Глобализация и екзотика
Ако някой е наблюдавал навръх Нова година телевизионните музикални поздрави към света, отправени от различни точки на планетата, вероятно си спомня минутките, отредени за поздрав от Австралия. Лично аз пропуснах този поздрав, вписан в един де факто глобален медиен проект под названието "2000 Today", излъчен в 56 страни, но чух за него от мои колеги, силно впечатлени от факта, че австралийците поздравили света не с друго, а с българска музика; с песни, пак според описанието на колегите, в духа на филипкутевските фолклорни обработки. Едно мини-проучване с помощта на Глобалната мрежа потвърди, че колегите ми не са се излъгали. Австралийските изпълнители бяха идентифицирани: формация "Mara" и хор с любопитното, но и синтезиращо по един симпатичен начин нещо от българските празнични ритуали наименование "Martenitza". Разбира се, няма нищо необичайно във факта, че не-българи изпълняват българска музика. Известно е, че подобна практика се наблюдава, да кажем, в Питсбърг - Америка, във Финландия, вероятно и на други места по света. Любопитното в случая е, че австралийци са избрали да поздравят света по един толкова специален повод именно с този род изпълнения. Както впрочем стана ясно от същото мини-проучване, групата не била случайно епизодично явление в контекста на австралийската музика и култура, а част от широко разгърнало се през последните двайсетина години мултикултурно движение, придобило смисъл на съществен знак в конструирането на националната идентичност в тази страна. Колкото до мястото и на българска музика в това движение, то се дължи, по думите на моя виртуален информатор, цитирам буквално, "не толкова на присъствието на български емигрантски общности в Австралия, а на глобалната привлекателност на тази музика". Т. е. очевидно тази привлекателност, преформулирана в контекста на една друга културно-историческа ситуация, е надхвърлила смисъла на някаква екзотика, на някакво фиксирано музейно украшение и е станала работещ източник на специфична културна идентичност за някои австралийци.
Улавям се за този дребен на пръв поглед факт, очевидно не без връзка с процеса на културната глобализация, който - сякаш в противовес на почти стереотипното виждане за "музиката на новото време" като предимно електронизираща се - видимо и усилено лансира глобалното обръщение и на музика с разнообразен етнически произход, ценяща при това "живия" звук на неманипулирания човешки глас и древни инструменти. Друг съвсем неотдавнашен, симптоматичен пример в същата насока, взет вече от софийската клубна сцена, насочва вниманието към една концертна проява под знака на електро-акустичното звучене, в която български фолк-певици импровизират заедно с музикантите на британска етно-формация, наричаща се не по-малко симптоматично с името "Transglobal Underground". Концертът съчетавал, както твърди кратко журналистическо съобщение, "мотиви от индийската и африканската етническа музика с хип-хоп и модерен електронен звук... На фона на барабани, перкусии, синтезатори и индийска ситра двамата вокалисти на лондонския мултинационален състав нареждаха речитативи, които далечно напомняха на рап. Българските певици влязоха в необичаен диалог с тях, припявайки мотиви от "Дилмано дилберо", "Седнало е Джоре дос" и други народни песни". От същото съобщение става ясно още, че публиката, предимно младежка, е реагирала възторжено, което вероятно означава, че тя е била готова за подобен "експеримент", а и самият "експеримент", сроден, да кажем, на подобни начинания в други клонове на музиката от началото на века или след Втората световна война, се е отличавал съществено тъкмо поради своята специфична комуникативност, въвлечена в един мултинационален и мултиетнически диалог.
Разбира се, в разгара на "кокаколонизацията" и "макдоналдизацията" е трудно да се предположи, че културната глобализация задава някаква равнопоставеност между културите. Напротив - по-често като че ли се предрича погубването на дадени култури за сметка на "силните на деня". Такова гледище вероятно има своите основания, ако гледаме на глобализацията като на един чисто икономически, пазарно детерминиран процес. Психологически погледнато обаче, глобализацията може да се разглежда и като демократизиращ процес, който създава комплекс от ускоряващи се динамични връзки между различни култури, общности, институции, групи и индивиди от различни точки на планетата; процес, който при това задава безкрайни алтернативни възможности за Избор на индивида или общностите. Далечната рефлексия на този процес е вероятно една осезаема глобална интеграция, в която традиционните гранични представи претърпяват нови интерпретации, географските принадлежности губят определящото си значение, а идентификационните процеси получават нови маркери и измерения. Вече сме свидетели на едно преконструиране на тези процеси: формират се нови общности, които не съвпадат непременно с някаква локална принадлежност. Интернет например сне географските бариери по един безапелационен начин и открехна вратичката за нов тип комуникация, а и за нови критерии в самоидентифицирането, които тласкат общуването, макар и виртуално, едновременно с хора, обитаващи далечни места от Европа, Щатите или Азия, понякога далеч по-активно, отколкото, да кажем, с тези, които те заобикалят физически. С други думи, експанзията на новите информационни медии - определящото условие в процеса на съвременната културна глобализация - вече e предпоставила разгъването на екстензивна интеркултурна комуникация и на една нова модерност, която очевидно е започнала да трансформира смисъла на опозиции от рода на център-периферия, свое-чуждо, локално-глобално, национално-транснационално и пр.
И все пак, заплашва ли с нещо този процес своеобразието на различните култури или напротив - умножава вътрешната им динамика посредством инкорпорирането на нови културни елементи? За всеки, който следва елементарната логика, такава заплаха има - особено ако се погледне в контекста на максимата "голямото е потенциална заплаха за малкото". Световната практика в последните две десетилетия обаче недвусмислено показва, че тази привидно универсална максима е подложена на сериозна ревизия - и то тъкмо благодарение на онзи феномен, който в случая съм номинирала като "екзотика". Специфичният потенциал на "предмодерното", на архаичното, на спомена за минали опити, за нещо, което дреме в колективните памети на човешките общности, се оказва фатално нужен във времето на компютрите и дава основание да се съзре активираното действие на една друга закономерност: именно "малкото", т.е. по-малко познатото, по-малко експлоатираното в глобализиращата се практика крие сила, синтезирана в онова "екзотично", което очевидно се явява вдъхновяващо зрънце в многообразието от интегративни процеси, разгръщащи се в рамките на взаимодействията между - условно казано, - "голямото" и "малкото".
Това, което се опитвам да подчертая в случая, е не толкова динамиката в диалога между миналото и днешното. В една или друга форма такъв диалог винаги е протичал в контекста на различни музикални практики. Интересното за нас е капиталното изменение в отношението към различното/чуждото/екзотичното, наблюдавано в условията на една на пръв поглед хомогенизираща се глобална култура. В полето на музиката такова изменение разкрива например явлението world music, в което впрочем се вписват посочените по-горе примери, и което през последния вече близо четвърт век стимулира подчертано екстензивен интерес към различни, често незападни традиционни етнически практики. Това не е чисто научният интерес на пристрастения етнограф, изследващ застинали форми на отминали или отмиращи практики. Макар и по-скоро фрагментарен, този интерес е вече естетически и е ситуиран под знака на новата модерност. Той може да се разглежда като израз на изчерпването на "своето", но още - и като своеобразна алтернатива и ревизия на центристките нагласи, доминирали традиционно подобен интерес под знака най-често на културното високомерие на даден доминантен модел, независимо дали ще го наречем европоцентризъм, америкоцентризъм, или пък етноцентризъм. С други думи, може да се предполага, че глобализацията предпоставя снемането в психологически план на центристките ценностни нагласи в полза на широтата и плурализма на едно многокултурие, в което чуждото, непознатото, различното, или пък архаичното, древното, предмодерното престават да бъдат идентифицирани като източник на някаква "просто екзотика", отъждествявана обикновено с представите за културен примитивизъм. Напротив - новата концепция за модерност сякаш вика за взаимност, за прескачане на бариерите на времето и мястото, а значи - и за своеобразна равнопоставеност, за осъзнаване/признаване на всички музики (включително далечните, енигматичните или просто маргинализираните) като цялостни, посвоему разгънати, развити и зрели практики.
Искам да завърша бележките си с още един симптоматичен пример в подкрепа на тази концепция. През 1997 година Йълдъз Ибрахимова издаде албум, озаглавен "Балканотолия", вписващ се в широката и гъвкава територия на етно-джаза - клон в условно фиксираното поле на world music. Широкото послание на музиката в този албум наистина казва посвоему "сбогом на центристките концепции в изкуството!" не просто защото в него се разтварят опитът на музикант, минал в практиката си през Гершуин и Елла Фицджералд, класическото оперно пеене, Джон Кейдж и стари турски и български фолклорни песни. Извличайки нещо от тези традиции, Йълдъз, заедно с многонационален екип от музиканти-съмишленици, превключва "на друга вълна" и прегръща идеята за една, според собствената й формулировка, "свободна музика", която някак изневерява на по-праволинейните елитаризиращи се тенденции в джаза. Нагласата към индивидуализирано мислене сякаш е изместена от мисълта за "родовата памет", но и от мисълта за "взаимното опознаване" - и в този смисъл опората върху специфичен етно-материал не е самотен интелектуализиран жест в контекста на иначе старата идея за интерпретиране на по-древни музикални пластове.
Колкото до другото послание на музиката в този албум, което виждам също като проекция на въздействието на съвременната културна глобализация, то сякаш атакува замръзналите представи в една опозиция от рода на свое-чуждо. Идеята за съчетаване на стар турски и български фолклор с помощта на свободната импровизация не е случайна; тук тя е въвлечена в снемането на едно исторически обременено психологическо напрежение между две близки - и в чисто географски, и в чисто музикален план - традиции, които притежават колкото уникални, толкова и подобни характеристики. "За мен като български гражданин с турски произход беше естествено да потърся общото в една география, която всеки се опитва да раздели". С тези думи самата Йълдъз, изпитала горчивината на подобно историческо напрежение, синтезира несъстоятелността на изолационизма, на партикулизма, на провинциализма, на крайния национализъм и религиозен фанатизъм, на дребнавото вглеждане в "собственото свое" - все категории на идентитета, които си струва да бъдат преосмислени в глобализиращия се свят.

Клер Леви