Изгубеното единство
Светът прие Интернет с добронамерена откритост и ентусиазъм: никога комуникациите не са били толкова всеобхватни, бързи и евтини. Мрежата се очерта като най-важния механизъм за обмен, изобретяван въобще. Хората са във възторг от шанса да комуникират ефективно помежду си и да бъдат активна част от информационния свят, да намерят в него своята културна и национална идентичност. Това бяха очакванията.
Излизайки от научната си фаза и ставайки общодостъпна, системата започна със завидна скорост да се развива и утвърждава, следвайки своя логика, и заживя свой живот, изпълвайки се с комерсиално, социално и политическо съдържание. От 1983 г. насам в Интернет изцяло се спазва единствено протоколът за комуникация TCP/IP, и то защото иначе системата би спряла да работи. Оттам нататък правилото е, че няма правила. За пръв път в историята на цивилизацията достигнахме до ситуация, в която средствата са на път да започнат да доминират своя създател. Паралелно с експоненциалното си разрастване системата взе да става все по-малко структурирана и придоби анархистичен привкус, стана дори и заплашителна. Започнахме да получаваме писма, които никога не сме желали (включително и вируси) и да споделяме в стихийния информационен поток мисли, които най-подходящо можем да сравним с посланието от бутилката на корабокрушенеца.
В същото време системата е на път сериозно да промени нашето общество. В тази медия наистина всичко е различно: Темпото. Мащабите. Потенциалът. Отговорността. Всичко.
Какъв е социалният и културният профил на Мрежата днес?
Ясно се очертава активността на ограничена група световни корпорации, нетърпеливи за бързи печалби. Във всички сектори на тази нематериално базирана индустрия има интензивни трансакции и в края на 2000 г. глобалният пазар в Мрежата ще надхвърли 32 милиарда долара. Липсата на международни закони, както и възможността за големи инвестиции с почти светкавична възвръщаемост, предоставят на корпорациите идеални условия да моделират по свой вкус този "пазар без граници". В едно изказване през март 1995 г. Джералд Ливайн, водеща фигура на Тайм Уорнър, казва: "Консуматорът никога не знае какво иска преди индустрията да го създаде за него". Днес Тайм Уорнър прави особено успешни финансови ходове в Интернет-търговията и услугите. Естествено е индустрията да насочва развитието на Мрежата в комерсиална посока, докато широко анонсираните възможности за истинска културна активност и образование в Интернет имат предимно рекламен характер, с цел утвърждаване на медията. Помним как преди години по същия начин се говореше и за телевизията, но от медия с огромен културен и образователен потенциал днес тя е превърната в бледа сянка на своите възможности - продава масова култура и рекламни пространства и служи на ограничена група хора за правене на пари, както и за контрол над обществото. Така е навсякъде.
Като регион с богат и разнообразен културен бит и наследство, Европа е обект на особено голям интерес от страна на презокеански и далекоизточни компании. Европеецът някак лесно бе съблазнен от комерсиалния облик на Мрежата и неусетно се остави тя да го превърне просто в потребител. Навсякъде в Европа бюджетните средства за култура масово се орязват, а в същото време западните страни инвестират големи суми в мултимедийния сектор: не толкова за култура, колкото за да противостоят на извъневропейската търговска конкуренция. Рискът глобалният мултимедиен пазар да избута на заден план традиционните европейски културни ценности и в крайна сметка да доведе Европа до загуба на нейната културна идентичност вече е реален. Проблемът не е в самата информационна система: тя няма свой език, тя просто пренася информация. Индустрията е тази, която я опростява до минимум и редуцира до няколко изпитани модела на продажби на стоки и online-услуги.
През последните години все повече международни институции, включително и Съветът на Европа, говорят за отговорността за развитието на Мрежата, за обединяване усилията на обществените авторитети с тези на държавните институции. На различни форуми се отправя ясното предупреждение, че цената, която може да заплатим за това вечно "ъпдейтващо се" разширение на нашия хоризонт, може да бъде загубата на идентичност и на контакт помежду ни и с реалния свят. Релните шансове за поврат в облика на Мрежата са в развиването на културата. Когато там се създаде едно истински споделено интерактивно пространство, в което да има респект пред различността на индивида и което да стимулира духовното му израстване, само културата може да даде дух на системата и да отприщи креативните процеси.
Културата е колективна памет. Културата е образование. Културата е и изкуство.
Има ли изкуство в Мрежата?
Новата информационна мрежа логично би трябвало да е иделно място за развитие на изкуствата. Но и тук реалностите се разминават с очакванията. Парадоксално, но точно в медията, където интеракцията може да бъде най-пълна, преобладава еднопосочната комуникация.
Тук е мястото да изясним някои недоразумения около дефиницията за интеракция.
Известен е така нареченият тест на Алан Тюринг от 1950 година: "Ако можете да водите разговор с компютър и с друго човешко същество, без да ги виждате, и не сте сигурен кой кой е, значи разполагате с наистина интелигентна машина."
Да се определи като интеракция отношението "Човек - Машина" при потребяването на мултимедиен продукт с препрограмирано поведение е вярно само съотнесено с индустриалната дефиниция на интерактивност. За хората обаче интерактивност винаги ще значи да говорят помежду си. Интерактивността човек - човек се различава коренно от другата: тя е творческа среда.
По своята същност изкуството винаги е било един феномен, а общуването с него - неформален процес. Според Марсел Дюшан произведението на изкуството има два полюса, и двата еднакво важни: артист и зрител. В динамичния процес на интеракция от най-висш тип двамата участват в дефиницията на произведението. В този смисъл, въпреки огромния си потенциал, Интернет рядко предлага на милионите потребители истинска интерактивност. Изключенията само потвърждават правилото.
Нека замалко да задържим "на стоп-кадър" днешния профил на Мрежата и да се върнем далеч назад във времето. Да тръгнем отново насам по един малко по-различен път и да проследим някои процеси в изкуството и по-специално в музиката, предизвикани от вътрешни фактори, но и от взаимодействието с техниката.
Днес музиката съществува в най-различни форми - в такива, утвърдени от хилядолетия, както и в такива, за които още нямаме ясни дефиниции. Но дълго време тя е битувала в една-единствена форма, образец на съвършено единство: в най-естествената среда на живата концертна ситуация. Тази, нека да я наречем изначална форма, е включвала единството на творец - инструмент, изпълнител - слушател, време и място на изпълнението.
Пеещият човек - със сигурност от него е почнало всичко. Една форма на правене на изкуство, която по своята синтезираност, простота и въздействие си остава несравним феномен в музиката. Тъкмо гласът продължава и днес да бъде най-съвършеният музикален инструмент и тъкмо пеенето винаги е било най-атрактивната част от световния музикален живот.
Но Музата нашепва на твореца нови идеи и той пожелава да потърси музикален инструмент извън себе си. В мига на първата стъпка "навън", по пътя на абстрактното, започва отдалечаването на инструмента от човешкото тяло. Нарушаването на това единство е акт с решаващо значение за по-нататъшното развитие на музиката.
Първият важен музикален инструмент "отвън" е рогът и ние ще му отделим особено внимание, защото той е един случай сам за себе си, крайъгълен камък в развитието на човешката цивилизация.
"Рог" е една от шестте най-стари думи на света. Тя съществува в езиците на най-древните народи. Извикайте в себе си звученето на една възходяща квинта, изсвирена от рог или, все едно, от днешния му наследник валдхорната, и просто се обърнете към сетивата си: квинтата на рога значи много повече от просто звук. Тя е воля за живот, лов, храна и оцеляване, перспектива. И още: тя означава комуникация. Звукът на далечния рог помага на древния човек да осъзнае пространството около себе си в обем, по-различен от дотогава познатия му. Рогът е бил сред първите средства за комуникация. Неслучайно неговият семпъл знак и днес символизира именно това.
Веднъж ориентирано навън, търсенето и създаването на нови инструменти става все по-активно и "отдалечаването" минава през различни фази. Трептящото тяло, източник на звука - гласните струни - бива заменено от устните, а после от тръстиковата пластинка при духовите инструменти. Един ден човекът опъва струна, появява се лъкът. Минава време, между пръста и вибриращата струна застава клавиатурата и механиката, отначало по-проста, после все по-сложна и съвършена, както впрочем и самите клавишни инструменти.
При един инструмент като органа отдалечаването, за което говорим, вече може да бъде усетено и емоционално, и физически. Между изпълнителя и източника на звук има чувствително разстояние, понякога десетки метри, както и система за управление и сложна пневматика, задвижвана от допълнителна сила. Размерите на органа, тембровото богатство и огромната му динамическа амплитуда въздействат по нов начин върху сетивата, а триизмерния звук придава нови обеми на концертното пространство.
Колкото по-смели и по-абстрактни са идеите на твореца и изискванията му към инструмента, толкова повече стават допирните точки на изкуството с науката. Помислете какви хоризонти отваря пред музиката темперирането на клавира. Понякога в развитието си изкуството дори интуитивно изпреварва науката - например античните римски мозайки, дошли от още по-древния Изток, предшестват с векове появата на статистиката.
Интуитицията накарва композиторите да се обърнат към уреди от електротехниката (тонгенератори, филтри, модулатори и пр.) в предчувствие за ново разширение на хоризонтите. Това насърчава индустрията да създаде електронните инструменти. В тази качествено нова звукова среда трептящото тяло е мембраната на говорителя, а механичната сила се заменя от електромагнитни импулси. Музикалният език се усложнява, а в новата медия композирането и интерпретацията се сливат в един общ процес. Представите за музиката се разширяват и много дефиниции и понятия биват допълнени или коригирани.
Компютърът също не остава задълго извън полезрението на композитора. Той предлага тотален контрол на всички средства, с негова помощ творецът максимално се доближава до възможно най-точната реализация на творческите си идеи. Чрез алгоритъм човекът може да дефинира тези граници на свобода, самите правила на композиране, да възлага на машината някои функции, както и да оставя отворена окончателната форма на произведението.
Какво става в музиката с единството изпълнител-слушател, време и място?
Тяхната съдба се предопределя директно от комуникациите. Основната функция на всяка медия е да предава и/или съхранява информация във форма, максимално близка до тази на оригинала. Музиката е носител на специфична информация и при прехвърлянето й се променят или изгубват много нейни параметри.
Записът на различни видове носители нарушава единството на време на случване на музиката, всичко окончателно се преобръща.
Новият технологичен продукт, дело на екип от музиканти и техници, притежава качества, често диаметрално противоположни на тези на "живата" музика: вместо неповторимост - повторимост. Вместо споделеното реално пространство - споделеното нереално. Така важната за музиката обратна връзка изчезва, за да се прояви след време в съвсем друга, потребителска форма, която влияе с голямо закъснение индиректно чрез музикалния пазар.
Звукозаписите дават начало и на една индиректна конкуренция с нови правила: слушателят получава възможността да чуе многократно едно изпълнение, изпълнителят - възможността многократно да го изсвири, докато постигне желания резултат. Променият се и критериите.
Все пак времето разграничи с дебела черта живото изпълнение от всички останали форми. Новите категории заеха полагащите им се места и днес изразът "свирят като на компактдиск" вече не е сигнал за хазартно пренареждане на ценностната таблица, а само за нейното обогатяване.
Но всяка нова медия още с раждането си носи в себе си голямото предизвикателство и нека кажем, неизбежността в нея да се роди и ново изкуство. Едва чрез него медията заговорва с креативен език. Всяко ново изкуство заема в арт-пространството своя ниша, частично или изцяло незаета от другите. Така в радиото се ражда радиопиесата, в която музикалните и драматургичните принципи получават ново развитие. Рожба на магнетофонната медия са електронната музика и конкретната музика. И родените от тях жанрове. Седмото изкуство - киното прибавя към качествата на своя предшественик театъра нови, свойствени за медията кинолента и създава художествени образи, нямащи еквивалент в реалния живот и в изкуството. От 60-те години насам креативната работа с образа даде знак, че след просто неутралното препредаване на образи в телевизията се раждат видеоизкуствата (Video art).
И така, връщаме се на въпроса за изкуството в Глобалната комуникационна мрежа.
Да, в мрежата има изкуство. В различни форми то присъства в информационните банки, виртуалните изложби и библиотеки, в сайтовете за музика и в арт галериите, в артистичните мрежи (artistic networks). Тo присъства и в артистичните линии (Artist On Line) за интерактивен обмен между училищата по изкуствата. Всички изкуства присъстват в по-успешна или не толкова успешна форма в мрежата: музика, танц, изящни изкуства, видео, литература.
Но думата ни е за нещо друго.
Компютрите стават все по-съвършени и новите поколения излизат на пазара в тримесечен такт. Процесорите са на прага на гигахерцовите скорости, подобрява се и качеството на видео- и аудиосистемите. Развитието на алтернативни операционни системи прави машините по-надеждни, подобрява се качеството на пренасяне на данни по информационните магистрали, мрежата се усъвършенства и става все по-стабилна и всеобхватна. Като прибавим и нарастването на потребителските изисквания и натиска на пазара, можем през този век да очакваме индустрията да отговори с качествен скок. Големите надежди са, че е само въпрос на време в пресечната точка между видео, компютри и комуникации, в една комуникационна среда със съвсем нови параметри, да се роди ново изкуство.
Какво ще бъде то? Очакванията се свързват най-вече с напредъка в холографията и холофонията. Разработки в тази област излизат вече от експериментална форма. Разширявайки с електронни средства споделеното пространство, модерните телекомуникационни технологии целят да го освободят от "физичността" му. Ако това стане, новото изкуство ще бъде най-убедителният аргумент, че споделеното интелектуално пространство няма нужда повече да бъде лимитирано от споделеното физическо пространство.
Въпрос на колко време? Перспективите имат финансови измерения.
Науката е подчинена на индустрията, а нейните интереси засега са насочени най-вече към комерсиалните проекти. Всичко това е естествено. Но без финансова подкрепа изкуство не се прави. От друга страна, когато при финансиране на изкуство решаващите фактори са продаваемост или бърза възвръщаемост, колкото и благородни да са намеренията, надеждата от това да се родят стойностни неща е много слаба. В този почти затворен кръг, където развитието на технологиите и културата са във взаимна зависимост, работещата формула може би ще е не само в индустрията или само в науката, а в динамичните отношения на двете с изкуството. Реализирането на тази нелека задача се пада на бъдещите глобални институции. И понеже в изкуството няма големи и малки страни, очакванията и на държавите от Източна Европа са за едновременно развитие в тази посока.
Другият ключ е в образованието и в нашата страна този въпрос днес е особено актуален. Образователната система традиционно реагира предпазливо на новостите и затова често изпада в "догонваща" позиция. Институциите навсякъде трябва да подкрепят израстването не просто на "медийни" училища - там ориентацията е техническа, а на училища за изкуства, защото на обществото са нужни хора, подготвени да създават изкуство в новата медия.
Оня, който тръгне по следите на изгубеното единство в изкуството, със сигурност винаги ще се връща към живото преживяване. Но много е вероятно именно в глобалната комуникационна система пред нас да се очертае и един друг път - към осмисляне на пространството като място, в което да съучастваме в преживяването на едно ново изкуство. Днес повече от всякога надеждата е, че подобно на XX век, който даде на света "великата илюзия" кино, през настъпващия XXI век в новата информационна мрежа, в пресечната точка между комуникации, компютри и видео ще се роди едно ново изкуство, което ще даде шанс на Мрежата, преодолявайки всички граници, да стане глобална сцена на световната култура.

Владимир Джамбазов

(Текста публикуваме с незначителни съкращения.)


Правдивостта в изкуството винаги ще се измерва със способността му да променя реалността
Дитер Кауфман