По някаква странна случайност Димитровград за втори път се оказва скандално в центъра на вниманието ни. Миналата година повод беше симпозиумът "В собствен контекст", отречен, както и цялото съвременно визуално изкуство от важните "фактори" в общината (в. "Култура", брой 28, 16 юли 1999). Тази година на мушка е по-скоро литературата. И във всичко това са замесени едни и същи хора. Така случайностите намаляват. У нас нещата винаги зависят от личности, а не от институции. Но това не значи, че кризата на личностите трябва да се превръща в криза на институциите. Когато това се случи, за кризите трябва да се говори. Димитровград е само един конкретен пример за това колко трудно културните процеси в един град се отварят към културните процеси в страната. А още повече към тези в света. Защото примитивните представи за изкуство и литература поразяват всички опити да бъдем съвременни, макар и живеейки в собствен контекст.
Култура


Димитровградската битка

Както е обичайната практика у нас, предисторията на Димитровградските дни на поезията "Пеньо Пенев" излъчва много повече смисъл в сравнение със самото събитие. А множеството личностни сюжети, зазидани в подготовката на празненствата, на свой ред разби представата за литература на несъчленими вече парчета. Никой от организаторите, участниците и публиката не остана неоплескан в димитровградската битка за поезията. И за всичко, което хем й е чуждо, хем се крие зад крехката й гърбина. А залози в тамошните дни на проверка що е литература у нас днес много.
Посветените на 70-годишнината от рождението на Пеньо Пенев празници се състояха на 8 и 9 май тази година.
Но какво е станало преди това?
В края на февруари Петко Каневски, началник сектор "Култура и вероизповедания" в община Димитровград, по свое желание излиза в дългосрочен отпуск. Неговите служебни функции поема старши експерт Иванка Ангелова и между нейните най-важни професионални ангажименти изпъква подготовката на традиционните литературни тържества. Ангелова събира предложенията на всички местни културни институции и ги обобщава в проектопрограма с план-сметка 5600 лева. От общината изтича информация относно планираната културна програма и вследствие на това започва да се пише един небивал вестникарски роман. Глави от него ще прочетем след малко. На сцената се появява частната фондация "Пеньо Пенев", в чийто Надзорен съвет фигурира същият Петко Каневски. Тя иска от общината сума от 15 000 лева, с които въпросната фондация да организира Димитровградските дни на поезията. Работна маса в общината отхвърля възможността да изпълни това желание и фондацията сама се отказва от тройно по-голямата в сравнение с тази на Ангелова сума. Независимият кмет на Димитровград инж. Димитър Хаджииванов застава зад своята служителка Ангелова и подкрепя програмата, обобщена от нея. Благодарение на тази програма вече се извърши ремонт на къщата-музей "Пеньо Пенев", бяха възстановени видеофилми и окрадени вещи от фонда на музея, протече първата научна конференция по повод Пеньо Пенев и се готви публикуването на произнесените доклади в отделна книга, излезе от печат библиографска справка на новия лауреат на наградата на името на поета, бяха направени две изложби ( в памет на Пенев и в чест на всички досегашни лауреати). Мир да има, от програмата изпада представянето на поетесата Екатерина Йосифова заедно с художничките Аделина Попнеделева, Надежда Ляхова и Моника Роменска - всички включени в придобилата авторитет в страната програма "В собствен контекст".
А сега да видим как се развива своеобразният дебат, изнесен върху вестникарските страници: "Научна конференция за Пеньо Пенев на Института за литература на БАН предвижда старши експертката. Хубаво, на нея ще идат 10 учителки и служители по протокол, ще се отзоват някои от пишещите. Но дали за обикновения гражданин ще представлява интерес изложбата от симпозиума "В собствен контекст" и представянето на Екатерина Йосифова, която тук познават само някои от изкушените от мерената реч. Специалистите от отдел "Култура и вероизповедания" безспорно имат правото да избират, защото са най-посветени в провеждането на празника. Само че е хубаво, когато правят програмите си, да си дават сметка, че те трябва да са достъпни и интересни и за обикновения гражданин. Смятам, че лукс е празникът за малцина." Така пише Маргарита Симеонова във в."Общински вести" (бр. 17, 2000 г.). В цитирания откъс за първи път в полемиката се появява малко страшничката фигура на обикновения човек, зад която стои съвършено неясно означаемо - какъв е, какви вкусове и интереси има. И могат ли празниците да удовлетворят всеки обикновен човек!
С текста на главната редакторка на "Общински вести" се слага началото на димитровградската битка модерно-контрамодерно. Оспорва се и журито по присъждане на наградата "Пеньо Пенев", чийто председател е проф. Светлозар Игов, а членове са критиците Бойко Пенчев и Георги Янев, димитровградските поети Ангел Ников и Кръстьо Кръстев и представителката на общината Иванка Ангелова. Пак в същия вестник (бр. 18, 2000 г.) Господин Георгиев, председател на Постоянната камисия "Образование, култура, вероизповедания и СМИ" и на Клуба на дейците на културата, казва:"...аз не приемам една научна конференция и дискусия, свързана с Пеньо Пенев и неговото творчество. Защото знаем от опит, че някои творци от висок ранг, преведени в чужбина, бяха оплюти по време на празници при такива научни сесии. Още повече, че вече ни съобщиха имената на участниците в тази конференция..." В същия брой на вестника поетът Георги Проданов пита: "Колко е средната възраст на господата от почитаемото жури? Тези ли господа от журито (с преклонение пред косите и живота, както и творчеството им и цялостния техен принос за българската култура), плюс "вечните" и почти "светите" от БАН ще направят "новия прочит и новата оценка на Пеньо Пенев", или техните дипломи и отличия...?". И пак в този брой Петко Каневски, началник сектор "Култура и вероизповедания" и подписан като член на Съюза на българските писатели, публикува текст под заглавието "Талантът, това е Мамаев курган. Бездарието е фашизъм". В него четем: "Относно гениалната програма за празниците с малки изключения съм категорично на мнение, че е дилетантска, напудрена с провинциални комплекси. Какво значи на един трубадур на поезията, какъвто е Пеньо, наградата да бъде връчена вместо на площада пред гражданството, в залата за венчавки, където могат да се съберат 33-ма души? П.Пенев не е инсталация, нито дюшек на стената, г-жо Ангелова! Той не е елитарен поет, а летописец на едно селище, на което сме жители всички и което връчва награда. Този мащабен, безпощаден, поетичен вулкан и дух. Госпожо старши експерт, П.Пенев не е "авангарден" поет. Той няма нужда от академични скечове! И би било гавра с паметта му да допуснем тези, които го хулеха и ругаха преди 4 десетилетия, възкръснали в други лица и имена, да сквернят името на поета с научни конференции и четения. Защото поезията му е достатъчно истинска и силна, за да се защити и за напред. Достатъчно е дори само да преиздаваме неговите стихове. Какво значи някакви си критици, както каза П.Б.Шели: "Всички критици, с малки изключения, са тъпа и злобна раса", да оглавяват журито, което ще определя новия лауреат? То трябва да е от димитровградчани, разбира се, с участието на досегашни носители на наградата, като големите български поети Павел Матев, Любомир Левчев, Валери Петров, Христо Фотев, Константин Павлов... И не мога да не напомня, че от години по традиция празниците на поезията се организират с активното участие на Съюза на българските писатели, на всички културни институти в града, на вестника, в който е работил самият Пеньо и днес се казва "Общински вести". Считам, че право на Живка Шишкова от Дом-музей "Пеньо Пенев" е да проучи мнението на културните дейци и гражданството за определяне на новия лауреат, а сетне да организира научни конференции за значението на творчеството му." Кирил Георгиев, бивш началник на управлявания понастоящем от Каневски сектор, скоро напомня в "Ориент експрес", бр. 15, 2000 г.), че същият този Петко Каневски е автор на, цитирам, "стихове, очертаващи собствения му Мамаев курган: На мойта спалня след топъл душ с кондом-бананче ще правим "муш"."
И докато сатанински знаци в червено поругават паметника на Пеньо Пенев в града, цялата общественост се разделя на два лагера, а във въздуха вече витаят имената на най-подходящите носители на наградата "Пеньо Пенев": Никола Инджов, Георги Константинов, по-късно като компромис се спряга името на Борис Христов. Когато пресата оповестява избрания от журито лауреат Николай Кънчев, приложението на "24 часа" "Тракия" (4 април 2000 г.) твърди, че никой от димитровградчани не познава това име или го грешат с осъден депутат. На доводите на Бойко Пенчев, че новият лауреат на наградата е избран, защото промени българската поезия в края на 60-те години и благодарение на него се осъществи революция в поетическия изказ, се отвръща, че "дейци на културата, подкрепени от бизнесмени, се канели да организират алетернативно тържество". Въпреки всичко награда "Пеньо Пенев" щял да получи и Недялко Йорданов.
Гражданството на Димитровград иска Недялко Йорданов, защото той е голям приятел на димитровградчани и много по-близък по натюрел и дух до Пеньовата поезия. Затова повече му приличало той да е лауреатът тъкмо в юбилейната година. Пък и критерий за поетическо майсторство е възможността да пълниш залите... Междувременно отворено писмо до Общинския съвет в Димитровград ("Ориент експрес", бр. 11, 2000 г.), подписано от Ангел Ников, Демир Демирев, Донка Лозева, Величка Петрова, Димитрина Тончева и Кирил Георгиев, гласи, че според приетия статут за връчване на Националната литературна награда "Пеньо Пенев" празниците се организират, провеждат и финансират от общината, а съществуващите в момента три писателски съюза не са съорганизатори; те са канени чрез техни представители за участие. И един важен момент: "По време на своя мандат бившият кмет на общината и настоящ председател на КДК г-н Г. Георгиев, инспириран от началника на сектор "Култура" П.Тенев (Каневски, б.р.), "наля" значителни суми по различен начин в Съюза на българските писатели. Затова и сега е очевидна тенденциозността в позицията на Г. Георгиев, вече председател на Постоянната комисия по културата, изразяваща се в стремежа общински средства да се управляват в посока, удобна на СБП. По отношение на общината това е некоректно." Самата комисия, определяща лауреата, по статут бива назначавана от кмета.
Това са откъси от различни глави във вестникарския роман "Димитровградски дни на поезията". Има още много възможности за интерпретация на баталния разказ за това за какво точно говорим днес, когато говорим за литература. Но тук вместо кръв има безхаберие и кал. Има и още явни и скрити участници. Скандал около програмата, скандал кой (не) я прави и кой (не) участва в нея, скандал около датите на провеждане на празника, скандал около журито, скандал около лауреата... Скандали, пронизани от ред противопоставяния:
- какви са оптималните отношения между държавата и литературата, какви са ангажиментите на държавата спрямо литературата? (В своето лауреатско слово Николай Кънчев защити тезата, че поезията подобно църквата трябва да бъде независима от държавни посегателства.)
- защо неотменно се реанимира делението партийност/непартийност в българското литературно пространство? - какво значи традиция и какво значи съвременност, когато идва реч за едни литературни празници?
- как да се съвместяват национално и регионално в тяхната направа и защо среди от димитровградската публика агресивно отказват градът им да е интегрална част от българската култура?
- защо българската литературна наука се чете през пещерни идеологизации?
- защо "общественото мнение", а не експертите трябва да определят кой да бъде носител на една награда?
- защо медиите в този случай изиграват ролята на пощенска кутия за конкретни локални интереси?
- защо, когато говорим за литература, все по-често говорим за пари?
- защо не е важен въпросът кой е Пеньо Пенев, а всички се вълнуват кой е носител на наградата?
- кой осребрява литературния популизъм?
- кой възприема литературата само като декламации на площад на фона на вечни огньове на поезията?
- защо медийните образи на литературата работят срещу самата литература?
Тези питания вземат само повод от Димитровград, те са ме смущавали и другаде, изляза ли от София и нейните херметизирани литературни клубове. А димитровградската битка всъщност сочи, че сблъсъкът е другаде - между това да притежаваш литературата и това да я четеш, да бъдеш във и с нея. Въпреки всички опити да бъдат провалени (ако не и удвоени), празниците на поезията в Димитровград се състояха. Всеки имаше къде и с кого да бъде, какво да чуе.
Подготвената от Института за литература конференция под наслов "Дни на проверка" с нищо не застраши истините и мита около Пеньо Пенев. Важното е, че относно димитровградския поет се заговори на нов, различен от патетичния вестникарски език. Повечето от участниците се обединиха около тезата на Иван Сарандев, че Пеньо Пенев стана жертва на власт, която възпя; че той е първият глас на протест и възмущение пред лицето на азиатския болшевизъм. Друг е въпросът, че част от прочетените доклади бяха обсебени от биографичната трагедия на Пеньо Пенев и предпазливо се опитваха да правят нови прочити на неговото творчество.
Най-любопитния текст чухме от Георги Янев, който разказа "За един несъстоял се естетически скандал", в който Пенев е автор на сериозна мистификация. В изказване по повод поезията на младите "поетът с ватенката" цитира Гео Милев и прословутия му текст за несъстоятелното писане на най-младите автори, но това остава съвършено незабелязано в последвалата дискусия. С почтеността си направи впечатление докладът на Вихрен Чернокожев под заглавие "Кой самоуби Пеньо Пенев", но в останалите изказвания (на Катя Янева, Владимир Янев, Катя Кузмова - Зографова, Иван Сарандев, Иван Русев, Свилен Каролев) непредсказуеми съобщения не бяха произведени. Очевидно е, че явлението Пенев ще продължи да бъде костелив орех за литературната история и социология.
Битката в димитровград дойде вследствие на нарушения провинциален уют, като ефект на съизмерването с другия, с по-високите естетически изисквания, с отказа от компромис в тяхно име. Но когато дойде часът да говорим за Пеньо Пенев и съвременната литература, умората и горчивината бяха в повече.

Марин Бодаков