Кан '2000:
Фестивалът на бъдещето
Филмовото бъдеще започна миналата седмица - подборът на тазгодишните фестивални програми и наградите са показателни за няколко впечатляващи тенденции, които ни позволяват да кажем без преувеличение, че седмото изкуство се намира в началото на нова епоха. Най-очебийната им проява беше изобилието на произведения, заснети с видеотехника - "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер (Дания), "Реквием за една мечта" на Дарен Аронофски (САЩ), "Приказка за пълния корем" на Мелвин ван Пийбълс (Франция) и много други показват, че модерните компютърни средства, усвоени от талантливи творци, създават специфичен филмов език, в който зрелищните трикове и специалните ефекти вече принадлежат на истинското кино, а не само на комерсиалните суперпродукции.
"Реквием за една мечта", втори филм на съвсем млад режисьор, порази публиката с виртуозността си: Аронофски смесва с главозамайващо умение "реалистични" кадри и планове, в които цветовете са подчертано изкуствени, а движенията на героите са било дефазирани, било свръхускорени.
Визуалната форма на "Реквием за една мечта" е уникална в историята на киното и невероятно сложна не само от техническа гледна точка, а и с ефекта, който предизвиква върху зрителската психика: тревогата, страданието или опиянението на героите са изразени възхитително. Младият изпълнител на главната роля Джаред Лето заслужаваше награда за извънредно чувствителната си и дискретна игра, а красотата му позволява да му предскажем бъдеще на звезда. Този филм щеше да бъде шедьовър, ако сюжетът му не беше толкова ограничен; общочовешкото в него (темата за житейския провал) не заема достатъчно място в сравнение с проблема за зависимостта от наркотиците. Но талантът на Аронофски сигурно ще го доведе до по-мащабни и значими произведения.
"Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер (отличен със "Златна палма" и с наградата за най-добра актриса, присъдена на певицата Бьорк) е определено по-слаб от "Порейки вълните", на който прилича по проблематиката си. Главната героиня е мелодраматично и опростено копие на предишната; Фон Триер набляга прекалено на страданията й с очебийната цел да разплаче всички зрители, като прибягва до много елементарни похвати в интригата. Но макар и да разочарова в сравнение с най-хубавите му творби, филмът заслужава внимание, тъй като обновява сполучливо мюзикълния жанр и е заснет брилянтно (оператор Роби Мюлер). За някои танцови сцени режисьорът е използвал сто миниатюрни видеокамери, чиито материал, монтиран с изумително майсторство, създава впечатлението, че наблюдаваме действието от десетки гледни точки едновременно. Снимачните похвати на "Танцьорка в мрака" са пример за формално новаторство, както и за художествената нагласа на Ларс фон Триер, който се стреми - и успява - да преосмисли седмото изкуство с всеки нов филм. За съжаление, той, изглежда, е по-надарен като режисьор, отколкото като сценарист - ако не успее да измени героите и сюжетите си през идните години, съдържанието на творчеството му ще се окаже изчерпано с двата по-ранни шедьовъра "Европа" и "Порейки вълните".
"Приказка за пълния корем", френски филм на американеца Мелвин ван Пийбълс, също използва компютърното видео, но по подчертано ониричен начин - за ярки ефекти, които прилягат напълно на иронично-наивната му естетика и съдържание: сюжетните клишета, взети от приказките, са пресъздадени визуално чрез постоянна игра с цветовете и образа, често съставен от наслагани едри и общи кадри. Ван Пийбълс е успял да намери убедителен екранен еквивалент на виденията и кошмарите, благодарение на което творбата му се отличава с особена свежест и прелест. Недостатъците на съдържанието (баналният антирасистки и социален патос) почти не й вредят, тъй като сложността и хуморът на формата отвличат вниманието ни от тях.
Към произведенията, в които видеото става част от киноизкуството, могат да се прибавят филмите, чиито режисьори са си присвоили телевизията. "Знаменитост" на Дени Аркан и "Сестра Бети" на Нийл Лабют (Награда за най-добър сценарий) използват сполучливо клишетата на информационните и забавни предавания или на сериалите и създават впечатлението, че киното вече не е заплашено от конкурентката си, а е намерило начин да я победи - поне символично. По сюжета си "Сестра Бети" може да се сравни с "Пурпурната роза от Кайро" на Уди Алън - и в двата филма става дума за героиня, която се утешава за нещастията си с любов към герои от екрана, но у Нийл Лабют персонажът е от долнопробен сантиментален сериал, чийто сцени се смесват постепенно с действителността. Този филм е по-скоро развлекателен, отколкото сериозен, но въпреки това има безспорни качества, които се дължат на пародийните моменти в него: на играта с телевизионните похвати, несъвместими с правдоподобността. В "Знаменитост" волята да се осмее представата за хората и събитията, която създава телевизията, се проявява още по-сполучливо: Дени Аркан е съставил целия си филм от "репортажи" или "интервюта", чиито очебиен фалш или гнусна сензационност предизвикват смехотворен ефект и позволяват на всеки зрител да осъзнае, че медиите го заблуждават непрекъснато. Тези два филма доказват, че от неравната борба между големия и малкия екран, между целулоидната лента и по-новите аудио-визуални средства могат да произлязат "хибридни" форми, които предоставят на кинематографистите несравнима палитра от изразни средства: абсолютна визуална свобода и огромен арсенал от пародийни похвати.
Другата забележителна тенденция, очертана тази година в Кан, е свързана с развитието на азиатското кино: може да се каже, че центърът на филмовия свят вече не се намира нито в Европа, нито в Америка. Хонконгските, тайванските и китайските режисьори ни поднасят великолепни филми от няколко години насам и европейската публика познава отдавна качествата на японското кино, но Азия никога не е присъствала толкова силно, масово и разнообразно на най-големия световен фестивал. "Новата" страна на картата му е Иран - зрялото поколение на Абас Киаростами и Мохзен Махмалбаф, чиито филми редовно участват във фестивала, вече има преки и непреки наследници: Самира Махмалбаф (носителка на Наградата на журито заедно с Рой Андерсон), Хасаи Йектапанах и Бахман Гхобади (наградени съвместно със "Златна камера" за филмите "Джоме" и "Време за пияни коне").
Всички азиатски филми, показани в Кан, заслужават внимание, но четири от тях се отличават с изключителни качества. "Едно-две" на гениалния тайванец Едуард Ян (Награда за най-добър режисьор) показва общочовешки проблеми с изключителен финес, мощ и привидна простота. В него става дума за семейство, чийто членове преживяват относително банални ситуации (болест на възрастна жена, професионални конфликти, младежки любовни истории...), чрез които Ян ни представя грижите и изпитанията, свойствени на двата пола и различните възрасти. Те образуват символична панорама на съвременното битие, в което и домакините, и безнесмените, и гимназистите се оказват затворени, всеки посвоему, като в порочен кръг - изпълнени с желание за общуване и обич, но неспособни да намерят начин, по който да го осъществят. Най-забележителните сцени от филма представляват емблематични образи на липсата на истински ценности или на стремежа към истината: синът и снахата, които установяват, че не могат да разкажат почти нищо на болната майка, тъй като всекидневието им е все същото (уж активно, а празно и напълно безсмислено); момченцето, което пита дали е задължително да знаем "само половината истина", след което не можем да видим какво става зад гърба ни, и решава да снима всичко, което другите не виждат, за да им го покаже. Този герой, игран от осемгодишния Джонатан Чан (за когото се говореше, че може да получи награда), въплъщава посланието на Едуард Ян, според което изкуството е единственият път към истинското познание за човека и света.
"Любовно настроение" на Уон Кар Уай (Хонконг), показан през последния фестивален ден и едва завършен (с временен миксаж), бе отличен само с Наградата за мъжка роля на Тони Лун, но мнозина критици бяха убедени, че ще спечели "Златната палма". Качествата му са очебийни: извънредната красота на плановете, всеки от които е изграден като картина; грациозните движения на камерата и възхитително използваният каданс; деликатната и проникновена обрисовка на героите; диалозите, в които повторенията на някои реплики им придават смислово богатство и покъртително значение... Уон Кар Уай се утвърждава като един от най-големите днешни режисьори, надарен с незабравим стил и с уникална художествена лекота - и визуална, и словесна. Той показва виртуозно едва забележимите нюанси на чувствата, което му позволява да изгради богата и вълнуваща любовна история без всякакви еротични жестове или слова. Един елемент от филма дава представа за дарбата му: похабените пантофи на героинята се оказват няколко години под леглото на героя. Кадърът, който ги показва и ни позволява да отгатнем защо са там, представлява уникален образ на силата на любовта - изобретателен, пестелив и по-красноречив от стотици пламенни сцени.
"Еврика" на младия японски режисьор Аояма Шинджи беше забелязан и оценен от всички критици заради оригиналността на сценария и на формата си. Независимо от необичайната си дължина (четири часа) и бавния ритъм на действието той предизвика рядък масов ентусиазъм сред фестивалната публика - от коментарите след прожекцията установих, че мнозина се питат как е възможно да не са скучали нито секунда. Аояма Шинджи може да се сравни с Антониони по чистотата на кадрите и сдържаността на похватите си. Заснет в черно-бяло на цветна лента, "Еврика" поразява с особената си естетика - строга, проста и същевременно мека. Всичко зрелищно е изхвърлено от художествената му вселена - нито едно от десетината убийства, за които става дума, не е показано директно: повечето екстремни ситуации само се отгатват, а малкото заснети са съвсем кратки и играят третостепенна роля в повествованието. Благодарение на тези решения Аояма е постигнал това, в което се провалят редица холивудски режисьори: съвършено убедителен филм за насилието, в който на зрителите им призлява от свистенето на размаха на щека, от чехъл, плуващ по течението, или от кадър с покосена тръстика - уж безобидни неща, а стават ужасяващи именно поради липсата на жестоки образи. "Еврика" е изграден с няколко метафори: основната е рейсът, символизиращ връзката между хората - главният герой, от дете мечтал да стане шофьор и насмалко не загинал по време на работа, осъзнава, че може да се спаси от отчаянието и страха благодарение на "един различен рейс", който няма да се движи по задължителен маршрут и ще вози само няколко души, преживели изпитания. Този привидно елементарен символ е използван от младия режисьор с мощ, която доказва феноменалния му талант: зрителят направо забравя, че в историята на киното е имало други образи на обществото, на нещастието и на надеждата.
"Черната дъска" на 20-годишната Самира Махмалбаф (чийто прочут баща е съавтор на сценария и монтажист на филма) е несравнимо по-силен от другите две наградени ирански творби, с които си приличат по тематиката си, свързана с материалната и интелектуална мизерия в страната им. Режисьорката дебютира на 18 години с "Ябълката" (представен в Кан през 1998) и вече е достигнала до учудваща творческа зрелост: вторият й филм свидетелства за епична дарба и размах, достойни за Джон Форд! Най-забележителното в него е постановката, за която е използван грандиозен планински терен: по пътеките между урви и хребети се движи ту напред (бавно и мъчително), ту назад (тичешком) поток от бежанци, заснет най-вече в общи планове. Тези пейзажни и постановъчни елементи придават на филмовото повествование уникален мащаб и омировска простота, а дискретната, но постоянно подвижна камера, отговаря безупречно на естетиката им. Предимствата на "Черната дъска" произлизат от всичко, което би могло да е недостатък за посредствен режисьор: относително наивните и твърде патетични ситуации, непрофесионалните актьори, очебийната липса на финансови средства. Самира Махмалбаф прави от нищо не само нещо, а цяла вселена. Диалозите, съставени предимно от повторение на таблицата за умножение (неуморно рецитирана от един учител), на лични имена или на изречения, достойни за малоумни, създават потресаващ образ на най-примитивните и безмилостни форми на човешката съдба. Този шедьовър се откроява на фона на западното кино като изумително явление, изникнало не само от съвършено различна култура, а като че ли и от друга епоха - летоброенето на мюсюлманите е по-късно от нашето и самата дарба на режисьорката сякаш е закърмена от вековете, когато словото и изкуствата са били млади.
Фестивалната публика остана поразена от посредствеността на повечето френски и американски филми в тазгодишната програма. "Естер Кан" на Арно Деплешан, "Сен-Сир" на Патрисия Мазюи и "Съдбините на чувствата" на Оливие Асаяс - трима модни режисьори от най-новата вълна - си приличат по историческите си сюжети и смайващата си посредственост. Авторите явно са имали амбицията да обновят зрелищното "костюмно" кино, но никой от тях не владее достатъчно жанра. Провалът на Асаяс е особено фрапантен; той си е позволил да копира хореографията на бала от "Гепардът" - самоубийствена грешка, тъй като сравнението с шедьовъра на Висконти подчертава цялата кухост и вялост на "Съдбините на чувствата". Единственото му достойнство е играта на Шарл Берлинг, който още веднъж доказва, че е сред най-големите актьори на световния екран.
Един дебютен филм "спасява" тазгодишната френска селекция - "Миличката" на Ан Виласек (представен на Петнайсетдневката на режисьорите), смайващ разказ за тъпотата, грозотата и страданията в битието на малкия човек. Този филм има общи черти с наградения "Песни от втория етаж" на Рой Андерсон, но го превъзхожда, тъй като е лишен от изкуственост и сатиричният му аспект е много по-радикален. Качествата му са достатъчни, за да забравим неприятното впечатление от работата на мнозина по-известни колеги на режисьорката.
Париж, специално за "Култура"

Деница Банчева


Наградите:
Златна палма - Танциорка в мрака на Ларс фон Триер, Дания
Голямата награда - Дяволи пред вратата на Дзян Вън, Китай
Награда на журито - Черна дъска на Самира Махмалбаф, Иран, и Песни на втория етаж на Рой Андерсон, Швеция
Награда за режисура - Едуард Ян за "Едно, две", Тайван
Награда за сценарий - Джон Ричърдс и Джеймс Фламбърг за "Сестра Бети", САЩ
Награда за мъжка роля - Тони Лун за "Любовно настроение", Хонконг
Награда за женска роля - Бьорк за "Танциорка в мрака"
Специална награда за актьорски състав - Сватба на Павел Лунгин, Русия
Златна камера - иранците Хасан Йектапана за "Джомех" и Бахман Гобади за "Време за пияни коне"
Награда на международната критика (ФИПРЕССИ) - Еврика на Аояма Шинджи, Япония
Особен поглед - Онова, което от пръв поглед вече знам за нея на Родриго Маркес.