Един мъж versus Една жена

Една жена на Петер Естерхази е поредното унгарско заглавие, което в последните месеци се появява на българския пазар. Което ще рече, че и тази книга е част от усилената политика за запознаване с новата унгарска литература, която Унгарският институт води в България. Защото почти не минава седмица, в която да няма премиера на ново заглавие, на ново за българския читател име. И тук специално ми се ще да откроя усилията на преводачката Светла Кьосева, чиито майсторски преводи действително допринасят за случването на подетия диалог, за вписването на унгарските автори и в българското пространство.
Българският превод на Една жена носи емблемата на Стигмати и излиза в поредицата, в която своята премиера вече имаше Американски речник на Дубравка Угрешич. Съобщавам това, защото подобно сближаване е някак знаково и то сигнализира за поместването на книгата на Естерхази в традицията на посттоталитарната естетика, на едно писане, изпитващо миналото, преживяването на историята и настоящето, идентичността... И ако Американски речник случва своите изпитвания съвсем експлицитно, Една жена също не стои настрани от подобни проекции. Само че тя прави своите изпитвания не с публицистичния език на Угрешич, а, да кажем, с романовия, доколкото непрекъснато вплита препратки към политическото и неговото преживяване от персонажите. И доколкото маркира един аз, който е някак странно разгубен и разпаднат, един аз, който е точно толкова нестабилен, колкото и времето, което се опитва да обозре. Във всеки случай - нека да го подчертая - дори чисто формалното полагане в тази поредица вече прави очакванията към Една жена големи. И в някаква степен тя оправдава тези очаквания.
Вече малко по-конкретно, Една жена е типично постмодерно четиво. Четиво, което спокойно може да се сравни с романите на един представителен постмодерен романист като Джезуалдо Буфалино, примерно. Защото то е с много рехава структура, защото е отложило и своето начало, и своя край, защото се опитва да започне някаква история точно 96 пъти и все се проваля в опитите да я завърши... Като това усещане за зацикляне се потвърждава и от невъзможността началата да се разграничат, а не да остават нюанс на едно и също начало - Има една жена. Обича ме./Има една жена. Мрази ме. И колкото и продълженията да са различни, макар че те са различни само в думите, чрез които се разказва едно и също, край няма, всичко е във вариативността. Или, казва ни Една жена, словото е разточително, езикът може да прави каквото си иска, означаващите могат да се наслагват едно върху друго и да се роят до безкрай, но означаемите са малко, те са представими и много устойчиви. Т. нар. реалност не може да бъде променена чрез и от езика. И читателят на тази книга може да си позволи да я започне откъдето си пожелае; той може да избере да прочете само една история; може да се задоволи само с първото изречение, може да се наслади на вариациите... Всичко е въпрос на избор. Читателската стратегия, заложена тук, е свободата.
И така, Една жена е роман, който не просто казва, но и показва, че големите разкази са зациклили, че историята, вкл. сюжетната история може да се случи само като набор от фрагменти, като парчета, които дори в своето наслагване не случват някаква последователност и причинно-следственост. И което е не по-малко важно, показват ни, че в своята множественост и вариативност, в езиковото обилие, за което стана дума, разказите са един и същи разказ...
Тази разхлабена структура обаче влиза в конфликт с представената гледна точка в романа. Какво имам предвид. На вариативността по биха подхождали и множество гледни точки. Докато в случая монологовото говорене иззема всички позиции и предлага една гледна точка, изказана с различни думи и вплетена в различни сюжети. И тук някъде виждам напрежението вътре в книгата, биенето на две позиции. На постмодерната децентрираност и на центрираността, която разчита на мъжката гледна точка за света и за нещата. Тази гледна точка ни представя единствено женското тяло в неговата ненаситност, женското видяно през погледа на мъжа и неговата анатомична раздробеност, обладаването ме, фантазното му и недотам фантазно постигане, изобщо - концентрирането около жената като еротична зона и нищо повече. Тоест през цялото време постмодерното се сблъсква с погледа на Дон Жуан, на Маркиз дьо Сад, на Батай... Така тази центрираност изключва женската визия за света, женския глас и вентрилоквистки си присвоява какъвто глас си пожелае. Мъжкият монолог огласява чуждите роли, чуждите позици, интерпретациите.. И прави един речник на секса.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Петер Естерхази.
Една жена.

Превод от унгарски Светла Кьосева.
ИК Стигмати. С. 2000