Текстът на Аве Иванова е екстремен. Той е любов и омерзение, вяра и резигнация. Той е текст-емоция, текст-стихотворение, текст-присъда. Той е крайно немилостив. Но много важен. Защото по своя си личен начин проявява неличен проблем. След него обаче трябва да дойде по-сложното, по-аналитичното описание (и обяснение) на казуса "Сфумато". Който е много повече културологичен феномен, отколкото театрална трупа.
"Сфумато" е един от най-важните знаци на прехода. Всичко, което сега се случва с него, е много по-валидно и съотносимо към процесите в обществото, отколкото към жалкото ни театрално битие. Разказването на неговата история, обговарянето й би било изключително важно за днешното ни културно самоосъзнаване (и самоопознаване); както и за проясняването на тоталната мъгла, в която пребивава българинът.
Дано имаме сили за подобно осмисляне.


К. Ч.


Грехът Сфумато
А моя милост е слугата неподстриган, който помита пода в храма на изкуството.
Борис Христов


Тезите, които аз приемам (оперативно) за аксиоми и в последващите размишления няма да подлагам на съмнение, нито ще доказвам, са:
- става дума за двама особено талантливи хора;
- става дума за уникален организъм;
- става дума за място - духовно убежище;
- става дума за спектакли - маяци;
- става дума за артисти с рядко срещано отношение към театъра и отношения помежду си.

Ставаше дума за Иван Добчев, Маргарита Младенова, Сфумато, рисуване на въздуха, Светлана Янчева, Жорета Николова, Диляна Хаджиянкова, Таня Шахова, Лидия Стефанова, Невена Мандаджиева, Цветана Манева, Валентин Танев, Владимир Йочев, Иван Савов, Красимир Доков, Петър Пейков, Чавдар Монов, Владимир Пенев.
Ставаше дума за "репетицията, по-важна от представлението", ставаше дума за тишина, нацепена от крясък, кръв, сълза и сперма, за достойна самотност, за плащан избор, за същинска другост, за мизерно телесно съществуване и плясък на орлови крила. Ставаше дума за дестилат на живот. По-ярък и по-мощен от разпиления си първообраз.
Спектакълът "Черното руно" е отвратителен. Други биха го нарекли слаб, слабичък, не особено успешен, особен, несполучлив, скучничък, бая скучен, демодиран, хладен, външен. Трети би го нарекъл провал. (Предполагам и наличие на хора, които са били докоснати от целувката му. Слава на Бога - различни сме.) За мен той е предизвестено, неизбежно и съзнателно отвратителен, той е генетично увреден, нелюбовно заченат и като единствено възможен резултат - мъртво роден. Имитативен, безпредметен, конюнктурен, тавтологичен, халтурен, претенциозен, фразьорски, бутафорен, сервилен, ретрограден, третичен, стерилен и амбициозен.
Не бих влагала страст да разговарям за нещо, което просто не е станало поради една или друга причина от творчески характер. Не бих намерила сили да продупча благоговейната тишина, обгръщала този театър във всичките му десетгодишни прояви, ако имах съмнение, че се заблуждавам. Господ да ме прости, но вярвам, че не греша. В тези разсъблечени редове стои принудата да изтръгна разболяващото ме омерзение - да го призная, както травматично се признава краят на една любов - краят на един мит - краят на едно доверие. Огромна част от съсловието, която компенсираше полуосъзнатата си художествена немощ с кулоарно споделяна ненавист към Грети и Иван - не толкова към естеството и облика на техните занимания (за да мразиш нещо, трябва все пак да го усещаш), колкото към дързостта им да си ги позволят и отстояват, сега ще притихне от злорадство. Да не бърза - и в най-мокрите си сънища тази част, по скромните ми представи, няма шанс да чуе шума от пляскането на една ръка. Говоря с останалите. Които ме интересуват. Бих искала да бъда чута и от тях двамата. Не вярвам да е възможно. Устроени сме да заставаме в кръгова отбрана при всеки опит за съкровено говорене - дори и когато е галещо. Камо ли в случай като този. Проигравам вариантите на вътрешната им защита - никой не ми харесва. Нещо повече - съзнанието ми, че е изключено да бъда усетена, повярвана, разбрана, непрезряна - ме довършва. И вече знам, че това ми е по-малко важно. По-важно ми е да не се разболея от мълчание.
Претенциите, които имам към Иван и Маргарита, не съм имала към никой друг режисьор, но и никой друг духовен модел в театъра не ми е задавал такива критерии. Ако те ги пускат в междучасие - аз нито искам, нито мога. Чувствам се безапелационно длъжна да ги имам, когато говоря за хората на Сфумато. Болезненият проблем, който "Черното руно" ми натиква в душата, е преди всичко морален. Защо двама души, след 30 години метене в храма, отвориха в него сергия? Какво продават и на кого? Тогава ли не са мели, а ние сме привиждали от копнеж, сега ли не продават, а просто се заиграват, купон да става... Страх ме е, че отговорът е третият. Клисарите стават аргати. Не издържаха. Няма аз да ги съдя. Но да не ми продават трици и да го наричат брашно. Да спрат да говорят за "тук и сега - там и винаги" - да кажат "на тия и тия дати, в тия и тия градове", да заменят "природата на гена" с "природата на среброто или на лавъра".
Да не унижават българските си зрители с колаж от социалистически кинопрегледи, предназначени да изтръгнат вопъл на съчувствие у средния французин, та белким си каже "брей, от каква жалка страна какви горди творци са израснали, как се зовяха - Mladenova et Ivan...", а пък висшият, важният французин да погали гузната си буржоазна съвест и догодина пак да даде някое екю за някой друг етнопроект на някоя също тъй клета и окающа се еx east държавица. На кон ли ще отидат те до Авиньон, защото патосът на "Руното" може да се събере и в "Не на самолетите!"
Трагическата ирония е, че със спектакъла си, "инспириран" от каракачанските номади, Маргарита Младенова и Иван Добчев сложиха точка на своето номадско съществуване в изкуството.
С този спектакъл те отчетливо съобщиха къде искат да уседнат, кои хоризонти гонят, чии вкусове са преценили рентабилни за задоволяване. Преди време заявиха публично, че Чехов вече не ги интересува, че е отминал за тях етап. Дадоха ни знак с "Апокриф" - една измишльотина, която благодарение на Асен Аврамов и една силна женска сцена (прането на сънищата) доби някакъв вид. Тогава наивният ми, пиян от "Вуйчо Ваньо" ум, изобщо не прочете указанието за смяна на курса, реши, че просто интересите ни тръгват в различни посоки, дадох им в себе си правото на различност, макар че недоумявах защо го говорят на български, като се разбират едва 10 %, и че предпочитам да не знам български, за да не се напрягам да разбирам думите и значението, което те изказват, а да се оставя на мелодията и картинката. Но да ме удари гръм, ако съм усетила и намек за тънки сметки. Спестиха на широката публика, че може би Авиньон като всяко фестивално предприятие не се интересува повече от български интерпретации на руската класика (впоследствие Булгаков на Теди опроверга тази презумпция) и сякаш би предпочел нещо самородно, характерно, непознато, нещо по така... Те влязоха в Европа с това, с което вероятно всички сме поканени да влезем - бедност, екзотичност, фолклорност, самобичуване, хленч, сиромахомилство, притичване в моден според представата мултимедиен, движенчески и прочее дискурс, оскъдно национално самочувствие, декларативно мегафонно осъждане навсегда на хитлероподобния социализъм (да си спомним забавения каданс на зъбатия другар към финала на прожекцията). Тъжно и омерзително. С подобно подмазване на когото и където трябва Спийлбърг взе бая Оскари, а и Михалков постигна лелеяния ответ. Но те не са ми никакви. (С единия приключих бледите си взаимоотношения след жалката спекула "Шиндлер", на изстъпленията на втория ходя, за да си припомням докъде може да стигне падението на гения.)
Иван и Грети обаче са някакви на много от нас. Те бяха другият театър, за който само сме чели. Те търсеха и намираха друго. Те се занимаваха с човека, а не с племето; правеха хор от герои, а не хор от танцувално-пеещи акробати; говореха за щастливата трагедия на съществуването, а не за историческата вина на някакви пръдльовци; тъгуваха по неуловимия смисъл, а не по изгубената способност на жената да се къпе, без да се съблича; стенеха, че да обичаш не стига, а не ридаеха, че виж молетисе как научно-техническият прогрес и урбанизацията смазаха честния и чист пастир; изтръгваха сърцето на любовта, зашеметваха го и отново го връщаха към живот - сега балкантуристки подреждат обреди на сватба и погребение; "мислеха през сърцето"(Паскал), сега симулират екстаз; прокарваха пъртини - сега оцеляват физически; метафизираха - сега механизират. Прокламираха и изискваха от актьорите си себеотказ, жертвоприношение, материална бедност, загърбване на семейства и деца ("Не ме интересува, че детето ти е болно, репетицията е по-важна!"), сега дадоха пресконференция на тотално самоунижение, крещяща меркантилност и органичен фалш. И обидно за всички настояват, че сме заедно във вълнуващо духовно приключение.
Изоставиха актьорите, които ги създадоха не по-малко, отколкото те създадоха тях - защото да не изоставиш означава не просто да ползваш, а да се покланяш пред човекостта на другия, да оплождаш дара му и да акушираш бременностите му. Не може да завиваш едни актриси, жени, от женски род същества в овчи кожи и древногръцка кал спектакъл след спектакъл и да очакваш, че те ще се явяват до безкрай на поредното раздаване на навущата и парцалите. Не може да не спираш да лъжеш децата си, че е едва ли не прекрасно как за пореден път спектакъл от програма "Митове" пада поради липса на 20 продадени билета, защото зрителят не се интересува от "архетипа", а инак в сценичната ти комуникация всичко е наред, и да вярваш, че те ти вярват и не знаят, че представлението е тъпо от простия факт, че се чувстват тъпо и неловко на сцената.
Вкопчено се надявах, че Сфумато ще отреже главата на гадната логика бунтовникът да се превърне в това, срещу което се бори, маргиналът да стане протагонист. Че този път опозицията не иска да стане власт. Че суетата няма да надвие отговорността пред осенеността. Че изкуството няма да се изроди в култура. Че не всяка система реализира стремежа си към ентропия.
Не знам кое ако беше станало по друг начин, процесът, на който "Черното руно" е симптом, нямаше да се случи.
Може би театър не се прави, като 12 часа се обитава сградата му. Не се прави дълго. Колкото и да е огромен резервоарът, колкото и да ти е мощна машината, се нуждае ог гориво, от зареждане с живот. Казано по сфуматовски - "живеене". Но не на сцената. В постелята, на тревата, на масата, във водата, с хората и в съприкосновение. Очевидно Бродски и Юнг не могат да свършат цялата работа - с целия си титанизъм не могат да заместят любенето, танцуването, готвенето, говоренето, бленуването, шегуването, споделянето, горенето. Защото "кабинетен театър" явно е оксиморон. (Оксиморон като "горещ лед", "честен политик", "горд българин"...)
Може би правенето на театър е колективно занимание, но все пак с еднолично водачество. И "двама автори на една творба" е оксиморон.
Може би административното, организационното ръководене на един театър изисква не по-малко енергия, отколкото правенето на театър. Камо ли заниманията с лабораторни задачи. За 11 години не знам по какви причини Сфумато не си намери или не си създаде онзи човек, който да поеме черната работа, за да си гледа то своята - която е пълноценно личностно и творческо "живеене". Защото явно "мениджър-творец" е оксиморон.
Може би новите съдържания и прегърнатите приоритети трябва да се преназоват. И "Евангелието" честно да се прибере на тавана заедно с байрака на опозиционерството, другостта, глада; и да се набавят Търговският закон, смокинги и коприни, пътни разписания и извадка на възможните форуми, а работилницата да се преименува фабрика. (Стискам ръка на Тодор Карастоянов - вж. "Черното руно 144 серия" - влез в www.dir.bg и потърси liternet.) Защото явно "духовна стока" е оксиморон.
Може би майсторлъкът (формотворчеството) е двуостра кама. Като го нямаш - лошо. Като го имаш само него - още по-лошо. Клинично е да слушаш глас без думи, отчайващо - да гледаш показно на вехти сръчности, извратено е вместо катарзис да "съпреживяваш" щампи - отломъци от бивши прозрения. От хора, които са правели тишината да свисти. Защото явно "илюзионист-гуру" е оксиморон.
Може би, ако кризата не се употреби в китайската й семантика - възможност за промяна - Сфумато ще бъде изтръгнат и от останалите си актьори-създатели. Поне от тези, които са си надвили на харча и могат частно да разглеждат Европа. И от другите, на които тя не им трябва тъй неистово, за да повярват, че ги има.
Всичко може би бих преглътнала, ако "Черното руно" ми бе спестило свличането поне на една илюзия - че в заниманието с този нелеп, лишен от драматургия, от смисъл зад прическата, от плът и трансцендентност, от енергия, образи и актьори проект има и намек за влюбване. Всичко за мен е чиста комерсия, легитимирана от неискрен напън да си повярваме и ни повярват колко са невероятни каракачаните, придружена от дълбока незаинтересованост къде го стяга днес чепика брата на каракачана - целокупния българин и отделния човек, огласена от гръмко отсъствие на дъх, душа и дух.
Не искам да съм тук, когато Теди Москов направи "Видин мост", Мариус Куркински - политическо кабаре на немски, Иван Черкелов - карате-екшън. Нямам повече ресурси.
С класическа наивност онзи атом в мен, който има несломим инстинкт и съзнавана нужда да почита, допуска, че става дума за захласване на панаира и временно забравяне за пътя, а не за окончателно избрано местопребиваване. Всеки има право да се продава както, когато и за колкото иска. Талантът обаче, Иване, не ни принадлежи. Разбира се, ако има Бог.

април - май 2000

Аве Иванова

P.S. Мъчно ми е.



Сфумато умората? Сфумато застоя? Сфумато изчерпването? Сфумато емигрирането? Сфумато симулацията? Сфумато затлъстяването? Сфумато разпада? Сфумато кастрацията? Сфумато креенето? Сфумато колапса? Сфумато комата? Сфумато кончината? Сфумато кризата?