Ревизиране на терминологията
Кокан Димушевски е музикант, композитор, чиято авторска и изпълнителска практика е обвързана с продукцията на "Ямаха". Когато в "Ямаха" произведат нещо ново и решат да го предложат на пазара, Кокан Димушевски е музикантът, който изпробва възможностите на инструмента, предлага подобрения. И ако се окаже, че новият продукт е готов да влезе в действие, Кокан се заема да обучава музикантите. В България гостува често по време на изложенията "Експо музика". Една от най-големите му акции тук продължи 18 дни в различни градове на страната. В Македония е един от основателите на "Леб и сол-бенд". Когато се самоописва като автор, предпочита цифрите: 11000 минути музика - театрална, филмова, а също и музика за мултимедийни проекти.

- Когато правите демонстрации на нови инструменти, разкривате ли докрай възможностите им?
- Запазвам тайни и за себе си. Но казвам всичко, което е необходимо. Тайните са свързани със звукозаписа и мастеринга. Днес, с развитието на технологиите, по-важен се оказва шофьорът на колата, а не самата машина.
- Отдавна не правите звукозапис на своя музика. Защо?
- Не правя от четири години. Имам си философия за този отказ. Човекът се ражда и умира. Мнозина смятат, че ако не направят запис, няма да остане нищо от тях за поколенията. Т. е. те схващат своята роля в общото развитие непременно с оставянето на веществени доказателства. Но ако успееш да се разделиш с егото, ще разбереш, че ценността на отделната личност в общочовешкия прогрес е във внушенията, които прави. И то, докато е действаща фигура, а не когато се превръща в паметник от партитури и дискове. Записът е само средство за информация. Интересното е, когато една музика е всеки път различна. Новите технологии са в състояние да откликнат на непрекъснатото движение на идеи в композиторското съзнание. Защо да не ги използваме, вместо да зацикляме с диска върху една и съща регистрация.
- Не може да се отрече, че звукозаписът е средство за информация и възможност за повече хора да се доближат до идеите на автора.
- Напротив, звукозаписът пречи на развитието на информацията. Който свири днес Моцарт просто не е в ред. След като толкова много е свирен, продължават да го свирят и никому не е ясно точно какво е Моцарт. Но всеки казва:"Това е моят Моцарт! Истинският!" Светът се е задръстил с тълкуватели и ето че не може да помръдне по-далеч от "Малка нощна...". В нашата академия в Скопие едва сега се правят стъпки към Вагнер. Композиторите учат донякъде, получават някакви основи и занаят. Завършват. Затварят партитурите. И тогава се започва самообразоването в динамичния свят.
- Как изглежда той според вас?
- Бързо се променя, благодарение на новите технологии. Адекватната реакция е да се овладяват нови пространства. Най-грешният подход е да се връщаме назад и да сричаме историята - как се прави сарабанда или как да напишем кантата или опера, но от нов тип. Е, щом е от нов тип, значи просто не е вече същия жанр. По-добре нашето време да се опита да създаде нещо свое.
- В каква форма?
- Въпросът не е правилен. Съществува пространство. въпросът е с какво да го запълним.
- Впрочем "Пространство и Пространство" е заглавието на творбата ви с графика Сусуму Ендо. Как се осъществи тя?
- Започна от кореспонденцията - художникът ми изпрати графика и ме помоли за адекватна музика. След неколкомесечен диалог в Мрежата, с препращане на картина и звук се появи аудио-видео творба от двама автори, представители на различни култури, от различни краища на света, от различни религии и от различни поколения. Не е ли вълнуващо да имаш празно пространство и да наслагваш в него образи и звук. Сусуму Ендо пожела да постави своите картини в динамично променяща се среда. Тази идея съвпадна с моето желание да променям всеки път звуковия контекст на аудио-визуалното ядро. Досега никога тази творба не е била изпълнявана по един и същи начин и с едно и също времетраене. Всичко зависи от жизненето ми темпо в момента на изпълнението.
- И все пак, не се ли изкушавате да запишете това произведение в някакво оптимално времетраене.
- Когато стана много стар, може би. Записът ще бъде като фотоалбум - да се разглеждаме носталгично какви сме били преди. Сега новата техника ми дава 100 -120 възможности, съсредоточени в толкова канала. Променям информацията за части от секундата. Ако я закова в запис, ще изглеждам анахронично. Все едно, че свиря на чембало.
- Какво предвижда вашата философия по отношение на културното наследство?
- Има много музика написана, откакто светът съществува. Но не всичко е Хайдн, Моцарт и Бетховен. Не мисля, че наследството е паметник, пред който трябва непрекъснато да се покланяме, само защото е наследство. Грешките идват от съзерцанието на вече направеното и от неговото възпроизвеждане. Моят идеал за музика е "Лулу" на Албан Берг. Мечтата ми е да компресирам тази около 140-минутна опера до петминутна миниатюра.
- Как по-конкретно?
- Има много възможности - ларгото да се превърне в алегрето е най-близко до ума. По-важното е модификацията да изтъкне мелодични ходове, да подчертае теми, които до момента не са били забелязвани... "Лулу" вместена в микрокосмос би изглеждала като ново бижу!
- Защо точно "Лулу"?
- Защото е гениална творба. Да напишеш нещо подобно през 1924 година е все едно да отидеш до Луната, когато все още дори не е имало ракети.
- Как стои въпросът с авторството?
-Това ще бъде ново произведение. Но няма значение от кого ще бъде подписано. По принцип, ако има наследници, законите трябва да се спазват. Що се отнася до мен, аз не съм суетен да се вписвам като автор. За мен най-важна е играта. Съществуват два свята - микрокосмос и макрокосмос. Единият може да се дели до безкрай, другият - да се разтегли. Тази пластичност е невероятно благодатна в играта с музиката.
- Какво наричате творба?
- Днес тя не би трябвало да бъде нещо повече от скица, върху която да се работи в момента на изпълнението.
- Значи във вашата конфигурация изпълнителят все пак съществува?
- Да, но не онзи, горкият, на когото трябва да издигнем паметник, заради търпението му да свири с години едно и също. Човек, който е в състояние да преповтаря по осем часа на ден нещо, което отдавна е открито или не е в състояние да прави нещо друго или не е в ред. Съществува и една категория изпълнители, по-будни хора, които се опитват да се превърнат в автори. В повечето случаи смятат, че това става с изтезаване на инструмента - късане и блокиране на струни, заливане с вода... В оборот е и терминът звукова инсталация. Това в превод би могло да означава например ритуално пускане на крана на чешмата и многозначително вслушване. Звучи, значи е музика? Има и друг тип изпълнители, които са по-старателни и афишират нов прочит на класиката. Но се лъжат. Това просто не е класика. Ако използвам пак водните сравнения, водата не може да остане вода, щом си добавил лимон. Тя просто се превръща в лимонада.
- И все пак, интерпретаторът според
вас е...
- Точно така, интерпретаторът. Във времето на новите технологии той разполага със творбата - скица върху която работи в момента на изпълнението. Когато съм на компютъра или на пианото, това и правя. Не е естествено да заковеш една даденост и да я обявиш за непоклатим идеал. Идеалното е естественото моделиране на мига. Това наричам екологична музика. Тя не е препарирана, тя диша. Тя има душа. Колкото до авторството, то не бива да съществува. Защото означава обвързване, респект, застиналост. А животът се състои в непрекъснатото функциониране.
- Как бихте искали да се отнасят към вашите композиции - скици?
- Ще ми бъде много интересно да чуя едно парче, тръгнало от мен към Индия, препратено във Франция да се върне отново при мен. Може и да не го позная...
- Какъв е идеалът ви за държава?
- Сигурно решихте, че съм анархист. Не, обратното, обичам реда. На Балканите той е страшно необходим. Тогава ще можем да се вгледаме в себе си, в нашите ценности и да ги оценим, защото наистина си струват. А не защото някъде в Европа или в Америка балканското е станало модно.


Разговора води Елена Драгостинова


Разговор с Кокан Димушевски