгарски Светла Кьосева. Издателско ателие Аб.
С. 2000