Между идеите
и идеологията
След края на Втората световна война се формира биполярният световен модел и България попада в съветската сфера на влияние. Започва преструктурирането на българското общество, започва преходът към съветския, сталинистки модел на развитие. Първите две-три години формулата за "народната демокрация" предпоставя бавен, специфичен път на трансформация на политическия, стопанския и културния живот към социализъм. След есента на 1945 г. отвореният плурализъм предопределя и своеобразния идеен плурализъм в художествения живот. Доминиращата във властта БРП (к) издига симптоматичния лозун, че идеологизацията на творчеството, т.е. възприемането на т.нар. художествен модел на социалистическия реализъм, няма да става със сила, а той "в свободно състезание между различните течения и школи ще доказва своето приемущество". И през началните две-три години наистина се водят дискусии, едновременно съжителстват различни течения и стилове в изкуството. Старата довоенна интелигенция заживява с илюзията за някаква демократична творческа перспектива. Тази илюзия твърде умело се поддържа от властта. Тя упорито флиртува с изявени български интелектуалци. Ръководителите на БРП (к) заявяват, че не се интересуват от дейността и позициите на интелектуалците през близкото минало, а само от отношението им към Отечествения фронт в конкретния момент. Идеята, че видни български писатели, художници, театрали, музиканти трябва задължително да проявяват гражданска активност, се споделя както от управляващите, така и от опозиционните партии. И двете страни се нуждаят от най-известните интелектуалци за своята публична легитимация. И докато представените във властта политически формации приобщават творците чрез отбелязване на юбилейни годишнини (на актрисата Адриана Будевска, на майстора на късия разказ Елин Пелин), чрез включването на някои от тях (като художниците Илия Бешков и Владимир Димитров-Майстора, поетесата Елисавета Багряна и др.) в различни делегации и почетни президиуми, то опозиционните вестници публикуват "компромати" срещу някои от същите творци. Същевременно чрез Камарата на народната култура държавата продължава финансово да подпомага художествената култура.
Така, като се изключат пострадалите от антифашистките чистки и Народния съд творци-некомунисти, както и активно сътрудничещите на опозиционните партии, властта осигурява на безпартийните творци през тези години относително добри и спокойни условия за живот и творчество.
Макар и на пръв поглед необичайно и противно на очакванията им, интелектуалците - стари и нови членове на БРП (к) - много скоро са подложени на идеологически натиск от страна на собствената им партия. И това е съвсем логично. За да може управляващата Работническа партия (комунисти) да докаже своята "прозорливост" и "непогрешимост", т.е. да може в т.нар. свободно състезание социалистическият реализъм "да докаже своето преимущество", то същите интелектуалци-комунисти, творчеството на част от които само индиректно е свързано с известния от 30-те години съветски "нов реализъм", са принудени бързо да усвояват и създават произведения по тази всъщност малко позната за тях нормативна естетика. Драмата на тези интелектуалци започва по-рано, отколкото на останалите.
В същото време се правят и първите опити за партийно-политическо творчество, но те се оказват в повечето случаи твърде неудовлетворителни, окачествени са като несполучливи от идеолозите на БРП (к). На остра критика са подложени произведения на поети и белетристи, като Павел Вежинов, Валери Петров, Радой Ралин. Сериозни колизии преживяват и българските художници. По-голямата част от тях са се реализирали в големите европейски художествени центрове, принадлежат към модерните естетически течения и школи; в този момент те правят опити да се адаптират към променената реалност единствено като третират актуални сюжети, свързани с антифашизма, с Народния съд и др. Донякъде те са склонни да разберат призива на властта "Изкуството за народа", но приемат тази формула предимно като просветителска мисия.
Все пак през тези начални две-три години традиционно демократично настроеният български художествен елит в голямата си част подкрепя доминиращите тенденции в обществения живот на страната. Мнозинството от тях са с леви, антифашистки убеждения, и въпреки немалкото смущаващи явления в политическата действителност, са склонни да приветстват своеобразната демократизация на България, макар и в неясно определените граници на т.нар. народна демокрация.
Ситуацията се променя съществено в края на 1947 г. и през следващите 1948-1949. Настъпва периодът на ясно назованата българска перспектива - изграждане на общество от съветски тип. Започва мъчителната пренагласа на българския художествен елит за преминаване отвъд границата на своята традиционна принадлежност. Започва процесът на преход от европеизация към съветизация. Започва пренагласа за живот и творчество от отворената европейска култура на ХХ век в почти херметически затворената съветска общност, в която по силата на международните договорености България е принудена да се развива.
Марксистко-ленинската идеология в сталиновия вариант става не само доминираща, а и единствена и всевластваща. Именно в тази идеологическа рамка (разбира се, в нейните различни интерпретации) през следващите десетилетия ще се осъществява българският художествен елит. И ако в годините на ускорена сталинизация на обществото творците правят компромиси със собствената си естетическа нагласа или просто мълчат, докато по-младите и по-необременени интелигенти задоволяват протребностите и вкусовете на властта и широката общественост, то след средата на 50-те години ситуацията се променя. Настъпилата временна либерализация на политическия режим в резултат на промените, идващи от центъра - Москва, ще отключи отново творческата енергия, ще бъде поставено началото на един донякъде необратим процес - на творчество, реализиращо се под шапката на комунистическата идеология, но в специфичен опозиционен вариант.
Постепенно се заявяват и съзряват три основни идейни течения: партийно-апологетичното, неолибералното и неоконсервативното.
И докато представителите на първото следват в творчеството си безпрекословно модификациите на властващата комунистическа доктрина, другите две изразяват своя протест срещу подмяната на светлите идеали с политическия прагматизъм и цинизъм, извършена от същата тази власт. Те започват сами да назовават себе си импресионисти или структуралисти, космополити или почвеници, но всъщност по различен път правят едно и също - подчиняват творчеството си на една чисто хуманистична идея - за човека като свръхценност, за неговия вътрешен свят, за вътрешните му житейски драми, които са почти изцяло независими от конкретната политическа реалност. Така постепенно творчеството се алиенира от идеологията. Стига се до опозиционната по същността си идея, че човекът се чувства пълноценно само ако е успял да постигне своето лично, интимно щастие. И съответно е нещастен и неудовлетворен, ако не е успял. Тази тема става водеща във всички видове изкуства - литература, театър, кино, изобразителни изкуства...
Разбира се, властта само временно, в продължение на две-три години, играе ролята на наблюдател на либерализацията на художествения живот. Веднага след това тя прави всичко възможно да вкара духовния елит в нова идеологическа рамка. Като призовава към гражданска активност. Като финансира и съответно изисква творчество, което да разкрива житейски драми, произтичащи от конкретна политическа действителност. Като подсказва търсене не просто на баланс между сполуката и несполуката в това отношение, а представяне преимуществено на победата на доброто над злото.
Чрез критики и репресии, чрез забрана за публикуване и съответно за общуване с публиката фактически е отнета възможността на художествения елит за творческо противодействие. В крайна сметка политиката на ПБ и ЦК на БКП към художествения елит се увенчава с определен успех. Либералната интелигенция от 50-те и 60-те години е погълната от властта и нейните структури. Тя постепенно или замлъква, или балансира творчеството си между собствените си общохуманни идеи и партийната идеология. Докато в същото време изразителите на консервативната идея се потапят в историческите сюжети - добро поле за отразяване на социален патос, който не влиза в сблъсък с официалната комунистическа идеология.
Така през целия период от средата на 50-те до края на 80-те се забелязва динамично движение на художествени идеи, които спокойно съжителстват под шапката на единната идеология. Която идеология през последните две десетилетия на реалния социализъм е сведена до обикновен ритуал. Патос има, но той е много повече декларативен, отколкото искрено-изповеден...
В крайна сметка част от художествения елит през всичките тези десетилетия се заявява и осъществява в своеобразна опозиция на властта. А това предопределя и своеобразието на българското инакомислие, своеобразието на българското дисидентство. То, по редица социално-исторически причини, както и поради спецификата на българския властови механизъм, в годините на социализма няма организиран характер, а се изразява чрез индивидуален творчески и граждански протест, чрез морално-ценностно себеотстояване; чрез интелектуално-философско търпение...
Началото на 90-те години бележи официалния крах на комунистическата идеология. Постепенно държавата се отказва от контрола, но и от финансирането на културата. Новата пазарна ситуация преобърна на 180 градуса ценностния критерий, който днес все още се свежда до максимата: "Всичко, което се продава, е стойностно". Художественият елит започва да търси и своите нови пътища. Но началото отново се оказва чисто идеологическо, макар и на антиоснова. Антикомунизмът белязва голяма част от сътвореното през последното десетилетие. Което по същество представлява нова идеологизация. Отново изява намира неолиберализмът, но в буквален превод от действащата англоезична политическа практика. Което доведе до ускорена и в не малка степен пагубна американизация на художествената ни култура. И едва през последните година-две до ново завръщане към европейската традиция. Жаждата за експериментаторство, след стягащата идеологизация на социализма, доведе и до идейна безпътица. Самоцелната естетичност се превърна в самоценностна. Стигна се до изолация от публиката и до ясно изявен пазарен (спонсориран) снобизъм. Днес вече започва дискусия. Правят се и първите опити за намиране на баланс. Стигна се отново до намесата на властта, макар тя да е индиректна. Чрез призив за търсене на националната идентичност. Призив, пряко свързан с българската перспектива за евроинтеграция.

Наталия Христова


Текстът, който публикуваме тук, е четен на проведената в началото на март в София конференция "XX век. Опит за равносметка". Той има характер на експозе, затова повечето от идеите, нахвърляни в него, са в схематичен и обобщен вид, други са просто назовани във вид на тези. Така или иначе, текстът има значение като опит за периодизация на българския интелектуален живот след 9.IX.1944 г. не от естетическа, а от политическа гледна точка, пречупвайки събитията през отношението между интелигенцията и властта. Смятаме, че дебатът по тази тема тепърва предстои. Трилогията на самата Наталия Христова, доктор на историческите науки към БАН, която ще излиза под общото заглавие "Власт и интелигенция", вероятно е само началото.
Каним всички, които имат какво да кажат по тази тема, да го направят пред читателите на вестник "Култура".

К



Българският художествен елит през втората половина
на ХХ век