Велики четвъртък

За 150-ти път на Велики четвъртък на голямата сцена на Народния театър се игра "Великденско вино" от Константин Илиев. За мнозина сам по себе си този факт е достатъчно основание, за да не бъде отминат с мълчание. От гледна точка на театралната практика той е знак на симпатичната консервативност и устойчивост на театъра, изрязващ представлението като остров сред динамиката и интензитета на събитията извън него. Разбира се, от своя страна, тази му "консервативност" заплашва сценичното произведение да се превърне в музеен експонат, в репродуцираща се рутинност, а в най-добрия случай - в майсторско възпроизвеждане на една красива техническа обвивка. Изненадващото е, че в изпълнението на Велко Кънев 150-ото "Великденско вино" е живо представление. И този живот в текста на пиесата, шест години след премиерата, е раздвижил други смисли, превръщащи спектакъла от устойчив остров на майсторството в сал, движещ се бавно сред затлачената река от преживявания, очаквания, съмнения и разочарования на българина през тези години.
Тогава, на премиерата, обвиненията на Кръстьо Никифоров "срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици" прозвучаха драматично и силно в "опустелия храм на съвестите", на хоризонта на очакванията на всички за решителни промени, когато, за кой ли път, "лозето искаше мотика", а молитвите изглеждаха ненужни. Тогава, в изпълнението на Велко Кънев имаше острота, драматизъм, конфликтност, непримиримост. Кръстьо Никифоров страдаше в самота си на Великден, опитвайки се да разкъса оплитащите го змии на обвиненията на неговата съвест - мятаща се сред "истините" на всеки от "тружениците", търсеща обяснение, а не оправдание за всеобщото предателство към светостта на идеалите. Накратко, спектакълът представяше изцяло моралния "казус", пред който отново бе изправен българинът. Въпросите, обсебили Кръстьо Никифоров, можеше да се формулират и така: Защо не можахме да понесем тежестта на собствените си мечти да бъдем свободни? Неспособни сме на жертви или сме просто твърде дребни и слаби хора? Можеше ли да бъде другояче? Във финалната реплика на пиесата "Изядохме та, Игнатие, изпихме та ..." Велко Кънев изстенваше в болката от превърналата се в рана съвест. Болката беше и надежда.
Сега, шест години по-късно, "Великденско вино" е стъписващо "тих" спектакъл. И "обвиненията" на Кръстьо Никифоров падаха уморено и безпомощно не в тишината на "долнокрайската черква "Света Богородица", а в празнотата на живота му. И в думите "Вие сте живи - и аз съм жив. Защо ми е тоз живот!" прозвуча не болка, а уморено-смълчаното отчаяние на оцелелия без цел - това, което го очаква е крехкото печено агне на великденската софра. Сега, неговият посивял поп - на Велики четвъртък - се гърчеше не толкова пред съвестта си, колкото под тежащата тишина на осъзнатата си безпомощност и нищожност. И неговите "обвинения" вече не питаха: "Можеше ли да бъде другояче?", а тихо повтаряха: "Не можеше..." или: "Нема. Свърши се." Немотата, безмълвието са по-доминиращи. Немият (Николай Антонов) сега е сякаш много по-активен. Една от най-силните сцени в представлението е когато уморено и тихо Кръстьо Никифоров му разказва за Тодорчо Кирковия, и Гечо не виновно, а просто безпомощно навежда глава при думите: "Луд, луд, ама си жив." И за зрителите, седящи по "пейките", остава да се питат дали българинът не се превърнал в Гечо Немия - или мятащ дъски върху "виновника" и "предателя", или безпомощно навеждащ глава пред осъзнатото си оцеляване. Накратко: "казусът" вече дори не е морален. Затова и финалното "Изядохме та..." прозвуча почти нямо.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата