Николай Гяуров: Щастлив човек съм!

Разковничето на моята дълга кариера, която продължава вече 45 години, е свързано с много неща, с които човек трябва да се съобразява, за да се самосъхрани. Режимът, въздържанието от много удоволствия, от които хората не се лишават, дори начинът на хранене са от значение. Но най-важното е цялостното развитие на певеца, постепенното изграждане, без да се изхвърля. В това отношение бях щастлив да започна кариерата си съвсем млад в най-големия оперен театър на свете - Скалата, истински храм на изкуството. Там имах възможност да проявя своята активност и да съобразя репертоара си, работейки с умни хора, с големи диригенти, режисьори, оперни директори. Те внимаваха да не допуснат една неподходяща роля, която да попречи на певеца в израстването му, те милееха за максимално разгръщане на певеца и за детайлно изработване на спектакъла. Родиха се забележителни спектакли като "Хугеноти" от 1964 година с диригент Клаудио Абадо с режисьор Джорджо Стрелер и с изключителен певчески състав. Участваха Карерас, Капучили... Аз се изграждах в Скалата и бях щастлив, че можех да избирам и да пея партии, които бяха балсам за гласа ми - Монтеверди, Верди, Белини, голямата руска класика.
Продължавам да пея. Наскоро пях в Рим, направих дебют в една малко известна и късна опера на Масне, която не беше поставяна 80 години - "Жонгльорът от Нотр Дам". На 4 май пях в операта в Цюрих - Дон Базилио, в една стара отпреди 16 години постановка на "Севилският бръснар". Това беше представление за раздяла с постановката. На финала вместо бонбони, се пръскаше шампанско. Беше празник. В Цюрих ме поканиха за Досифей в "Хованщина на Мусоргски. Това бе стара моя мечта. Пак в Цюрих ме канят за Дон Базилио в нов "Севилски бръснар. Ако имам сили, ще го направя. Тези две роли изискват много вокална сила и актьорско присъствие. Аз мога и да спра да пея в този момент и да кажа: "Толкова, дълга беше моята кариера, щастлив съм." Но не мога да си позволя да рискувам и да сложа и най-малкото петно върху нея.
Мирела Френи е тази певица, от която прихванах болестта да продължавам да пея. Какво ми даде съвместният живот с Мирела? Всичко. Едно усещане на изкуството, което те извисява и същевременно един нормален живот. Тя е оптимист, енергичен човек и най-важното - слънцето струи от нея. Това за един българин, познавам се добре, който е готов да изяде и черния си дроб суров, е голям двигател. Мирела ме изтегля напред, импулсира ме да работя. Имам ангажименти до 2001 - 2002 година. Срещата ми с Мирела е щастлива. Нейната кариера бе по-малко интензивна в сравнение с моята. А аз направо попаднах в големите театри, с големите спектакли и роли. Само като си помисля на какви рискове съм се подлагал, в какви дълбоки води съм навлизал... По интензивност един сезон в Скалата се равнява на три-четири в други театри. Тук съществува една голяма претенция на публиката и безмилостно жестоки изисквания към певците. Не, хората не са лоши, а са свикнали да задоволяват тази свръхвзискателност. И щом си тук артист, от теб се изисква да бъдеш всеотдаен. Бях на 16 години, когато дойдох за първи път в София и за първи път видях оперен спектакъл. Беше "Тоска". В старата опера. Останах поразен от гласа на Бръмбаров в този спектакъл. Професорът не направи световна кариера само защото изпитваше непреодолим страх от сцената. Но той беше италиански възпитаник, учил при големи майстори и великолепно владееше белкантото. Той беше моят учител, чрез когото успях да поставя основите на този начин на пеене, да постигна окраска на гласа във всички регистри. Спомням си, че той цяла година ме държа да работя единствено върху една гама.
Съдбата ми даде възможност да уча четири години в Московската консерватория, където идваха големи режисьори от драматичните театри, за да преподават. Дебютът ми беше през 1954 г. с "Дон Базилио" в "Севилският бръснар" - на истинска сцена пред истинска публика. Московските години ми дадоха възможност да проникна в големите оперни заглавия, да изградя отношение към великата руска класика. А оттук нататък през цялата ми кариера продължих да се уча чрез срещите ми с големите майстори и големите артисти.
Епохата, към която принадлежа в историята на операта, има своите високи критерии. Изисква се концентрация върху изпълнението, невероятно чести пътувания, приспособяване към часовите разлики - всичко това е огромно усилие и трябва да го поддържаш като ритъм на голямата кариера. Постигането й е трудно, а задържането й - още повече. Но сега на младите изпълнители е далеч по-трудно. Те се осъществяват във време на хаос в изкуство, което изисква съсредоточеност и дълги години подготовка. Сега се смята, че добрият оперен директор е този, който харчи по-малко пари. Добър импресарио е онзи, който разпродава певците по възможно най-изгоден начин, без да съблюдава дали те са имали възможност да се изградят. Затова кариерата на младите днес често проблясва като метеор и бързо изгасва.


Записала Румяна Апостолова