"Европейският концерт" днес
В нашумялата си книга "Централна и Източна Европа. Обхождане от периферия до периферия" Иван Беренд* цитира анекдот от 1976 г., коригиращ първата фраза от "Комунистическия манифест" по следния начин: "Един признак броди из комунизма - призракът на Европа". Забавното, но и многозначително послание на този анекдот е, че той се появява по повод проявите на еврокомунизма. По това време представката "евро" можеше все още да бъде поставена и пред самия комунизъм. В навечерието на Първата световна война все още се чуваше хармоничното звучене на "европейския концерт", който също бе европейска идея. След преломната 1989 г. името Европа намира повсеместно и почти машинално разпространение.
Това явление далеч не е непознато историческо предизвикателство. Универсалната му употреба днес е на път да обезличи истинските стойности на европейската идея, която не е от вчера. Тя едва ли ще бъде реализирана с толкова стремително темпо, както ни уверяват днес.
Професионалният историк би следвало да приема с предупредителна тревога оптимистичните термини като "европейски дом", "глобализация" и особено "нов ред". По същия начин един културолог би трябвало да бъде резервиран към понятия като "европейски стандарти", както един поет към думата "контрол". Историкът знае, че обединителните понятия в модерната история от "гражданин на света" през католическия космополитизъм, пролетарския интернационализъм и дори етнически стереотипи като "югославянин" рядко постигат впечатляващи трайни резултати. Изкушението за генерализации е най-голямото изпитание за историка, не толкова за неговия професионален престиж, колкото за последствията от тях като обществен резонанс. В книгата си "Страхливи воини" Ралф Уайт** твърди, че нито един от конфликтите на миналия век не е генериран по идеологически причини.
Ако сравним тези основни конфликти - Първата световна, Втората и Студената война, ще установим, че те възникват в навечерието на атмосфера на оптимизъм и повсеместна гаранция за сигурност. Тя е обоснована от идеята, че всеки тогава е бил убеден, че "историята е на наша страна". В същото време това чувство е било съпроводено от неудовлетворението, че притежаваната сила не е адекватна на влияние, територия и участие в общоевропейските дела. Оттам започва онзи мирен или по-скоро милитаристичен ревизионизъм, при който всеки, търсещ господство в Европа твърдеше, че "Европа - това сме ние!". Противно на конвенционалните схващания, нито един от тези три конфликта не беше идеологически мотивиран и програмиран. Нещо повече. Те не бяха и икономически обосновани, защото чак до началото на войната, въпреки яростната вестникарска битка, Англия и Германия продължаваха да бъдат най-добрите търговски партньори. Значи са действали по-сериозни интереси. Но ако твърдим, че икономическите противоречия не са били решаващи за започването на конфликтите, то в същото време стопанските проследствия от тях бяха най-значителните. Ние сме сигурни, че англичани и немци са преодолели някогашната историческа ненавист, предавана през поколения, но изоставена след Ватерлоо. Но все още сме склонни да вярваме, че дори и те жадуват да живеят в един и същи дом. Преодоляването на исторически атавизми още далеч не означава генериране на съвременна еднаквост. И в подкрепа на това не са необходими мъдри академически анализи, а картина от стадионите на обикновен футболен мач или поглед към гневната надпревара за повече квоти между френските и италиански износители на вина. Можем ли ние, балканците, да подражаваме на тенденции, които са начални, без да са господстващи дори за цивилизованите нации днес?
Когато избухва Първата световна, един провинциален вестник в още забутаната Аризона пише: "С благодарност си спомняме сега за нашите деди, които са се измъкнали от този проклет континент и ни родиха в Америка!"
Обединителните идеи, програми и проекти в световната история са повече, отколкото разграничителните реалности. Но по-често са надделявали вторите. Въпреки миражите на съзнателно вграждан оптимизъм. Ако внимателно се вгледаме в модерните институционни структури, с разочарование ще признаем, че след китайците и гърците не е измислено нещо кой знае колко ново! Само забравата, незнанието, демагогските или невежествени мании за откривателства, безпомощност и порив към промяна създават онзи климат, който проправя пътя на гримираното като ново старо.
Същата невротична травма натрапчиво преследва нашето наранимо самочувствие още от онези времена, когато Алеко даде уклончив и условен отговор за нашата европейска принадлежност. Ние се впускаме в историята в търсене на утешителни позитиви, но забравяме, че става дума за съвременна принадлежност към Европа. Тя не се доказва единствено чрез история. Защото тъкмо в историята има толкова идеи за Европа, колкото и господстващи в политическо отношение сили, които агресивно се експонират като носители на "европейска идея". Тя винаги е била динамично историческо понятие. Да не забравяме, че новата Европа бе реализирана по време на Великите географски открития от средата на XV до средата на XVI век. Тя откри себе си, откривайки Новия свят. Италианските градове-републики, после Португалия, Испания, Австрия, Холандия, Англия, Франция, Германия, дори Русия са се представяли за цивилизационните центрове на Европа, на само по силата на господстващата позиция. Те опитваха да "обединяват" Европа, но тази изкуствена унификация означаваше господство, а не единство. Куриозното в случая обаче е, че първото място на Стария континент винаги е последвано от сгромолясване, елегантно избягвано единствено от Англия.
В същото време паралелно се развиваше идеята за "европеизъм" - своеобразна изява на политическа мисъл и културно-историческа теория за примиряването и съединяването на тази общност, разкъсвана от противоестествени стълкновения. Първата употреба на понятието "европеизъм" срещаме през 732 г. Но с това европеизмът не се е наложил - поне в онази степен, която очакваме днес. Християнската хомогенност на континента, нарушена частично само на Балканите, бе константна величина в рамките на различните модификации на тази идея. Тя маркираше опити за политическа хегемония, културно превъзходство, а най-често и двете, взети заедно. Средната историческа грамотност внушава познанието, че варианти за интеграция винаги са съществували, но под това определение е стояло всичко друго освен равноправие. Културно-политическото съдържание на понятието "Европа" извървя дълъг исторически път. Цицерон и Цезар никога не са употребявали това наименование, което в древността си остава само географско. Южното и Източното Средиземноморие се покриват много повече със съвременните ни представи за европейска култура, отколкото днешната "същинска" Европа. Римската империя, също както държавата на Александър Македонски, не се идентифицира с Европа, и то не само защото излиза от нейния географски обхват. Собствено, самото християнство, най-значимата обединителна сила в "образуването" на Европа, като произход също е неевропейско явление. Вероятно поради тази особеност още Диоген е изобретил понятието "космополит" - културен индивид, който не индикира топографски показатели и не се оценява по тях. Приписваното на Хезиод понятие "Европа" включва само ограничен географски район от континентална Гърция, изключващ дори Пелопонес и островите в Егейско море. Бокачо пък употребява същото понятие, за да очертае морето около о. Крит. То отразява разграничението "елини - варвари", което е колкото културно, толкова и политически мотивирано. "Неевропейското" започва да означава варварско. Значи всяка културно-политическа сила носи някаква "Европа" в себе си и е неин агресивен или толерантен разпространител. Тя става нарицателно понятие. Но невинаги излъчва атрактивния образ за "европейски дом". Напротив - тя е израз на превъзходството не толкова спрямо Азия, колкото спрямо останалите само географски "европейци".
Оттогава започва онази история на европейската идея, експонирана днес като привлекателна новост. Тук събитийните и хронологически жалони са трудно изброими в историческото време: рицарите на дон Калуджеро в Сицилия, магистърът от Парижкия университет Пиер Дюбоа, "великият проект" на един суперинтендант на крал Анри IV, проектите на англичанина У. Пен, "европейската конфедерация" на Шарл Сен Пиер от 1712 г., трактатите на Ян Амос Коменски, Наполеоновите "сестри-републики", академическият "съюз на всички просветени народи". Гиганти като Еразъм, Хердер, Кант и Фихте са се стремили да хуманизират, модернизират и съединят "идеята за националността" с колективната общност на модерна Европа. Напразно. Онзи, който бе "проспал", независимо по какви причини, великите промени между XV и XIX век, не можеше лесно да се "европеизира". Въпреки мечтанията на интелектуалци и благородници, клишето за "просветената" Европа носеше имената на победителите - "Свещен съюз", "европейски баланс", "блестяща изолация", "гаранции за сигурност", "Европа на Рим", "Европа на Третия Рим", "Европа на Третия райх", Европа, разделена по линията Нева - Рейн. Последното разграничение бе резултат от Втората световна война. Но в същото време то поразително напомняше "двете" Европи от времената на Карл V, Византия и Второто българско царство.
Като че ли не само културно-политическата, но и стопанско-икономическата интеграция не предотвратява противоречията. Нима в края на миналия век Европа не бе повече културно интегрирана, духовно и граждански обединена, институционално уеднаквена, отколкото днес? Нека не забравяме, че паспортни бариери имаше само в Русия и Турция. Колко писателски срещи, мирни конференции, договори за сигурност и чужди инвестиции имаше и тогава? А после знаем какво се случи.
Ако има нещо наистина качествено различно от всички многовековни старания към европейско единство, то несъмнено е онази икономическа интеграция, която изключва противопоставяния поне между "старите" европейци. Поради опасност от взаимно изтребление. Затова ние ще приемем поредното си вторично значение в изграждането на европейската общност, стига да не е отново възпроизвеждане на онази илюзия, при която единство означаваше господство. Къде е мястото на "пришълците" в този обединителен процес? Не толкова безутешно, колкото изглежда. Подобно на благороден, но изчерпващ се аристократически род Европа има нужда от съживително оварваряване. В добрия смисъл на тази дума, а тя има и такъв! Едновременно в културен план, а също и като демографско обновяване. Затова нека бъде благословено онова различие, което носим и с което се отправяме натам. То не ще бъде архаична леност от миналото, а пълноценна културна самоличност. То генерира повече единство, отколкото униформеността. А и буди повече респект сред рецепторите.
Преобладаващият мотив в съвременните социални науки в страни от нивото на България е завръщането на позанемарената на Запад тема за т.нар. деконструкция, сиреч преодоляване на предразсъдъци, генерирани от влиянието на измислени колективни формации. Появи се дори понятието въображаеми общности. Логическото продължение от тази кагегоризация е стремежът те да бъдат игнорирани, понеже са създадени по неестествен начин. Цялата разлика обаче е, че "удобните" общности ще останат. Никой не може да прецени доколко това усърдие ще улесни или затрудни съвременната интеграция на Европа. Все пак категоризацията "въображаем" е приложима и спрямо много новопоявили се или възпроизведени стереотипи в съвременна Европа. Каквито и да са мотивите или перспективите на тази идея, тя непрекъснато излъчва пулсациите на вече познат феномен - двойния стандарт. Това е най-устойчивата черта в моралното, гражданското и културно-политическото развитие на света след Студената война. Какво тогава имаме като реална надежда? Несъмнено икономическата интеграция. Тя вероятно ще надделее над други съображения и ще има по-голям ефект, отколкото културната интеграция, не защото е повече значима, а защото е по-масова! Дали по този начин индустриалният космополитизъм ще наложи онзи "дух на техниката" в цивилизацията, за който ни предупреждава Николай Бердяев? Едва ли знаем отговора на този въпрос. Причината за тази безпомощност лежи в обстоятелството, че за пръв път в историята на европейската идея за общност, видяна не само като културна, но най-вече като политическа перспектива, преодоляването на национализма се поставя като условие за нейния успех. Това "отвръщане" от националната държава предполага общ етнокултурен плуралитет, който ще бъде наистина благо за европейското човечество. Сгита да бъде реализиран. Ние не сме единодушни спрямо произхода на трите конфликта през миналия век. Но следва да помислим да не би един ден да се окажем единодушни относно техните резултати в една по-далечна историческа перспектива.

(с незначителни съкращения)


Проф. Андрей Пантев


* Ivan T. Berend. "Central and Eastern Europe. Detour from Periphery to the Periphery. Cambridge University Press, 1996. p. 237.
** Ralph White. "Fearful Warriors". The Free Press. 1984. p. 255.


За само географските европейци и техните шансове да "оварварят" Европа след векове несбъднати утопии за обединение на Стария континент.
Умереният оптимизъм на проф. Пантев беше споделен от него на българо-германска научна конференция "20-и век. Опит за равносметка", състояла се в София през март т.г. Оригиналното заглавие на доклада, който публикуваме тук, е "Европейската идея в исторически контекст".
К