Кундера, патриархалният
романтизъм на битието


Няма как да не се зарадваме, че се е появила и тази книга. Чували сме за нея, понякога сме я чели на чужди езици, друг път сме гледали филма, а Милан Кундера покрива представата ни за дисидент-класик. И все пак тези шестнайсет години на закъснение играят роля на някакъв коректив във възприемането на книгата, по-скоро на възторга пред нея. Ще прескоча похвалите, защото те някак "естествено" си вървят с Кундера, още повече с факта на неговата популярност в България. По-интересно ще бъде, ако опитам да прочета своето желание за дистанция - това, което не ми достига днес, което ме кара да гледам книгата така, както отраснал човек гледа старото си (любимо) моряшко костюмче.
Най-напред това, което ще нарека патриархален романтизъм на битието или беззаветната вяра в силата на дихотомичното мислене. Целият роман е съзнателно просмукан от своята поетика на противопоставянето: тежко и леко, вън и вътре, душа и тяло, любов и секс, разбиране - неразбиране... Той е свят върху потребността да се разделят нещата и след това да се охудожествяват съотношенията на изначалната разделеност. Над всичко остава да тегне въпросът: "Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?" Разбира се, текстът сам ще стигне до извода, че не ние избираме, а нас ни избира - ту тежестта, ту лекотата. Той намира себе си в диалектиката на противопоставените понятия и в това се крие съблазнителната "тежест" на неговото интелектуално въздействие. Все пак остава предпоставената позиция на неспособността да се мисли извън дихотомичната задълженост. Това ни напомня за Стария Завет. Кундера в някакъв смисъл постъпва почти като него: най-напред разделя понятията, фиксира опозициите и след това започва да разказва историята, да пише поезията на тази невъзможна фиксираност в човешкото битие.
На второ място няма как да не видим "експортния" характер на този роман. Той е писан с цел да бъде прочетен от западна публика и с желанието да отговори на нейните специфични желания: да й покаже, да обясни, да я просвети в историческата действителност на тоталитарното време. Само така ще успеем да разберем някои (често) вметнати пасажи и фрази, които въздействат като документални ремарки посред поетически текст. И не само това, разбира се. Има един не всякога видим, но доловим дидактично-просветителски наративен нюанс: ето какъв беше комунизмът, какво се случи в Чехия по онова време, такъв беше животът там... Нагласата да се "просвети" една, общо взето, ниско информирана и недотам заинтересована публика (впрочем задача важна и благородна сама по себе си) неизбежно започва да противостои (още преди съзнателните усилия на автора) на художествената "лекота" и на смелостта да се казват понякога странни, неуместни, непонятни неща, които всъщност изграждат хоризонта на бъдещата "голяма" литература. Всъщност писателят Кундера се бори с просветителя-пропагандатор Кундера в своята най-популярна книга.
На трето място ще спомена едно прастаро изкушение на всеки писател - да философства. "Непосилната лекота на битието" е просмукана от идеята за "вечното завръщане", отнесена към Ницше като заявка за философска модерност на текста. Естетическата интерпретация на тази идея е разположена някъде между Гастон Башлар и Мирча Елиаде: с метафоричната обобщителност на единия, в глобалистичната нагласа на другия, а към всичко това се добавя фантастичният елемент на представата за душа, която странства по различни планети и всеки път се преражда с все по-богато натрупан опит - в поредния си живот.
И все пак Кундера е писател, който умее да пише интелигентно и съблазнително, в неговия роман историзмът на тоталитарното преживяване постига диалектиката на всечовешкия опит, а тежестта на спомените от едно мрачно време се превръща в онази способност за "леко дишане", която според Виготски е специфичен белег на добре направената литература.

Милена Кирова

















Думи
с/у думи





Милан Кундера. Непосилната лекота на битието. Превод от чешки Анжелина Пенчева. ИК Колибри. С. 2000