Псувнята като естетическа немощ
или ябълков оцет по кафански


Както жадният за зрелища човек ще се досети, ябълков оцет е крайният резултат от новото предаване на Нова телевизия - "Ябълки и вино". А дисциплинираният зрител, изгледал докрай поредния нашенски опит за ток-шоу, ще се съгласи, че кафанската атмосфера бе доминираща. Нито имам желание, нито ми е работа да слагам присъди на този продукт на частната телевизия.
Положението е такова, че в подобни медии всеки сътрапезник или съученик на собствениците или на шефовете може да възникне на екран и да демонстрира публицистичната си потентност или импотентност. Зрителят е този, който избира дали да приеме случващото се като безобиден сеир или просто да натисне копчето на дистанционното. И аз, нали съм зрител, си позволявам да разкажа като на приятелите си, какво гледах във вторник късно вечерта. Малко е тягостно: в собствения ти дом от екрана на собствения ти телевизор да се излее дразнещо кръчмарско празнодумство, гарнирано с откровени псувни. Ако водещата на предаването - българската поетеса Маргарита Петкова - изпитва все още не преклонение, а поне любопитство към силата на словото, ако схваща, че декорът на едно телевизионно предаване също е реч, че реч са и поведението, и жестовете на гостите, то сигурно си дава сметка какво се е случило с поетическия замисъл в името на предаването ("Ябълки и вино"). Че не особено възпитаното наливане с божествената течност и раблезианското ръфане на ябълки са отишли от фриволната артистичност при лошия вкус в момента, в който из устата на младия Карбовски излетя български нецензурен трибуквен глагол в повелително наклонение. С този речев жест Карбовски се опита да илюстрира българската национална идентичност. Или собственото си безсилие да допринесе за декодирането на влязлото вече в употреба клише. Позивната "българска национална идентичност" изигра ролята на "ябълка на раздора" в предаването. Зрителите видяха пък каква роля изигра виното. Или до какъв хал може да се докара българският културтрегер само за един час и то публично.
Кои бяха действащите лица? Водеща - основна роля и няколко реплики, сведени до "Да, да животът не е лесен", и разкъсана между телефонна любов, хулиганстващи събеседници и свян от камерата. Две ярки фигури (едва ли не колоси) - старият Хайтов и младият Карбовски. Поетът Георги Борисов, който бе по-скоро втрещен, отколкото участващ; българска учителка, понесла като знаме комплекса на гилдията си и неприязън към Сендовата образователна метода, и един психиатър (ехо или персонален такъв на Карбовски). Темата, както вече споменах, бе модерната крилата фраза "българската национална идентичност", с подвъпроси: "Где е тя, има ли почва у нас и по колко се харчи?". И както във всяка българска кръчма, всеки тури на масата вересиите си. То не бе Интернет (когато докторът трябваше да обяснява защо младите хора пребивават в мрежата вместо в читанките, пък той, докторът, се скара на водещата, че пита най-неправилния човек за това, щото той Интернет не употребява). То не бе телефонно вклиняване на сърдития зрител, попаднал баш в любимото си заведение, където да поплюе свят, живот, държава, келнери и себе дори. То не бе заради 24 май вдигане костите на евъргрийн вариацията за маса и псевдоинтелектуалци, на кирилица ли да пишем или на латиница и каква са я свършили светите братя? По въпроса, да припомним само, че жизненоважният спор на Дядо Вазовите герои "за или против йотата", макар и лишен от попържни, май се водеше с по-здрава аргументация. И както се подхлъзва всеки (интелектуалец?!), прегърнал политическото клише за националната идентичност (припомням, че управленци ни го сведоха в публичната реч!), натрапеният разговор ескалира в псувня. Общо казано, човек псува, когато се е изчерпал интелектуално. Псувнята, освен че все още си е знак за лошо възпитание, се явява като речев жест тогава, когато другите езикови средства са изчерпани. В поезията или в художествената реч тази ситуация по-често (или по-честно, или по-чисто?!) се маркира с мълчание. Струва ми се обаче, че участниците в гореописаната псевдовакханалия трудно ще приемат, че мълчанието е с по-богат експресивен капацитет от насъщната, безадресна и безсилна псувня. В изблик на добронамереност, да спомена, че човек псува и когато е много ядосан, развълнуван дори.
Тинейджърите псуват или защото вкъщи не са им казали колко е неприлично това, или защото искат да означат някакъв бунт, или защото все още им е вкусно да изговарят непристойни думички. Възрастният човек псува, когато му е кипнало. Въпрос на вкус е дали ще го направи наум или на глас. И дали въобще ще го направи. Има и случай, когато псувнята е единственият речников запас на говорещия. Защо обаче псува Карбовски? Към коя от гореспоменатите групи принадлежи той? И не е ли кощунствено да го причисляваме в група? От предаването се разбра, че Карбовски псува защото, както каза той "това е положението". И май не стана много ясно какво е положението. Дали младият симпатичен корифей на едно или няколко поколения не се е изчерпал естетически, та я докара до псувни в ефир? Дали не сме пропуснали нещо от поетиката на балканската или регионална ругатня? Или в случая "изцепката" идеше да покаже някакъв нов вид уравниловка с оглед на националната идентичност на каруцаря и твореца български? И как щяхме да разберем докъде сме я докарали, ако не беше Карбовски да се изкаже в сексуален аспект по Нова телевизия? И не само по Нова телевизия. Защото май това е проблемът. Да употребяваш свободата на словото, този малък илюзорен плод на демокрацията, който не пълни стомаси, като вменяваш собствената си мисловна немощ на хипотетичния български идентитет. Защото май от публичните изяви на Карбовски ще се запомни само, че някой го е изтървал в ефира да говори мръсни думички, ама защо? Тепърва ще се питаме. А от "Ябълките и виното", уви, ще се запомни псувнята на едно може би талантливо момче, един пригласящ му доктор, тъжната физиономия на писателя Хайтов, озовал се не толкова не на мястото си, а по-скоро не във времето си, един потенциално добър събеседник, останал в сянка. Ще се запомни и срамът на българския учител. А колкото до водещата, ако е все още поетеса, да прочете стихотворението на полския си (колега?!), вече покойния дисидент Збигнев Херберт.
Стихотворението се казва "Силата на вкуса". Там пише, че понякога е въпрос на вкус да направиш гримаса и да си излезеш. Което в нашия случай стори зрителят.

Спасиана Кирилова