Малък съм, но съм юначе

На 16 май 2000 г. в Столичната градска библиотека се състояха академични четения под наслов "Малките литератури, смалените литератури. Poeta minore". Те са посветени на 90-годишнината от рождението на Иван Богданов и са организирани от департамента "Нова българистика" на Нов български университет заедно със Сдружението на българските писатели. Чуха се различни импровизации, тълкуващи понятието "малка литература".
Инна Пелева сравни позитивисткия биографичен разказ за Стоян Михайловски, написан от Иван Богданов, с концепиращата поета студия, дело на Александър Кьосев. Нейното изказване настоя на пренебрегнатите от Кьосев подробности, които се оказват излишни в едно теоретическо съчинение. Биляна Курташева говори как "Речникът на литературните псевдоними" от Иван Богданов е машина, превръщаща голямата литература в малка: случайни и незначителни автори заимстват псевдонимите си от Славейковата мистификация "На острова на блажените". Но тогава какво да правим с Йордан Стубел и Радой Ралин, попита се тя, те голяма или малка литература представляват. Това даде повод на Албена Хранова да вметне темата за литературния позитивизъм въобще. Радикалната позитивистична прозрачност в построенията на Иван Богданов дава ефект на непрозрачна решетка, смята тя. В позитивистката изчерпателност на учения не съществува ли прекомерно много живот, за да има синтаксис? Михаил Неделчев заложи на тезата, че Иван Богданов чрез позитивизма е могъл да каже повече от позволеното в тоталитарното общество. Давайки цялата историческа пълнота на литературата, той е превишавал рамките на официозния списък от автори и творби, разрешени от държавата. Пелева използва това мнение като подстъп към идеята, че "всичкостта" на Иван Богданов е надидеологична, но тя може да бъде интерпретирана като грандиозен идеологически жест. Как литературата се смалява? Или след мощен персонализъм (кръгът "Мисъл"), или след мощна идеологизация (априлските поети) - това е становището на Михаил Неделчев, който откри "малката" литература в отказа от жреческа мисия, изразяван от поет (Димчо Дебелянов); във външното градско пространство, виждано от поетите на 40-те като интериор; в "тихата" лирика на Биньо Иванов... А дали малките поети не са тези, които наричаме предимно чрез малките им имена? С тези изказвания "голямата" и "малката" литература беше виждана съответно като канонична и неканонична.
Участниците в разговора провокираха симпатиите на проф. Богдан Богданов (той присъстваше и като учен, и като син на Иван Богданов) с отказа си от "крепки" текстове в търсенето на една "многоводна" литература. Проф. Богданов попита можем ли да конструираме повече от едно разбиране за литература и така да обхванем всички литературни факти. Може ли литературният канон да премине в множествено число? Богдан Богданов описа и главното противоречие в работата на своя баща: дали високият, реторичен и монолитен глас на учения може меко да се съчетае с ниския му глас - този, който се разбягва встрани, искайки позитивистична пълнота.
"Няма канонична история", заяви Александър Кьосев и посочи двата приемани в момента за канон списъци - кандидатстудентският конспект и историята на Светлозар Игов. Българският канон е отворен, подчерта Кьосев, защото липсват ясни канонизиращи жестове. Той приподписа мнението на Б. Богданов, според което съвременната българска литература се дели на три полета: 1. елитарна европейска; 2. провинциална, но имитираща европейската; и 3. (почти липсваща) популярна. Какво значи "малка" литература? Очевидно това не е литературата на малкия народ, писана на малък език. Кьосев припомни тезата на Иван Радославов, според когото в полето на духа няма големи и малки литератури. Мнението на Радославов е компенсаторен жест на българския интелектуалец, преживяващ криза на своите национални идеали, смята Кьосев. Ако няма "големи" и "малки" литератури, а общо поле на духа, то тогава са несъществени нашите несъизмеримости с другите литератури по тираж и разпространение на езика. А и що за контекст е българският, в който "голяма" и "малка" литература са взаимозаменяеми понятия? Александър Кьосев преобърна темата на академичните четения, прилагайки в наши условия книгата на Жил Дельоз и Феликс Гатари, посветена на Кафка и понятието за малките литератури. За френските мислители "малка" литература е писаната не от малък народ на малко разпространен език. За тях това е литературата, писана от немските евреи в Прага. Кафка не пише на езика на средата, която го обгражда, но не пише и на езика на вярата си. И същевременно той не може да не пише - и го прави на един изкуствен пражки немски, различен и от виенския, и от берлинския немски език. "Малката" литература е двойно детериториализирана, тя е нагнетена до политическа, тя е колективистична. Малката литература за Дельоз и Гатари е революционното (в семиотически план) състояние на всяка литература.
Къде сме ние? В България българите сме мнозинство, но пишем на културни езици, заимствани от други народи и култури. Българската литература е интензивна, тя постоянно отива отвъд смисъла в една Ботевска "изстъпленост". Тя е на границата на цивилизоваността. А всички знаем и че "гръбнакът на българската литература е политически". Това не ни ли прави "малка литература", попита Александър Кьосев.
А и "няма голяма литература, доколкото няма задължителни за една нация текстове", каза Инна Пелева."Малък съм, но съм юначе!", продължи Албена Хранова, цитирайки нашата детска (в смисъл за децата) литература. И не е ли това българският идентификационен модел в екстремално-смешния му вид?
Разговорът очевидно трябва да продължи.

М.Б.