Саломе - като импулс, надежда и триумф
Българските опити за поставяне или за концертно представяне на опера от Рихард Щраус са просто срамно малко. Ако вярвате на Розалия Бикс (защото аз нямам основания да не й вярвам), само две оперни заглавия на немския майстор за близо сто години са били представени на българи от българи: в София през 1969 г. Димитър Узунов (като режисьор) и Асен Найденов са показали "Кавалерът на розата", а през 1975 г. във Варна Кузман Попов и Руслан Райчев са поставили "Ариадна на Наксос". Това е! То дори и за България не е за вярване. Защото тезата за изключително трудния Рихард Щраус отдавна не е достатъчна, за да "покрие" отсъствието на оперите му. И друг път съм го мислила, но днес имам повече от всякога основанието да кажа, че у нас думата "трудно" се появява често като чудесна възможност да се защити изконният и все по-ширещ се мързел в репертоарното мислене, който отдавна се наблюдава по отношение на репертоара и в симфоничното ни, но още повече в оперното ни битие (при това става дума само за т. нар. класически репертоар). И по този начин се поставят страхотни и вредни бариери при създаването на вкус и мироглед у публиката. Затова по-голямата част от нея от десетилетия наред се е вторачила само и единствено в "класическите образци" (ама колко и кои са те и според кого - това е друга тема), а при певците - предимно в италианската музика. И така, под чадъра на белкантото немската вокална традиция остана за нас необозримо далечна, почти недостижима. (Изключенията са толкова малко, че...) Затова е и "трудна"! Трудни са и Моцарт, и Вагнер, и Рихард Щраус. Имена като Пфицнер и Корнголд са направо непознати. Но факт е, че българските певци запяват този репертоар, след като напуснат родния чернозем и заработят в оперни театри с нормално широк репертоарен обхват и средства. От което можем да си направим заключението, че и това е въпрос на правилното и достатъчно пространно разбиране на думата "занаят".
Днес той се комплицира още повече - към него се добавиха абсолютното безпаричие на оперните ни къщи, оперетното отношение на властта към тях (събрали се там някакви, пеят, свирят, плаща им се, а те капризничат, че заплатата им не стигала и сто долара и нямали средства за постановки), както и естетическото тесногръдство на едностранчиво възпитаната публика. Точно затова всеки един опит да се разкъса тази паяжина, която сами сме си оплели, заслужава повече от протоколното внимание, което една плюсминусова рецензия може да му отдели.
И така, близо седем десетилетия, след като българката Люба Величкова (Велич) се прочу като най-добрата Саломе в света и е първата, записала тази роля през 1932 г. под палката на Фриц Райнер, на четвъртия си Великденски фестивал Софийската опера продуцира за първи път в България концертно изпълнение на "Саломе" с повторение. За него специално пристигна всепризнатата Щраусова дива Анна Томова-Синтова. Синтова пее Саломе от 1998 г. - нейната световна поява в тази партия (отново концертно) бе в Барселона. И това е, струва ми се, нейната седма Щраусова партия след Маршалката, Арабела, Ариадна, Графинята, Императрицата и Елена. В тази партия тук и днес тя показа тълкуване и равнище на показване на авторския текст, което много, много рядко може да се чуе и по световните сцени.
Аз не мога да определя границата, при която пеенето преминава в някакъв тип скулптиране, ваяне на характера. Нещо повече - при Анна Томова образът се разкрива така естествено по време на музикалното протичане (в случая сцената бе имагинерна), защото самата певица в момента го разбира, търси мотивите, опитва се да ги "нормализира", колкото и синдромът Саломе да изглежда изначално чудовищен и извън всякакви норми. (Да не говорим, че съществува). Именно в степента на това нейно вокално превъплъщение е чудото, което я прави първа сред равните в този репертоар. Как става? Освен с всички естествени предпоставки и опит, и с интуиция, и с някакъв тип специфично усещане за многоликата природа на Щраусовото мислене и стремеж да я покаже - с багра, щрих, с дъх, пауза, артикулация, слово (много важно), изкусно поднесено, като се използва посоката на тона... и с още десетки такива виртуозни "похвати", които са лично нейни и същевременно абсолютно в баланс и хармония със стила Щраус. Разнообразието в музикалното развитие, търсене да се разбере повторяемостта като принцип именно на този творец чрез непрестанни звукови трансформации... Каква е в първоначалния си диалог с Йоан! И пълната й звукова метаморфоза с Ирод... Да, за изкуството й много е подходяща думата "саунд" - тя просто знае да намери звуковия еквивалент на всяка емоционална "тръпка". Самото искане главата на Йоан, изложено седем пъти, певицата градира логично, експресивно и с такова подреждане на фрази, динамики, артикулация, промяна в звука и интонацията на словото, че въздействието е незабравимо, единствено! Текстът и музиката сякаш се разтърсиха от това велико актьорско и певческо присъствие, от равнището на вокализиране и на разбиране за това, докъде трябва да се върви в дадена музика. А финалната сцена на Саломе бе нещо, което не подлежи на описание - особено втората концертна вечер! - надявам се, всички в залата разбраха какъв рядък шанс им е дала съдбата.
Всеки път, когато слушам Анна Томова-Синтова, си мисля, че и сред най-прочутите световни имена има най-големи... И това може би се определя далеч не от обема на таланта или на гласа. Тази мярка артистът създава с непрекъснатото отстояване на своя професионализъм, на личната си устойчивост, на степента на любознателност - никога да не спира и да не се задоволява с постигнатото (само в последните два-три сезона певицата изпя за първи път Зиглинде от "Валкюра" (Вагнер), "Норма" (Белини) "Саломе", Сантуца от "Селска чест" и "Турандот" (Пучини). Като с това опроверга отдавна приетото твърдение, че на върха на кариерата си големият, признатият артист може да се "концентрира" върху няколко от най-успешните си роли и че каквото е направено, направено е! За наше щастие певицата няма намерение да спира с провокациите към почитателите си и към себе си, разбира се, и с удоволствие продължава да реализира нови идеи.
Пиша за Саломе на Анна Томова-Синтова и веднага ми се иска да насоча вниманието и към нейните чудесни партньори: Иван Консулов - какъв музикант, истински, силен Йоан, направил го е повече сякаш в руслото на фанатизма на вярата на "божия човек". А някъде в изпълнението му в диалога със Саломе като енигматичен нюанс се прокрадна усещането за страха на обреклия се на Бога от изкушението Саломе - може би се лъжа, но, струва ми се, това внушение е по-близко до Щраус, който и с останалите си творби не се прави на праволинеен защитник на целомъдрието. Има в него винаги една игра на ръба... Нели Божкова - прекрасна, характерна Иродиада - толкова рядко за съжаление пее у нас. Това е една от най-културните певици, които познавам - гласът й също е "събрал" неподозирани цветове; гръцкият тенор Анджело Симос бе много убедителен като Ирод - една невероятно трудна партия, която той поднесе органично и някак с лекота показа лекомислието, страха и сластолюбието на владетеля. В това елитно общество съвсем стабилно и с много качества се вляха Цветан Цветков като Наработ - лиричен и чувствителен и в темброва хармония с Румяна Петрова (паж), което е важно за началното натрупване в творбата.
И накрая, но не на последно, а на основно място - оркестърът и главният диригент на операта Георги Нотев. Защото в "Саломе" оркестърът е основното действащо лице. Всеки, който е чул и десетина само минути от операта, знае, че оркестровата партия е колосална и от извънредна (дори за Рихард Щраус) драматургична важност. И тук считам, че най-големият подвиг е на Нотев, който не само фантастично защити убеждението си, че този оркестър може, но с работата си и постигнатото направи възможно и свободното музициране на солистите, на които беше превъзходен и равностоен партньор. Всичко имаше в оркестъра - и усещане за тази Щраусова пространственост, и красиви тембри, и фрази, дългите линии в щрайха, и красивите тихи завършеци, и ансамбъл, който се слуша и се контролира в съвместното си музициране с певците. Именно Георги Нотев и оперният оркестър разбиха българския комплекс за невъзможните Щраусови опери. Оркестърът усети сладката болка да си пръв, да ти е трудно, но да докажеш и на себе си - и беше изключително гъвкав, тембрист, рефлективен и с чудесен звук - особено втората вечер. Да, да, говоря за оперния оркестър! Ето че въпреки обстановката на перманентен недоимък, с която по опасен начин взехме да свикваме, в Софийската опера стават ей такива чудеса! И аз силно се надявам, че оттук нататък тандемът Пламен Карталов - като много способен и напорист мениджър и като доказал се режисьор, и Георги Нотев - идеалният диригент за първия ни оперен институт - стабилен, настойчив в работата си, мъдър с опита, познанията и с културата си, ще продължат да опровергават с репертоарната си политика и реализация псевдомитовете на нашата оперна действителност.
Не знам защо си мислех, че в операта ще видя телевизионни камери (като знам какви концерти се снимат!). И то не защото Българската национална телевизия в последно време е показала някакъв тип култура и активност по отношение на класическата музика (тук всеки началник е способен само на едно - да покаже колко много музикален е бил предшественикът му). Но разчитах на това, че сегашното телевизионно ръководство може да изчисли колко без пари може да купи 100-минутна продукция с една абсолютна звезда в компанията на певци със силна интернационална кариера, както и един диригент, който е напълно наясно за какво става дума... Достатъчно беше да се подкрепи малко този проект. След време може би ще си купуваме участието на Синтова в "Саломе" от телевизията в Барселона. Дори чувам репликата: "Че защо не? Там сигурно ще е по-добро!" Реплика на несигурни в себе си, стремящи се да се застраховат отвсякъде полупрофесионалисти. Но темата за присъствието на музиката в Българската национална телевизия е обект на друга статия. Която на всяка цена ще се състои.

Екатерина Дочева


Саломе от Рихард Щраус, концертно изпълнение на Софийската опера, диригент Георги Нотев. В ролите
Анна Томова-Синтова, Нели Божкова, Иван Консулов, Анджело Симос, Цветан Цветков, Румяна Петрова и др.