Постмодерният роман
и неговият български случай
Идеята на този текст е да покаже, доколкото може със скромните си сили, механизмите на направа на постмодерния роман. Започвам с ясното съзнание, че свободната, някак от "въздуха подхваната" употреба на термина "постмодерен" нито е невинна, нито безопасна. Невинна не, защото "огирляндването" на всевъзможни случвания с тази станала вече досадна теоретична играчка не само е размазало контурите й, но и е омазало с безброй "лекета" фината й епистемологична тъкан. Твърде много претенции се нароиха напоследък за записване в "номенклатурата" на postmodern-а, та да е оправдано от гледна точка на точнaта и ясна дефиниция каквото и да е категорично и безпрекословно присаждане във/на "всепоглъщия" ареал. Безопасно не, защото срещаме все по-нахъсани демонстрации на неприемане на постмодерния начин на мислене, писане и въобще конструиране на реалността; дотам, че Антоанета Алипиева дори апелира: "Затова на днешната постмодерна литературна ситуация, която не борави с понятия "високо" и "ниско", маниащина, субкултура, епигонства и т.н., мисля, че вече е време да й бъде противопоставена идеята за художествен елит".
Името "постмодерен", с други думи, е проблематично, а определението - мътно. Дефиниция с неясни граници и локализации; прякор обиждащ, но и, забележете, не лишен от известна патетика: все пак постмодерен е назоваването, обозначаващо екзистенцията след края, битието след финала на окончателното разгръщане на единствеността.
Еко, начинателят и заклинателят на "постмодерния" роман(с), отеква: "никоя езикова единица не е в състояние да бъде твърд означител по същия начин, по който не може да има абсолютно иконичен образ". Значи: постмодерното в цялост и постмодерният роман в частност никога не може да бъде един и единствен, същ и a-differe(а)nce; двойката, тройката, множеството са неговото случване, неговата феноменност, неговата еманираност.
Postmodern-ът сиреч е знак за разнокачествено количество, за инакво състояване, за многостно битийстване; и в този смисъл неговото редуциране единствено до отсъствие на разлики между "високо" и "ниско" е пропозиция, удобна само за неговото ефектно опровергаване, не и за смислено и отговорно уясняване на същностните му характеристики. Настоящето писане иска да се противопостави на това, опитвайки се да "изцака" върху игралната/критическата маса интелектуалните "козове" и "оньори" на романния постмодернизъм в тяхната множествена нееднозначност, в тяхната количествена разнокачественост, за да яви в крайна сметка неговата трудна за дефиниране неконвенционалност. Стремежът е със свалянето на картите да се уточнят колкото се може повече определенията на постмодерността, нейните особени "мерки и теглилки"; да се "измери" присъствието й в българската литература, да се "осветли" нейното нееднакво, разно-етапно случване, защото, ако в поетическото тя вече прехвърли своя апогей, а в прозаическото и особено в романното едва сега започва (с "Естествен роман" на Георги Господинов), то в драмата още хич я няма.
Българският postmodern се състоява неравномерно, както, прочее, се състоява самата история: на едно място някои народи вече строят пирамиди, докато на друго още ходят облечени в кожи, копаят ями, за да ловят мамути и всяка нощ назначават отговорник, който пази огъня да не изгасне.
"Идеалният постмодерен роман трябва да преодолее спора между реално и нереално, формално и съдържателно, чиста и ангажирана литература, проза за елита и за тълпата(...), наставлява Джон Барт. Георги Господинов в, разбира се, друг контекст, изрича почти същото: "Идеалният роман ще е този, в който свързващата нишка между отделните епизоди е една прелитаща муха. Мога да го повторя пак - свързващата нишка да бъде прелитаща муха." И двете изисквания обаче, макар и да приличат, не означават безогледно смешение на жанрове, епизоди, ситуации, не афишират несвързан хаос на писане и разказване, а, колкото и парадоксално да звучи, са хаос подреден, промислен, достатъчно добре детерминиран именно в своето хаотично, сякаш произволно случване. Литературен хаос, подобен на плетеницата във великолепния роман на британеца Джон Ланчестър "Дългът към удоволствието": в интригата наблюдаваме сюжетни линии както от crime&mystery a la "Арсеник и стари дантели", така и гастрономическо-метафизически разсъждения и спекулации, любопитни исторически обходи и въобще амалгама от ерудираност и забавление, от знание и игра, никак лесна за забъркване. Постмодерният роман наистина е съставен от опозиции, е роман на антиномиите, където взаимното отричане, лудитското преплитане на разни чак до противоположност тези, похвати, идеи, че дори и сюжети е същностен белег на разказа; но тия антиномии са подредени, в своята обърканост са конструирани, не са нахвърляни както на homo scriptor му щукне на акъла (или, както би казал един Шекспиров герой: "Че е хаос - хаос е, но има система в него"). Ето всъщност заради какво постмодерният роман не се поддава без упорита съпротива на лесни определения, ограничения, класификации: той непрестанно играе между/с различните литературни реалии, без да се идентифицира с нито една от тях, вземайки ги едновременно и за пример, и за присмех, и за забавление. Неговият жанр е винаги леко изместен и много размит.
Но както всяка игра, и постмодерният роман си има правила, и то много строги, иначе не би бил игра или поне не би бил тая игра. "Правилата на играта" настоятелно изискват енциклопедизъм и карнавалност, amor Biblion и amor Saturnalia. Към неговото написване не може да се пристъпи без значителен обем знания, без дълго и упорито натрупване на факти, теории, имена, събития, мнения, опровержения, съгласия, куриози, случайности, съвпадения, фаталности и то не само в литературата, но и в историята, философията, естествознанието, антропологията, физиката, астрономията, астрологията, хиромантията, магията, алхимията, религията, мистиката и тъй нататък, и тъй нататък... Например Милорад Павич и неговият "Хазарски речник". Твърде далеч от постмодерното случване е елементарната профанация и неуката вулгаризация, която по нашите ширини минава за postmodern (справка Мартин Карбовски и "Хъшове"). Целият свод на човешката епистема трябва да ти бъде що-годе под ръка, за да се наемеш да пишеш постмодерен роман: същностно и решаващо е именно свободното, но и ерудирано жонглиране с миналото и със знанието за него, лековатата, на места почти несериозна негова употреба, която държи не толкова на истината, защото (както отдавна вече е известно) истина няма, колкото на оригиналната, шеговита и празнична интерпретация. И никак не е нахалост репликата на Георги Господинов: "Светът е едно и романът е този, който го събира. Началата са дадени, комбинациите са безбройни." Ще рече: трудно е достигането до началата, оттам нататък хаосът се "подрежда".
"Подреденото" продължение на ерудицията е мистификацията или поне в postmodern-a е така. Еко гради своите "вавилонски кули" именно въз основа на тази парадигма, а последователите му дори са издигнали похвата в догма. За "Речникът на Ламприер", голямата сага на Лорънс Норфък, българският издател рекламира, без да поставя под въпрос: "Подобно на "Името на розата" "Дневникът на Ламприер" (точно така е объркано в пропагандната колонка на гърба на книгата - още едно свидетелство за неизбежността на мистификацията в постмодернизма, била тя съзнателна или не: дори да не я викаш, тя сама си идва, макар само като лапсус. Оттук: дали пък лапсусът, всеки и всякога лапсус не е знак за постмодерност - минала, настояща, предстояща?) е внушително струпване на думи, значения, образи, история, митология. Завладяващата книга открива и закрива пътища за достигане на смисъла, подава и отнема ключове за загадките, на които се натъква читателят." Знанието се трансформира във фикция, която смива междата между въобразено и действително, между измислица и факт, между мисловна конструкция и историческа реалия. Постмодерният роман разколебава ясно очертаните граници между нещата in res и in fictio, между изпитанията на живота и таланта на вдъхновението, поставяйки четящия в една нестабилна, клатушкаща се поза, която непрестанно се усъмнява в две посоки: 1)Дали пък това, което ми предлагат като роман, не е истинска история?; 2)Дали пък това, което ми предлагат като истинска история, не е роман? Кой например може да бъде сто процента сигурен, че лекарят Матео Колумб, главен герой в книгата на Федерико Андааси "Анатомът", не е реално съществувала историческа личност? И кой може да гарантира, че някъде, някога, някак си не се е случила историята, разказана в "Махалото на Фуко? Въпросът в постмодерния роман не е просто в смесването на високо и ниско, нито в пародията, както се опитва да внуши Йордан Ефтимов по повод "Нови степени на свободата" на Александър Андреев, а е много повече: в разбиването на установените, вкаменени, реликтови прегради между фантазъм и истина, във "втечняването", както казва Бодрияр, на техните изчистени и нерушими контури, които се размиват и преливат един в друг, за да случат онази осмоза, при която разликата между двете изчезва и настъпва всеобщо колебание къде е фактът, къде фикцията и може ли още да се говори за битието с подобни "остарели" и "несъстоятелни" понятия и квалификации? Истината е под въпрос в своите най-интимни фундаменти; прочее, спомня ли си вече някой какво беше това истина? И има ли я въобще?
"Естествен роман" като истински постмодерен роман не излиза от тази парадигма, въпреки че я решава по свой, оригинален начин. Мистификацията е не спрямо историческото, а спрямо ежедневното; той извайва своите конструкции, употребявайки за темел не миналото, а настоящето: не случайно всички до една критически рефлексии настояват за него, че е "сравнителна граматика на живота", по израза на Юлиан Жилиев. Въвеждащата "Бележка на редактора" иде да покаже тъкмо това преливане между "света и разказа" (Юлия Йорданова), но не толкова "за да рисува границите между живота и литературата", колкото да ги снеме, да ги изтрие, да ги унищожи така, че да разлюлее стабилността на установените филологически и битови, жанрови и житейски правила. Ако Еко, Д'Ормесон и Норфък градят исторически, то Георги Господинов гради екзистенциални фикции; и то така, че човек се изкушава да види в неговото писане сублимация на предишно живеене. Една литературна психоанализа, сама поела обезателствата по собствената си терапия. В този смисъл можем да определим "Естествен роман" като екзистенциален постмодерен роман за разлика от семиотическия на Еко или хедонистичния на Ланчестър. Той сам оправдава своята вгледаност в съвремието: "Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието." Точно в тая co-praesens екзистенция е своеобразието на Георги-Господиновото постмодерно роман(с)ово писане: освен че играе със знания и теории, то хитроумно е вгледано и в настоящето, в нашенското си настояще, съставяйки неговата биография, неговия специфичен chronos, неговия летопис, ако щете. Мистификацията иде не да за-були, а да раз-були днешното, да го посочи в неговата всекидневна онтичност, в неговата винаги и всеки път преобладаваща, непревъзмогната и страшна незавършеност. Откъдето всъщност и обсебеността от началата, обсесията от глагола, лудият заради думите eстественик: нашето време е именно start, action & text и именно невъзможността да се живее в този вманиачен ритъм е главният сюжет в романа. И съвсем не случайно краят-"последен епиграф" е така фукоянски изличаващ:

ще изчезна масово им каза той
ще изчезна масово им каза
като динозаврите


Един екзистенциален постмодернизъм или, ако искате, постмодерен екзистенциализъм: ето защо е толкова болезнено силно усещането за (авто)биографизъм; и той не се крие, напротив, натрапливо се тика под носа ни, подчертавайки връзката си не само с предишния живот, но и с предишни текстове на Георги Господинов (не помня вече кой в частен разговор нарече "Естествен роман" "Черешата на един народ" в проза"). Неизбежна, необходима поведенска и творческа стратегия: във време, когато не само авторът, но и човекът са на изчезване, единствената останала възможност и на единия, и на другия е собственоръчната (само)мистификация и (само)митологизация; конструирането на един постмодерен персоналистки евгемеризъм, противопоставящ на обезличаването обожествяването, ако и само като (невъзможност за) "нормален" роман.
Защото "нормалността" на постмодерния роман не е в спазването на нормите, а в ерудираното им разколебаване, фасетъчното им размножаване и ироническото им мистифициране. Той е промислена, изпипана и добре проведена калейдоскопична стратегическа игра по железни, строги, взискателни правила с най-разнообразни културни и исторически реалии, конструираща такава белетристична мистификация, която е способна да размие границите между въображаемо и действително въз основа на еквилибристиката с огромно, почти необозримо количество енциклопедична информация; е мистификция/мистифакция: водещо е лудитското начало, но задължително заедно с впечатляващия с богатството си инвентар на познанието. Казано иначе, постмодерният роман е акробатика на ерудираността, а постмодерният автор - жонгльор в/с библиотеката.
И тъкмо тая карнавална енциклопедичност някак си предопредели късната поява на недвусмислено постмодерния български роман. В една своя великолепна статия - "Българската литература и сюрреализмът", Светлозар Игов изследва причините за липсата на сюрреалистично движение в България между двете световни войни, та чак до днес. Следвайки неговият пример, със същия резон можем да попитаме: Защо след, кажи-речи, цели 10 години поетически постмодернизъм едва сега се роди неговият романов еквивалент? Един от възможните отговори се крие в прекалената, пределна сериозност на българското романно писане. То почти винаги отговаря или иска да отговаря на някакви народностни, морални или мемориални задачи: като се почне от "Под игото" и "Бай Ганьо", мине се през "Тютюн" и "Преспанските камбани" и се стигне до "Странният рицар на Свещената книга" и "Дунав мост", българският роман е все bildung, все педагогически, все възпитателен; все се наема да реши нерешените от българите национални, исторически, политически, социални и нравствени въпроси. Като прибавим към всичко туй и страстта на предишната власт, която близо 50 години го внимаваше, дебнеше, подостенваше, та да не прескочи идеологически позволените пасища, ясно е, че в своето реално настояще той неизбежно е забравил играта, забавлението, писането ей-така, за лично удоволствие. И ако поезията тогава някак си се изплъзваше от контрол (все пак тя е доста по-трудно за възприемане и разбиране литературно изкуство), то при прозата и особено при романа нещата бяха заковани: който не пише като Максим Горки или Георги Караславов, не пише добре, не пише правилно.
"Естествен роман" е постмодерен роман, защото при него личи тъкмо радостта от играенето, от правенето на литературата: той не идва да ни учи, а да ни покани и вкара, ако пожелаем, в играта; водещ при него е купонът, не урокът. Постмодерният роман винаги е дело на homo ludens и никога на homo moralis; него го разваля и най-малката лъжичка поучение. Романът на Георги Господинов е първият в българската литература с така категорично заявена постмодерност: той нито е толкова много пъпно свързан с първообраз (както "Нови степени на свободата"), нито е толкова методологически (в смисъл на избран път, на строга последователност) промислен и "съшит" в сюрреалистична поетика, както например е сторил в "Елените" Светлозар Игов; а е фасетъчен, ризоматичен, фрагментарен. Роман-архипелаг, в който всяко сюжетно островче е само за себе си, но който не може да бъде об-плаван без солидно енциклопедично знание от всякакъв вид.

Митко Новков