Отгласи от
Българския Великден
"Българският Великден" събуди много шум, но малко разбиране. Като всяко официално-монументално събитие, то сякаш по инерция бе включено в графата за пропагандни ходове, чрез които властта легитимира себе си, хвърляйки прах в очите на управляваните. Подобна интерпретация ми се струва несправедлива.
Независимо от "скритите" мотиви на организаторите, "Българският Великден" бе опит да се отговори на една от най-големите заплахи пред България - емиграцията, която заплашва страната с демографски колапс. "Българският Великден" трябва да бъде разбиран в тази перспектива. На първо място той е опит да бъдат привлечени живеещите в чужбина българи за каузата на България. След като реалните български граници не са в състояние да задържат българите, то България трябва да разпростре виртуалните си граници до всеки живеещ и успешно социализирал се в чужбина българин. България е малка и бедна страна, която не може да си позволи безотговорно и безвъзвратно да разпилява гражданите си по света. Всеки загрижен за родината си българин трябва според силите и възможностите си да помогне на България - да лобира за нея, да помогне със своите познания и умения на управлението на страната.
С "Българския Великден" властта призна слабости, с които не е способна сама да се справи - дефицит на международен престиж и дефицит на професионална рационалност, за чието преодоляване се очаква помощта на българите в чужбина. Тази идея е безспорно уместна и полезна и трябва да просъществува. Но въпросът е доколко "Българският Великден" формулира най-съществените проблеми и доколко подобна инициатива е способна да отговори на тези проблеми.
Емиграцията е едновременно факт и процес. "Българският Великден" бе обърнат предимно към статистическата страна на проблема - т.е. към отдавна установилите се в чужбина или учещите в чужбина. Според мен по-съществен и по-застрашителен е самият процес на емиграция. Илюзия е, че емиграцията е история за България, че тя се е състояла и приключила в началото на 90-те години. Вероятно не така масово и очебийно, но и днес млади и не толкова млади българи продължават да емигрират или което е може би по-важното - да живеят с емигрантска нагласа. България парадоксално е заприличала на Русия, каквато я описва Достоевски в "Юноша": "Спояващата идея е изчезнала съвсем. Всички са като в хан, с намерение утре да напуснат Русия; всички живеят от днес за утре...". Освен това истинският смисъл и значение на емиграцията е не толкова в "текста" на фактите, колкото в техния "под-текст". Съществен е не само количественият, но и качественият аспект. Емиграцията наистина крие опасността от демографски колапс (утре в България ще се раждат по-малко деца, ще има по-малко работна сила, по-малко специалисти...), но застрашава също и самата "екология" на социалния живот. Съществуването на едно общество не се крепи единствено на механичното възпроизвеждане на генетичен материал и професионални компетенции. За да бъде жизнеспособно, то трябва постоянно да създава и пресъздава една морално стимулираща човешка среда, която подхранва чувството за значимост и смисленост на това да създаваш поколение и да работиш усърдно. Но с "изтичането" на млади, образовани и предприемчиви българи в България все по-осезателни ще стават "духът" и настроенията на най-хищните и безпринципните, на най-примирените и бездейните, на най-старите и немощните, т.е. на тези, които принципно не са способни или вече не са способни да създават, налагат и отстояват нови ценности; на тези, които поради егоизъм, пасивност или обяснимо безсилие не са в състояние да пораждат солидарност и общество.
Подчинена на логиката на разграбването, оцеляването или доизживяването, България бавно ще се превръща в песъчлива и неплодородна земя, в която всяко усилие ще изглежда все по-безполезно и дори смешно. Цитирайки отново Достоевски, можем да предвидим, че дори "ако се яви човек с надежда и посади фиданка - всички ще му се изсмеят: "Ще доживееш ли да стане дърво?". Така кръгът се затваря.
Младите българи напускат България, защото не виждат за себе си нито цел, нито смисъл, нито перспектива. Но парадоксалното е, че с тяхното отпътуване все повече намалява възможността и за останалите в родината българи да намерят цел, смисъл и перспектива. Защо? Защото не може постоянно да виждаш как някой заминава и това да не те обезсърчи, да не обезсмисли донякъде собствената ти ситуация. Защото смисълът никога не е чисто субективен, а интерсубективен - раздялата с роднини, приятели или колеги е загуба на значими за живота фигури, загуба на интимност и съучастие. Накрая най-важното - защото именно заминалите или поне част от тях са потенциалните носители на определени, за съжаление така и неосъществени, стандарти на общуване и поведение, които биха позволили в страната да се създаде друг социален и морален климат. Властта усеща тази ситуация и се опитва да намери някакво решение. Премиерът Иван Костов изнесе пред участниците в "Българския Великден" реч с екзистенциален, почти мистичен патос. Той говори за непреодолимия консерватизъм на българите, за необходимостта от промяна на "манталитета", от "скок", от култивирането на "воля" за промяна. По този начин съзнателно или не се прояви истинският проблем, който е най-вече проблем морален - липсата на мобилизация, на мотивация, на цивилизованост на българите. Диагнозата е, че в България не достигат не само инвестиции, образовани хора, експерти, но най-вече морал и култура, необходими за приобщаването ни към Европа. Но именно в решаването на този проблем българите в чужбина едва ли са способни да участват пълноценно. Та нали те са напуснали България не само заради нейната материална мизерия, но и заради по-страшната от нея морална мизерия. И вероятно повечето от тях, съвсем оправдано, нямат намерение отново да я изпитат. В това се изразява и несъизмеримостта между инициативата "Българският Великден" и по-глобалните задачи пред българското общество. С тази инициатива могат да бъдат компенсирани донякъде последиците от факта на емиграцията, но едва ли може да бъде ограничен самият процес на емиграция; могат да бъдат мобилизирани и привлечени българите в чужбина, но не могат да бъдат мобилизирани и привлечени българите в България.
"Българският Великден" не трябва да хвърля сянка върху необходимостта да се преодолее "вътрешната" емиграция, резигнацията и отчуждеността на българите от собствената им страна, необходимостта да се създаде "социална връзка", мотивация и интеграция в българското общество. Как може да стане това? Доколкото става въпрос за ценности, проблемът обхваща цялото българско общество и не може да бъде ограничаван само до някои негови сегменти. В този смисъл добре известните "елитарни" и "популистки" тези ми се струват еднакво опростени - тавтологичното обяснение на политиците, че в България промените са бавни, защото българинът по традиция трудно приема промените, е също толкова неубедително, колкото и простодушното обвинение, че в България открай време за всичко са виновни управляващите.
Очевидно е, че България има нужда не само от ново законодателство и нова администрация, но и от нов цивилизационен проект. Очевидно е също, че нови ценности трудно биха могли да бъдат наложени единствено по законов и административен път "отгоре", или да се породят спонтанно, някак природно, "отдолу". След като не живеем във времената на Петър Велики или Френската революция, единствената възможност вероятно е една открита дискусия между политици, специалисти и граждани, засягаща моделите на социализация, ролята и отношението към културната традиция, интерпретацията на историята и т.н. Без подобна дискусия и формулирането на една в най-общ смисъл културна политика съществува рискът социалната дезинтеграция да се задълбочава, а емиграцията да продължава, докато накрая, както казваше един приятел, в България останат само чичо Пешо, кучето и конят.

Боян Знеполски


За емиграцията и цивилизацията на българите