Слушайки Боб Дилън

Има нещо смущаващо, когато Робърт Цимерман, по-известен с псевдонима Боб Дилън, се явява в страната, която все още поддържа най-високия процент на хора с мустаци в свободния свят. Има нещо още по-странно - по-голямата част от притежаващите мустаци не са от типа на застарелите пост-хипита, облечени в джинси и тъмносини фланелки и тананикащи си въпроса "How Dоes It Feeeeel?", а модерни млади момчета с гаджетата си, които по-добре биха изглеждали върху скейтбордовете, от които всъщност току-що са слезли. Страната е, разбира се, Германия, градът е Щутгарт, а денят е 12 май - три дни преди Боб Дилън да получи престижната шведска награда за цялостен принос към световната музика "Полар прайз" лично от крал Густав в Стокхолм. Освен уважението, наградата се състои от 1 милион шведски крони (около $119 000). Другият лауреат тази година е цигуларят Исак Щерн.
Дилън е известен с нежеланието си да разговаря с когото и да било. Никакви камери, никакви интервюта. Най-голямата проява на шоу е характерната му стъпка назад от микрофона, която той прави, щом му свърши куплета. После я прави напред, преди да му започне другият. Вместо да си стои вкъщи и да помага на супермодели да забременеят (изразът е на булевардната германска преса), Дилън се явява някъде пред мен (на около два километра) в щутгартското Ханс-Мартин-Шлайер хале. Нищо не казва, разбира се, но започва с нещо, което не беше очаквано: олекотена версия на баладата "Roving Gambler". Оттам човекът, еднолично отговорен за най-радикалната революция в историята на рок музиката, преминава към по-добре познатата територия на "Times They Are A-Changin'", крехката "Girl From the North Country", халюциногенните "Tangled Up in Blue", "Gates of Eden" и дори "Desolation Row". Новаците в Дилънологията се изучават от доста традиционните версии на "Maggie's Farm" и "It Ain't Me Babe," а по-лоялните привърженици, към които спадам и аз, получават за награда няколко необикновени бележки под линия, например "Country Pie" с електрическа вместо акустична китара, енергичен бийт в "Not Fade Away" и жизнеутвърдителност в "I'll Be Your Baby Tonight". (Всъщност, декларираната цел на щутгартската спирка от онова, което самият Дилън нарича "турнето без край," е промоция на новия Best of..., от който Дилън не се поколебава да изпее едва две парчета.) След концерта аз се прибирам, разсъждавайки върху следното:
През последните 40 години стотици хиляди фенове са се опитвали да разгадаят мистериозния гений на Боб Дилън; и повечето не са успявали. В България има няколко души, които страшно много го обичат, и много други, които казват, че нищо не разбират (което вероятно е защото отказват да го слушат). С тези последните трудно се говори. Как да обясниш това на едно трийсетгодишно момиче, което категорично не иска да ти пусне "Doing Ninety Miles аn Hour Down a Deadend Street", докато ти караш със 160 километра в час срещу залязващото слънце? Как да го убедиш, че за да бъде хубаво, трябва да носи египетски пръстен, който да проблясва, преди то да проговори (в който случай ти ще му подариш за Коледа нов барабан)? Как да му кажеш, че е страшно да видиш остри саби в ръцете на малки деца, или пък да чуеш песента на един поет, който умира в канавката? Как да му обясниш какво значи една бяла стълба, върху която вали остър дъжд, а самата тя е направена от вода? Как да го убедиш, че ти си напълно неизвестен, без никаква история, като търкалящ се камък? Как да го накараш да се смее, да плаче и да се моли като девойка, но да прави любов като жена?
Шведският крал Густав може би ги разбира тези неща, за разлика от момичето в колата ти. Наградата "Полар" за Боб Дилън може и да не се превърне в прелюдия към Нобеловата награда за литература, за която той също е номиниран, но е добър повод да седнем, да изпушим по един джойнт и да погледнем ретроспективно към момчето от Минесота. Може би тогава ще разберем защо голяма част от световните музиканти наричат всичките негови албуми "най-важните записи на XX век." Ще е по-добре - може би тогава наистина ще можем да убедим трийсетгодишните момичета, че времената не се променят?

Антони Георгиев