Платото

В Кърджалийския драматичен театър Величка Нейчева поставя пиесата на Теодора Димова "Платото". Срещата на две дами може и да не роди сценичен връх, но при всички случаи се очаква да е нещо различно и дори вълнуващо.
Болезнената разруха в живота сред пустотата на посредствеността, метафоризирана от авторката чрез образа на платото, на сцената е визуализирана буквално. Сивите плоски "възвишения" на платото със своята абстрактна форма са буквално знак, от една страна, на абсурдността на ситуацията (ех, тази посткраевековна носталгия по абсурдния театър!), а от друга, показват буквалната "зазиданост" на персонажите сред "платото" на живота им. В сам по себе си красивия декор на Веселин Начев актьорите играят еднозначната "налудничавост" и "болезненост" на драматичните образи.
Дон (Петър Савчов) изглежда буквално "демоничен", яростен и отмъстителен като герой от латиноамерикански сериал. Циничният смях, гримасите на изкривеното от гняв лице, преeкспонираното пиене, мятането по сцената, нападателната интонация - все клиширани знаци на "разбитата душа" - превръщат персонажа в апликация, изрязана от лентите на стария театър (образец на латиноамериканската тв-мелодрама). Мекотата и болезнеността на Любомир Бъчваров (Ли), макар и много по-нюансирана, в крайна сметка също потопява образа в еднозначността от типа "не съм от този свят". Клиширано налудничава изглежда на сцената и Анна (Божана Варадинова) - със странното си облекло, като от театрален гардероб, с монотонно отнесената интонация, с щурането около Ли и поклащането като кукла, унесена в болезнените си фантазии. По този начин иначе относително ясния сценичен разказ режисьорката е обрекла също на еднозначност и буквалност. А сценичната еднозначност е най-сигурно изпробваният път към скуката в театъра. Особено в комбинация с отсъствие на всякакво чувство за хумор.
Пиесата на Теодора Димова се отличава насред платото на най-новата ни драматургия със своята добра структура на действието, демонстрираща съвсем не често срещана сериозна драматургична култура и професионалност. Приближаваща се до традицията на Тенеси Уйлямс, в тази пиеса персонажите обитават "затворената" ситуация на живота си. В подобна ситуация те съвсем не са ясно очертани характери. "Монтажът" на преживяванията и спомените им, на мечтите им провокира непрекъсната смяна и "монтаж" на изказа. Анна, подобно Блаш например от "Трамвай Желания", едва ли е само лудата, потисната сестра, както изглежда на сцената. И ако инак сериозната й пиеса би била поставена с чувство за хумор и въображение, вероятно спектакълът би бил и по-сериозен, и по-малко скучен от красивата, но "каменна" сценична форма на "Платото" в постановката на Величка Нейчева.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата