Хармонията Гяуров

Миналия понеделник Софийската опера бе препълнена - предстоеше финалният концерт на Великденския фестивал. На сцената бе отново оркестърът - този път с диригент, с когото се среща за първи път - музикалния директор на Нов симфоничен оркестър Росен Миланов. В първата част на концерта прозвуча кантатата на Прокофиев "Александър Невски" - заедно с хора на операта - почтено и професионално изпълнение, в рамките на общоприетото; с чудесното присъствие на младото мецосопрано Мариана Карпатова - тъмен, загадъчен, красив глас с интересно темброво-ансамблово мислене, с една интригуваща, приглушена емоционалност. В този смисъл "Мъртво поле" бе кулминацията на първата част... И ето, след антракта, пред софийската публика, на сцената, на която дебютира преди 46 години, се появи все така изправен, мъжествен и обаятелен Николай Гяуров...
Както се казва, събитието започна.
Николай Гяуров изпя "Песни и танци на смъртта" от Мусоргски - едва ли не като подарък към самия себе си за закръглените свои невероятни седем десетилетия. Беше уникално изживяване. Много рядко може да се чуе мъдростта да звучи с човешки глас. При това с глас, който продължава да изкушава и обайва почитателите си с цвят, изразителност, с нюанси и многозначителни пианисими. Като се прибави към това виртуозното му умение да борави с руския език (а колко единствено важно е това за Мусоргски), да "вади" от словесно-тоновата тъкан всеки един от елементите й според драматургичната, но също и емоционалната логика на музикалното протичане, да театрализира в най-добрия смисъл на тази дума - чрез удивителното многообразие, което отличава неговия именно вокален жест, може би ще може да се пресъздаде, макар и пестеливо, въздействието му върху слушателя. В зората на осмото си десетилетие Гяуров е в пълна хармония със себе си, с възрастта си, с творческото преживяване, което поднася, с музиката и с музикантите, които са му партньори. И с публиката. Певец от неговия ранг като вълшебник разполага с огромния ресурс на личния си резерв, събиран през десетилетията с таланта, труда, жертвите, опита и рефлексите, културата и артистичността - една еволюция, която не стига предела си.
В края на концерта естествено имаше бис и това бе "Песен за бълхата"; малко по-късно хорът на операта заедно с публиката изпя на всеобщия любимец на присъстващите "Многая лета"... С което успя да просълзи и него...
Действително една вечер, която няма да се забрави - в нея сияеха в светлината на някаква непривична за тази географска ширина аристократичност на Николай Гяуров и музикантите от хора и оркестъра на операта, и Росен Миланов, който превъзходно гъвкаво следеше Гяуров и го подпомагаше, и публиката, станала на крака.

Екатерина Дочева