Хапане с намордник

На 12 май т.г. зала 1 на НДК стана поетически стадион, а Стефан Цанев представи коронния си рецитал "Аз питам!", този път посветен на настъпващото ново хилядолетие. Цените на билетите бяха от 2 до 10 лева (за подкрепящи каузата на Цанев имаше билети и по 20), а салонът - пълен с обществено негодувание, което поетът да ословеси. В строг костюм и много сдържан, авторът просълзи публиката, а за големия му сценичен успех помогнаха усилията на дръзновената актриса Доротея Тончева и Юри Ступел, композирал шансони по Цаневи творби. Твърдо решен да спаси душите ни, поетът от 60-те произнесе тарикатска смес от стари стихотворения и съвременна публицистика, усърдно представяна за лирика. Сухоежбината на новите му творби изобилства с думи като комунизъм и демокрация, братство, равенство и свобода, народ и поет, корупция и вяра... И много имена на настоящи министри и политици. Само литературността им е бедничка (и все идва реч за кокала). Публиката акламираше скроените манипулативно политически афиши на Стефан Цанев и скучаеше на сносните творби от миналото. И тук аз питам: защо фокусната читателска група на Цанев днес не се интересува от хубавото му старо писане? Защо се прехласва по лъжеанархистичния му опит за съвременна поетика? Тази публика иска лириката да е напълно произносима, полуготова за смилане, със зрелищна поанта. И толкова. Тя не се усамотява с книга в ръка, просто не чете... Близо два часа бяхме потопени в едрите обобщения на един конюнктурен поет, чиято колосална популярност не е негова вина. Тя е и рефлекс на неспособността на българските политици да произвеждат четивни послания. А днес литературата като медиа е все по-притисната от конкуренцията на другите медии. И Цанев жертва сериозното писане, за да бъде непрестанно под прожектора.
В края на вечерта, осъществена с помощта на "Розаимпекс" от Пловдив и Емил Кюлев от София, се състоя кратка премиера на "Мравки и богове" - първия роман на Стефан Цанев (Издателство "Жанет-45" от Пловдив, цени 10 лева за мека и 13 лева за твърда подвързия). "Докато още не съм издъхнал, мога да дам автографи", рекламно промълви поетът. И на сцената на зала 1 в НДК се изви дебела опашка от (по)читатели, дълга близо 60 метра. Опашката на куче, което все хапе с намордник.

Марин Бодаков