Новите оперни сензации
Българските гласове са известни на света, така че ние, младите, не сме новост за пазара. Към нас се отнасят с уважение и респект. Когато отивам на конкурс или прослушване, често колегите ми казват, че се страхуват от българите. Някои дори се отказват да участват, защото знаят, че ние ще победим - почти един и същ е отговорът на Цветелина Василева и Орлин Анастасов на въпроса ми за самочувствието на българските певци на световната оперна сцена.


Орлин Анастасов - басът на бъдещето

В мое интервю с Пласидо Доминго той възторжено каза: "Имате един млад бас, Орлин Анастасов, това е бъдещото голямо име на България!" Каква е тази млада генерация? Какво знаем за нейните големи мигове на оперните сцени? Какви качества има тя? Тази генерация е гласовита и талантлива, решителна и динамична, движеща се със скоростта на нашето време, бори се за лауреатства на конкурси, за роли на световните сцени, за място в международните пазари на изкуството. Общият, формален белег е младостта. Не е лесно да спечелиш конкурс само на 23 години! Такъв е случаят с Орлин Анастасов. Името му гръмна, когато миналата година стана единственият носител на Първата награда на един от най-престижните конкурси за млади оперни певци на името на Пласидо Доминго. Преди това той грабна сърцата на софийската публика, спечели Първата награда на конкурса за млади оперни певци "Христо Бръмбаров", София. С какво самочувствие отиде Орлин на този висок конкурс и какво означаваше той за него? Отидох, за да го спечеля - простичко, но с вътрешна убеденост отговори той. Такава увереност и самочувствие имат само родените артисти, защото тя не е показна, а е дадена от Бога. Този конкурс бе за мен всичко, продължи Орлин откровено, защото след него се отвориха всички врати за мен. Представях си, че няма да има голяма конкуренция, а стана обратното.
Изключителна конкуренция и много тенори, не трябва да се забравя, че това е конкурс на Пласидо Доминго. На първите два тура очаквах наградата да отиде при тенор. После дойде изненадата. Разбрах, че съм спечелил Първата и единствена награда, а Втората бе разделена между двама тенори. Стана ми весело, защото в последните години конкурсът се печели все от баси. Това е най-сериозното в момента състезание, което дава големи възможности за бъдещето на певеца. Тук стават големите контакти. В журито няма певци, с изключение на Доминго. Останалите са диригенти, режисьори, директори на театри, импресарии и др.

Разговаряхме в кафенето пред операта малко преди да започне "Дон Карлос". Спокоен, без притеснение, но с изчислени минути, той запалва цигара. Светлите му очи и русият силует, високият ръст малко ми напомнят образа на младия Гяуров. Преди време всички ние повярвахме, че голямата българска басова традиция има своя наследник. А Гена Димитрова спонтанно направи заключение: Това е бъдещият Гяуров. Кога Орлин си повярва, че ще стане певец един ден?
Още когато бях в Музикалното училище в Русе. Мисля, че за всеки певец тази вяра идва тогава, когато се убедиш, че вокално всичко е наред, а с опита от сцената идва нарастващата вяра във възможностите. Спомням си как като малък родителите ми ме водеха на спектаклите в Русенската опера на сила. Едно дете на десет години трудно може да се захласне по това изкуство. Тогава най-интересно ми беше да гледам как се движат всички тези хора на сцената, но не и как пеят. Но това пък ми е дало усета за красотата още в ранна възраст. То ми помогна по-късно да не се лутам много, а бързо да си намеря мястото.
Интересно ми бе да попитам, как се чувства един бас в такава "крехка" възраст, само на 24.
Според мен възрастта ми изобщо не е "крехка". Това е много индивидуално, всеки глас узрява различно във времето. После Орлин продължи за конкурса, че наистина е бил един от най-младите. Но важното е уверен ли се чувстваш. Известно е, че ролята на Филип е роля на артистичната и вокална зрелост. Вярно е обаче и това, че българските баси посягат млади към този образ. Гяуров излезе в него през 1960 г. само на 30 години, а в последната премиера Юлиан Константинов пое тази партия също под трийсет години. Явно, че те узряват не според едновремешната традиция.
Мога да кажа, че лесно влязох в образа на Филип. Това беше партията, която научих първа и макар учебно съм я пял много пъти. Като изключим Борис Годунов, мисля, че с всички други роли бих се справил.
Това негово усещане се потвърждава и от критиката, която отбелязва: "Един експресивен глас. Ще слушаме Орлин Анастасов отново в Ковънт Гардън в "Атила" от Верди, изкушение е да го чуем в бъдеще като Борис Годунов..."
Когато гледах изграждането на образа на Филип II на представлението в Софийската опера, се убедих, че младият певец е от онези артисти, които са родени да предадат посланието на определени образи във времето. Не мисля толкова за вокалните трудности, но актьорски съм далеч от внушението за възрастта на монарха и от неговия житейски опит. Това, което ме доближава до него и което много ми помогна, е истината, че и аз като Филип съм един чувствителен човек и това ми дава възможност да разкрия душевните му вълнения. Трудното за един млад човек е да върви като възрастен. Просто защото този импулс и ентусиазъм, тази сила, която имаме ние, младите, е съвсем различна от тази на петдесетгодишен мъж.
За всеки певец е важно да направи образа достъпен, да подчертае общочовешката истина за него, чувствата на любов, ревност, възмездие, омраза, които изпитва. Това са принципи, които ме водят в тази иначе сложна драматургия. Най-важното за мен е да подчертая тази огромна любов на Филип и неговата немощ едновременно. Владетелят, който има половината свят, не може да има любовта на една жена. В това е голямата трагедия.

Днес младата генерация се стреми да хване действителното темпо на живота, какъвто е той в действителност. Голямото майсторство на предшестващата генерация в сценичните превъплъщения сякаш е изместено от търсене на вглеждането в самите нас. Дали това е един от пътищата на операта в бъдеще?
Винаги съм бил против шаблоните. Прието е нещо и всички искат да го повтарят. Това е в минус за артиста и не стига до публиката. По-добре е с риск да се излезе извън достоверното и общоприетото, да се търси нещо ново. Моята цел е да предам максимална достъпност на образа, защото артистът трябва да спечели публиката да идва на театър.
Как Орлин Анастасов общува с публиката и как тя го приема?
Контактът с публиката е нещо много деликатно. Досега съм бил приеман много топло, дори когато съм пял и много скучни неща, като например "Норма". Там няма драматизъм и само с красив глас трудно се печели вниманието.
После разбрах, че Орлин Анастасов е пял в концертно изпълнение на сценични творби на Берлиоз в Лондон със сър Колин Дейвис и Лондонския симфоничен оркестър. Но тук той не говореше за скука, а беше ентусиазиран. Това бе изключително изживяване за мен. Пях в "Бенвенуто Челини", в "Детството на Иисус", в "Ромео и Жулиета", а през есента ми предстои "Троянци". За "Мефистофел" в Париж получих големи аплодисменти.
Бурни бяха аплаузите и на софийския спектакъл на "Дон Карлос" с участието на младия бас. Попитах Орлин как се чувства на огромния пазар днес.
Не такъв, какъвто е бил преди десетина години. В момента е много трудно, всъщност няма много качествени певци, но трудно се пробива. Това е големият парадокс.
Късметът обаче е с Орлин. Твърди се, че импресарите се надпреварват да искат да работят с него, очакват го на много сцени, след концерта му с Пласидо Доминго заваляват предложенията за ангажименти. Дано отново и в България отдадем необходимото внимание на тези, които светът уважава и признава, във време, когато толкова много говорим за националната ни идентичност.


Цветелина Василева - хитът
на Уексфорд


Една героиня, изпълнена с младост, стройна, красива, приковаваща вниманието актриса, притежаваща един от онези ярки, свободни, неуморни източноевропейски гласове, който тя пласира с изискан вкус, стил и музикалност. Това са възгласи на критиката за "звездата на фестивала Уексфорд/96" Цветелина Василева. И още нещо: "Хитът на Уексфордския фестивал бе "Шарка" от Фибих. Сензационното българско сопрано Цветелина Василева е голямото откритие - красиво, кинжално сопрано с истинска музикална чувствителност." А заглавието на отзива е "Потрисащо и брилянтно".
Какво предизвикаха тези суперлативи в Цветелина Василева? Чувство на главозамайване от разредения въздух на висините или нещо друго? Какво означаваше Уексфорд за вас?
Уексфорд бе за мен голямото начало. Вратите на световната сцена се отвориха тогава, защото това е фестивалът, който представя млади таланти пред важни за професията хора. Оттук ми дойдоха предложенията за Ковънт Гардън, за Торонто, Единбург, Брюксел и др. Това бе наистина моят звезден миг и тази висока оценка звучеше много отговорно, започнах дори да се страхувам от това. Защото тогава нямаше какво да губя, рискувах и спечелих. Казвам рискувах, защото образът на Шарка бе много труден. Но имах щастието да работя с интересна режисьорка Инга Левант, която провокира в мен неочаквани качества, а музиката е много хубава, влюбих се в нея.
Под заглавие "Брилянтност и красота" "Дейли телеграф" пише: "Как е успял Луиджи Ферари да осигури толкова много брилянтни и красиви жени? Моето лично предпочитание за "Златната палма" е за Цветелина Василева. Българското сопрано, което атакува Шарка с безстрашна акуратност и пълно себераздаване." Ще припомня и една подробност - на този фестивал три от красивите жени са българките Александрина Пендачанска, Дарина Такова и Цветелина Василева. Какви качества се изискват, за да избереш своя път в създаването на една кариера, особено когато си млад? Кое е водещото води при избора на образи?
В България пеех Лиу в "Турандот, Елизабет в "Дон Карлос". В последните години се стремя повече към по-младите героини като Мими в "Бохеми", Дездемона в "Отело", Бътерфлай, Марженка в "Продадена невеста", Виолета в "Травиата"... Така изместих репертоара си към образи, които са по-близки до душевността ми сега.
"Пламенна "Травиата" Цветелина Василева показа една необикновено завършена Виолета със сантиментално интроспективен елемент. С великолепен глас, дълбочина и шеметно вълнуващо вибрато тя премина първо действие, изуми със страстни изблици във второ, а във финалната сцена на смъртта включи и демонстрира всички цветове на гласа си. Не е лесно да си представим друга певица с такава крехкост на Виолета, съчетана със такава страст за живота след българското сопрано. Тя обсеби изцяло ролята!"
Световната критика оцени тази "Травиата". Какво означава за една оценена вече по световните сцени Виолета да дебютира на софийска сцена?
Дебют в България с този образ? Не съм пяла на родна сцена от доста време. Публиката, която ме познава, може би ме е позабравила. По принцип в България се пее трудно, особено ако си правил кариера навън, защото от теб се очаква нещо повече, нещо по-различно, така че тази "Травиата" означава нещо много за мен.
Участвала съм в две постановки на "Травиата" - в Балтимор и в Торонто. Двете бяха коренно различни. Тази в Торонто, за честването 50-годишнината от създаването на Канадската оперна корпорация, беше много модерна, на режисьора Бертман, известно име в операта днес. Той ме познаваше от Уексфорд и когато разбрал, че заедно ще работим, решил да преобърне изцяло драматургията. Искаше да се получи нещо като "Шарка". Според него Виолета завършва живота си, като полудява. Две противоположности се срещаха - заобикалящата я действителност и представата на героинята за това, което тя иска да бъде. Много трудно беше, защото трябваше да се покажат двете лица на Виолета.

За постановката в Балтимор критиката пише: "Изключителна Виолета на Цветелина Василева. Тя постигна с успех всички емоционални изисквания на ролята, а публиката плачеше."
Българската публика също аплодира бурно "Травиата" с Цветелина Василева. А после накъде? Добрите критики от двете постановки на "Травиата" предизвикаха едно прослушване в Метрополитън опера. Мина успешно и в края на годината ще пея там в известната постановка на Франко Дзефирели. По принцип имам много ангажименти, дори и за 2002 година. Трудно ли се прави кариера днес? Много труден е пазарът, защото конкуренцията е жестока. Но специално ние, българите, имаме добре трасиран път. Навсякъде българските гласове са известни, отнасят се с уважение и респект към нас.
Независимо от това вездесъщата реклама днес налага други принципи в търсенето и предлагането, а борбата между импресарите е огромна.

Отразява ли се това на кариерата?
Не обичам тези модерни способи, защото изместват истинските стойности. Обикновено аз разчитам на театрите, ако са ме харесали ме канят отново, театърът ти прави и рекламата. По принцип аз не правя нищо. Все пак трябва да се вярва, че изкуството има своите стойности и ние, артистите, трябва да правим това, което зависи от нас. Големият шанс да правя кариера на големите световни сцени ме научи на съвсем обикновени неща: на първо място на дисциплина, на умението да мисля за пеенето и за играта много простичко, без претенциозност, защото през обикновените неща преминава пътят към успеха. И разбира се, на голяма отговорност се научих. Публиката е много отзивчива и гореща, това поне съм изпитала в тези няколко години по света. Имала съм случаи, когато стават на крака и неистово викат и крещят. Сега животът е много динамичен, дава се и шанс на младите след епохата на звездите. Не зная, ако принадлежах на по-раншно поколение дали щях да мога да пея в Ковънт Гардън на 29 години. Щастлива съм с това, което правя, а виждам, че има за кого - много са младите, които обичат операта.

Магдалена Манолова