Quo vadis, Europa? *
Още от античността биномичното мислене бележи историята на Европа. Всеки социум се идентифицира посредством свой антагонист, когото опитва да промени и подчини с мисионерство, с насилие или и с двете. Появяват се опозициите: "елини" - "варвари"; "християни" - "езичници"; "републиканци" - "роялисти"; "цивилизовани" - "примитивни". Раждат се мечтите на Александър, Цезар, Константин и Наполеон за покоряване на познатия им свят. Един от последните продукти на това светоусещане е Втората световна война и разделянето на Европа на "Източна" и "Западна"; на "социалистическа" и "капиталистическа". Абсурдът стига дотам, че една страна (Германия) e разполовена изкуствено, а същевременно насила биват фомирани неестествени държавни федерации (Югославия, Чехословакия). Въпреки създаването на Организацията на обединените нации (1945), двуполюсният модел е възстановен относително бързо. На военно-политическо ниво се противопоставят НАТО (1949) и Варшавският договор (1955), а на икономическо равнище - Съветът за икономическа взаимопомощ (1949) и Европейската икономическа общност (1957).
Варшавският договор е подписан първоначално за двадесет години и неколкократно е подновяван, но след 1989 година се разпада. Това привежда Европа в "състояние на динамично неравновесие" (Сорос 1993: 3). Причината е, че докато трае Студената война, всяка от изброените по-горе организации се стреми да интегрира в структурите си нови членове - акт, целящ усилването на формированията. След залеза на социалистическия режим необходимостта от нови членове отпада, нещо повече - самият Европейски съюз започва да изглежда ненужен. Силен смут на Запад поражда фактът, че договорът от Маастрихт (1992), целящ създаването на "единна валута и обща външна политика" (Сорос 1993: 5), не е приет в Дания, а от Франция и Великобритания е ратифициран след множество вътрешнодържавни усложнения (Сорос 1993: 8). Същевременно редица от страните, членували във Варшавския договор, изявяват желание да се присъединят към НАТО и Европейския съюз, което също предизвиква огромен проблем, тъй като техните политически, военни и икономически модуси се различават съществено от западноевропейските. Това налага известен период на адаптация и структурни промени в държавите от бившия Източен блок, като изпъква въпросът: "Какво е Европа? На кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейския съюз, НАТО и други подобни организации?" (Хънтингтън 1996: 224).
Своеобразен отговор на това питане е статията на Тони Джуд "Европа в края на века", появила се през есента на 1995 в списание "Транзит" (и публикувана във в. "Култура", бр. 51 от 1998 г.), но основаваща се на доклад, изнесен две години преди това. Проблемът, поставен от Джуд, е: "Кой в днешна Европа има моралния, духовен или политически авторитет да обявява правилата за колективно поведение?".
За да намери разрешение, Джуд прави ретроспекция в раждането на "европейската идея"; в "миража за общоевропейско единство, който обещава надежда и благосъстояние за всички държави, изпълнили условията на приемането" (Джуд 1995:6). Предпоставка за появата на мита "Европа" са Първата и Втората световни войни и нуждата да се загърби шовинизмът на националните държави от края на ХIХ в. Учредяването на международните организации създава впечатлението, че "военният отговор на вътрешнополитическите кризи е изключен завинаги" (Джуд 1995:9), че е "немислимо европейците пак да се хванат за гушата заради такива традиционни неща като граници, национална принадлежност или етнически обосновани териториални претенции" (Джуд 1995: 10). Дипломатите и интелектуалците "формулират в нормативни, дори в етични понятия визията за континент, далеч надраснал първоначално определените му цели и възможности" (Джуд 1995: 6). Казано с други думи, раждат се идеите за интернационализъм, основаващ се на равенство между нациите и расите. Появява се визията за прогреса като резултат от сътрудничеството между различните култури (Леви-Строс 1952: 83-99).
Рухването на социалистическата система подлага на изпитание не само мита за "Европа", както счита Тони Джуд, но и традиционното европейско мислене. Вероятно това е причината Джуд да открива симптоми за "края на европейското Просвещение" и "кризата на европейските интелектуалци" - "учените, философите, теоретиците на обществото" (Джуд 1995: 21). Симптом на тази криза според него е "деленето и объркването на левите", дължащо се на мисленето им в "антагонистични обществени системи"; както и политическото мислене на консерваторите, което "все още се намира във вакуум": "защитниците на моралната интервенция в личните, а дори и в обществените работи, се оплитат в огромни противоречия, отхвърляйки тези мерки, когато става въпрос за социално-политическата и икономическата сфера" (Джуд 1995: 26).
В Източна Европа тази криза се изразява като объркване на политическите понятия "ляво" и "дясно" и заличаване на границите между тях. Антипросвещението - както нарича Джуд гореописаните процеси - е предвестник на влизането на Европа в "епоха на неспокойствие, във време на големи трудности и обърканост" (Джуд 1995: 25). Всъщност терминът "антипросвещение" като че ли най-точно изразява ужаса на Европейския съюз от изчезването на утопичния му враг. Разпадането на СИВ породи нуждата от демонизиране на някой друг и така в ролята на "лошия" влезе Югославия. Именно това има предвид Джуд, когато казва, че мисленето на либералите е в криза, защото не може да избяга от антагонистичните опозиции. Същевременно Западна Европа се намеси с военна сила (въпреки резолюциите на ООН), подкрепяйки Хърватия и Босна при отделянето им от СФРЮ. Въоръжените конфликти с югославските военни части сякаш потвърдиха теоремата на У. Томас: "Ако хората определят дадени ситуации като реални, то те са реални в своите последици". По тази схема през 1999 г. НАТО застана зад албанските сепаратисти в Косово срещу утвърдения вече сръбски враг. Но точно това има предвид Джуд, когато казва, че мисленето на консерваторите е във вакуум. Западна Европа показа, че прилага двоен стандарт - баските в Испания, кюрдите в Турция, ирландците във Великобритания от години воюват за правата си. Къде е разликата в платформите на АОК, ЕТА, ИРА и ПКК? Нима всички те не се борят за обособяването на автономни етнически райони? Тони Джуд не задава толкова конкретно въпроса (все пак статията му е писана четири години преди войната в Косово), но този въпрос се съдържа на конотативно ниво в дескриптираните искания на Ломбардия, Словения, Каталуния и Фландрия (Джуд 1995: 18, 27-28). Джуд съзнава, че в буквален смисъл твърдението му, че сме стигнали до края на Просвещението, е погрешно, но настоява на термина "антипросвещение" като символ, че Европа се е разделила с големия разказ за индивидуалните свободи и човешките права; като знак, че "човекът се ражда свободен" (Русо 1762: 7) вече не е достатъчно основание за легитимация на властта. Изкована е нова митология на Европа, квалифицирана като "консенсусът на добрите хора" - нов голям разказ за това как никой не носи вина, че е имало утописти, милитаристи и капиталисти. Това е митология, която осъжда модерността като цяло, с изключение на онези нейни аспекти, които са й удобни - затова оценката на Джуд е, че консенсусът на добрите хора "в никакъв случай не може да предложи морална политическа визия за идващия век". В тези редове се усеща екзистенциалистка нотка: който не желае да носи отговорност, няма право да определя кое е добро и кое зло, защото човек е "отговорен както за себе си, така и за всички" (Сартър 1946: 35). Консенсусът на добрите хора няма бъдеще, защото не може убедително да легитимира властовите актове.
Просвещението отнема историческата легитимност на властта, идваща от бога. Но вследствие на антипросвещението "днес европейският интелектуалец вече не може да предложи никакви консенсусни основания на идеите, които излага, освен ако не са от практическо естество" (Джуд 1995: 22). Казано с други думи, законността на властта, произтичаща от правата на човека и от индивидуалната свобода, също е подложена на съмнение. Нова легитимност дава личното благоденствие, което според Джуд може да бъде гарантирано от авторитета на националната държава. Подобно становище е традиционно присъщо на европейската мисловност, която приема държавата като "възникнала заради съхранението на живота", но съществуваща, "за да може да се живее охолно" (Аристотел 1995: I, 1253а).
Мнението на Джуд не бива да се приема като форма на национализъм или умерен етатизъм. Като отговор на въпроса "Какво е Европа?" неговата студия стига до извода, че това е мит, пораждащ напрежение и в страните от бившия Източен блок, и на Запад. Според Джуд затварянето на границите на ЕС на юг и изток "само увеличава политическите шансове на популистки национализъм вътре и вън от съюза". Есето е своеобразно пророчество, че Европейският съюз е заплашен да се превърне в нещо като национална държава от края на ХIХ. Все по-популярни са лозунги от типа: "В името на съхраняването на Западната цивилизация..." (Хънтингтън 1996: 453). И последните парламентарни избори в Австрия (октомври 1999) са доказателство за това: крайно дясната Партия на Свободата спечели 27,2% от гласовете на избирателите с предизборния лозунг: "Да се спре разширяването на ЕС!"** (Макар че самата Австрия е негова членка едва от 1995 г.). В този смисъл нуждата от събуждането на националната държава, за което говори Тони Джуд, е по-скоро нужда от осъзнаване на факта, че предназначението на ЕС "продължава да бъде на първо място икономическо", а отделните страни трябва сами да определят външната си политика. Всъщност това е и смисълът от Европа, от Европейския съюз - не да бъде нова утопия, легитимираща властта, а да е система, "която позволява упражняването на разумен контрол върху властта" (Хил-Роблес 1999:9).

Алексей Пампоров


Използвана литература
Аристотел, "Политика", София, изд. Отворено общество
Джуд, Т., "Европа в края на века", в. "Култура", бр. 51/1998
Леви-Строс, Кл., "Раса и История", изд. Христо Ботев, София, 1997
Русо, Ж.-Ж., "За обществения договор", София, 1996, изд. ЛИК
Сартър, Ж.-П., "Екзистенциализмът е хуманизъм", изд. ЛИК, София, 1997
Сорос, Дж., "Пътищата на Европейската дезинтеграция", изд. OSF Press, София, 1993
Хил-Роблес, Х.М. 1999 "Развитието на институционния модел на Европейския съюз" (реч пред СУ "Св. Климент Охридски" в качеството му на председател на европейския парламент), София, 1999 (фолио)
Хънтингтън, С. "Сблъсъкът на цивилизациите", изд. Обсидиан, София, 1999.


* Заглавието е съзнателна перифраза на "Domine, quo vadis?" (Иоан 13:36), защото като източноевропеец вече няколко години слушам отговора на Европейския съюз: "Където отивам, ти не можеш да дойдеш подире Ми сега, а сетне ще ме последваш"
(Иоан 13:36).


















































































































































































































































** Победилата Австрийска социалдемократическа партия има 33,4%; а трета е водещата до 1992 г. консервативна (т.е. също дясна) Народна партия с 26,9% (данните са от
в. "Стандарт",
бр. 2491/5.10.1999).