Гласовете:
публични и интимни


"Споделеното и премълчаното" на Еми Барух е едновременно вгледана, вписана в актуалното, забързана, дори задъхана книга, която се опитва почти на мига да реагира на 10-те години промяна, да ги обговори, озвучи, припомни, ако щете. В същото време обаче, тя е и една бавна, добре обмисляна и обмисляща, опипваща и преценяваща книга, която използа годишнината само като повод и се впуска в проблематиката на обобщенията, прогнозите, равносметките... Изобщо, това е една книга памет, която се мъчи да притъпи тъгата, да се справи с носталгиите, да съхрани спомените; която се опитва да явява следи, да не допуска амнезията да унищожи имена, почерци, стилове, защото знае, че днес не Историята е тази, която може да бъде реконструирана, но историите, тези, в които се пресичат и големите, и малките събития, и известните, и маргиналните случвания, и публичното, и интимното, ежедневното...
В тези си цели "Споделеното и премълчаното" сблъсква в себе си различни стратегии на направа. Всеки разговор тук е белязан от троичността. Отваря се с кратък текст на Еми Барух, последван от същинското интервю, и завършва с нещо като кратка изповед на интервюирания, споделящ най-важните дати в живота си. В тази кръговост първото и третото парче задават други посоки към личността на говорещия, интимизират я, и което е не по-малко важно - преплитат собствения, изповеден глас на говорещия, с гласа на интервюиращата, която се стреми да улови непознатото, или малко познатото в тези личности, която се стреми да ги види не откъм ролите им, или поне - не откъм публичните им роли, а откъм онези, които те съзнателно, или несъзнателно прикриват. Да ги види така, както и самите те не се виждат... Което си е една изключително трудна задача - защото не е лесно да кажеш нещо неизвестно за толкова публични личности. И още нещо, което е не по-малко важно. Таза кръговост явява и една контрастност. В кратичките изповеди (виждат се и факсимилетата, тоест - набиват се на очи собственият почерк, подписът) има повече игра на автентичност и искреност, повече поза, поне в някои от тези изповеди. Или, видно е едно желание за изместване към вплитането на индивидуалното в социалното и проектирането му като изцяло негово удължение. Докато в текстовете на Еми Барух това отсъства. Допусканията в личността, входовете към нея не спекулират с играта на автентичност. Чуждостта тук е успяла максимално добре да провиди различието на всеки един от говорещите и да го опише. Затова и смятам, че тези текстове на Еми Барух са една много съществена и чудесно изпълнена част от книгата.
Другите стратегии, около които книгата се концентрира, могат да се опишат чрез двойките глас и мълчание, глас и запис. Защото тези интервюта, преди да бъдат записани, са изговорени, те са прозвучали в ефир. В същото време в настоящия им вид в тях гласът е някак притъпен, те са много изчистени откъм стилистика, някак потискат гласа и разчитат на въпросния почерк. И въздействат, поне така, както са в книгата, като писмен текст, в който словото е по-премислено, по-стегнато. Спестени са недомислията, които говорът допуска. Гумичката е дисциплинирала.
Що се отнася до самите интервюта, интервютата с Желю Желев, Блага Димитрова, Николай Василев, Копринка Червенкова, Чавдар Кюранов, Велислава Дърева, Ахмед Доган, Нешка Робева, Антонина Желязкова и Петър Стоянов, няма да ги коментирам като прозвучали тези, като предложени изводи, като прогнози. Ще подчертая друго - явената независима позиция в тях, демонстрираното желание да се отстоява и мотивира собствената гледна точка, както и полифоничността, която в своята сбраност те моделират. Защото - казват ни те - могат да се защитават всякакви тези, стига да има толерантност и към чуждите, стига да има акустика, в която чуваемостта да работи. Само тогава словото не се изхабява и не девалвира, тъй като различността винаги има право на собствено звучене. И това обезоръжава четящия, дори когато чуждите позиции са неприемливи за него.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Еми Барух. Споделеното и премълчаното. Българска редакция на Дойче Веле. С. 2000