Празниците като празник
Убеден съм, че за благоевградската публика традиционните майски Театрални празници са онези 7 - 8 дни, през които те имат аргументи да вярват, че театърът може да даде на зрителя такива наслада и размисъл, които от другаде не могат да бъдат почерпени. Започвам с публиката както защото за нея и само за нея съществува театърът, така и защото - както каза след спектакъла си Александър Морфов - "като видя такава публика, започвам да си мисля, че може би наистина заниманието ни има някакъв смисъл".

Атмосферата
Има. Нещо повече. Това достатъчно отчаяно изречение тук, през май, в Благоевград, звучеше заредено с бодрост. Пълните салони в Благоевград ме карат, съзнавайки, че може би опростявам нещата, да си мисля, че публиката не е избягала от театралните зали, а театърът ни направи каквото можа да избяга от публиката. И е време в лъкатушещата линия на тези вечно проблематични взаимоотношения да се замислим по-самокритично за някои явления. Ако искаме да не прекъсваме връзката си с публиката, а да усещаме дишането й близо до нас.
Бях гледал повечето спектакли от афиша на Празниците, но някои от тях сякаш гледах за пръв път - така въодушевяващо, отзивчиво и самораздаващо се преминаха спектакли, вече отегчени от лениво или малобройно гледане. Тук спектаклите не воюват за отделния зрител, а за препълнената зала; тук публиката при финалните ръкопляскания става на крака и не бърза да си тръгва, а удължава удоволствието си, жадно вглеждайки се в лицата на щастливите актьори. Има магия в този град, в тези хора. До два, до три часа можеш да срещнеш по улиците млади хора. Тук го няма софийският градски транспорт, който сякаш ампутира възможността да се наслаждаваш на прохладните вечери и нощи; който те лишава от удоволствието да чуеш вятъра в дърветата в смълчаната нощ, да поседиш с колеги във "Вкусно" край реката и да не бързаш да се прибираш, докато разговорите не тръгнат да се разпиляват...

Селекцията
Афишът през тази година включваше 14 спектакъла (вж. в. "Култура", бр. 16 от 28 април т. г.). Селекционери бяха актьорите от театъра Николай Кимчев, Огнян Спиров и директорът Петринел Гочев. Мисля, че от тези спектакли поне четири можеха да не участват в Празниците. Това не би ощетило с нищо театралната щедрост на Празниците. Защото - само си представете! - какво е да можеш за една седмица да гледаш "Три сестри" на Стоян Камбарев, "Дон Кихот" на Александър Морфов, "Забравените от небето" на Юлия Огнянова, "Черното руно" на Маргарита Младенова и Иван Добчев, "Гледалото" на Бойко Богданов, "Арт" на Пламен Марков, "Вуйчо Ваньо" на Леонид Хейфец, "Чайката" на Боян Иванов... Чуха се мнения, че на фона на различните профилирания напоследък на театралното "Варненско лято" благоевградските Празници все повече трупат амбиция и дори практика да станат фестивал на най-доброто от българския театър. Не зная дали ще успеят колегите от Благоевград да осигурят необходимите средства за това, но целта е постижима и благородна. При това тя не е самоцелно състезателна, защото и благоевградската публика заслужава такъв престижен фестивал. Разбира се, необходимо е Община Благоевград да разбере, че средствата за Празниците са между наложителните разходи, защото не зная в коя друга сфера с подобни средства може да се достави толкова радост на толкова хора (ако предпочитате - на толкова избиратели!).

Новости на Празниците
Тази година за пръв път журито на Празниците не беше от театроведи. В него преобладаваха актьори - и то какви! - Татяна Лолова, Меглена Караламбова и Борис Луканов. Художникът Пламен Бонев представяше в журито културните среди на града, а Константин Илиев беше негов председател. Трябваше да се види как спираха по улиците Татяна Лолова, за да се разбере, че с този ход организаторите осигуриха успореден празник на своите зрители. Никакви шапки не можеха да скрият голямата актриса от нейните почитатели. Как намираше сили на всеки да се усмихне, с всеки поне по две думи да обмени, да даде невероятно количество интервюта и изявления, да участва в срещи с ученици и студенти... И всичко това не отклони журито от основната и съвсем нелека задача да открои от доброто най-доброто, да намери кураж да го обяви пред чакащата след края на последния спектакъл препълнена зала и да чуе спонтанната оценка за своя избор. Дългите ръкопляскания доказаха, че журито е било на висота. Прочее така е било и през последните години.
Театърът е любов. Или би искал да бъде. Този дух изпълваше и страниците на бюлетина на фестивала, който беше правен основно от младите театрални критици Кремена Димитрова, Патриция Николова и Асен Константинов и който изцяло беше запълнен с текстове, създадени по време на Празниците.

Пъстро върху пъстро
Спектакълът "Вуйчо Ваньо" е за Елена Андреевна (Бойка Велкова) - екзотична птица, сполетяла глухите опустяващи гори наоколо, и за двама мъже - единствените интелигентни хора там. Няма Соня, няма упование в хармонията. Има жалко смирение на истерията. Тримата в нещо са си лика - прилика. И тримата не знаят какво да правят. Ние също не знаем и затова ни става някак криво. И те, и ние нямаме печеливш ход в скучните си животи. Когато прочетеш пиесата, се питаш: "Каква е тази Елена Андреевна, какво прави там?" Когато гледаш спектакъла, получаваш ярък отговор на въпроса "каква е?". Но продължаваш да се питаш: "Защо е такава? Откъде е безнадеждността й? Защо единственото, което прави, е да увеличава безнадеждността около себе си?" При определен жизнен опит изтрезвяващо разбираш, че задачата да се обясни жената (дори тази до теб) е дефинитивно нерешима. И се отдаваш на другите си проблеми. Така може би няма да заприличаш на Иван Глупака, на когото като поостарее малко, започват да му подвикват ту Жан, ту вуйчо Ваньо.
В "Арт" е обратното. Авторката на пиесата е вторачена до вцепенение в параноичния свят на някакви мъже, които се чудят как да направят живота си по-малко скучен. Ден след ден те засукват спиралите на ожесточеността си, но за да не напуснат коловозите на все пак сигурното си живеене, овладяват инак бурните си страсти; и когато стане така, че ги раздели някаква картина, бързат да се обединят на територията на друга тема - лионската кухня например. В това е една от разликите между прагматичния западноевропеец днес и лесноекзалтиращия се до самозачеркване руснак отпреди 100 години.
Ние сме друго. Ако във "Вуйчо Ваньо" продават именията си заради настъпваща бедност, а в "Арт" сюжетът се гради около някакъв спорен в своята целесъобразност разход от 200 000 франка, то в "Гледалото" и мъжете, и жените могат да продадат само своите спомени. Но не го правят. Чак в третия спектакъл от ударното начало на фестивала се срещнахме с персонажи, на богатството на които тайно завиждаме. Смърт, война, емиграция - през всичко преминават те, но съхраняват, изстрадват, омъчват своята цялост. Може би не знаят, че са щастливи. Но са. Те населяват именията на паметта, с несекващо любопитство и почуда се вглеждат в странно красивите и необясними картини, които ги заобикалят. Доисква ни се за малко поне да поживеем живота им. На това ли му казват "да се преселиш в един по-добър свят"? Музикалното строене на спектакъла доминира над драматургичното и това създава определени проблеми, но в него има сцени на такава пронизителна театралност, че неотличаването му от журито схванах като пропуск.
Асен Шопов поставя "В очакване на Годо" в кърджалийския театър, рисувайки черни сенки върху черното кадифе на нощта. Звездите и жаждата на режисьора по изговаряне - докрай, в прав текст, като завещание - са единствените проблясъци в мрака. Това не винаги е интересно за гледане, дори започваш да си мислиш, че неидващият Годо е самият финал на спектакъла, но искреността му, ако щете, куражът му не могат да не бъдат оценени.
Времето - нашето реално, а и това на сюжета - в "Честна мускетарска" нанася своите белези по лицата, по устойчивостта ни. Някак донкихотовски звучи призивът на Валери Петров да не се сдават позициите, да съхраняваме куража да живеем. Режисьорите поставят този пласт от пиесата с голямо въображение, с меланхолична поетичност, с някаква тиха унесеност в мрака, със смешно, но не и жалко самоокуражаване, с трогателна отдаденост... Все неща, от които времето отдалечава и нас, и театъра ни.
Последните три дни на Празниците бяха претоварващи от впечатления.
Притесненията, че "Черното руно" ще загуби от показването на голямата сцена на театъра, бяха излишни. Спектакълът мина прекрасно. Първата му част - до кинопрожекцията - е сериозно вглеждане в онова, което губим в арогантното си безхаберие, в невъзможността да изживеем забравения екстаз от интимно съпоставяне със звездите, с камъка и водата, с омесения от човека до теб хляб, с мрака и свещта, отвоюваща кът съкровеност в него, от допира до топлината на кожата, на руното, на дървото... Възстановен е свят на удивителна хармония и помирение с необяснимото, един нерационализиран, но достатъчен, подчиняващ се на вяра и влюбеност, свят. Този сън по изгубеното, сън по желаното се прекъсва брутално от кадрите от кинохрониките и става пусто, става ясно, че пътуването назад е невъзможно. Театралността рязко намалява, става някак по-формална.
"Забравените от небето" с необикновената Златина Тодева доверително започна и така продължи до финала. Тъжно-смешните й разкази говорят за едно: как човек се сблъсква със света, как, воден от любопитството си, се връща в малката си родина, но вече знаещ "итаките що значат", как смъртта може да бъде и желана, защото е единственият влак към хората, които си обичал. Всичко това може да се каже може би и за някой по-слаб спектакъл. Но как играе Златина Тодева! Как непрестанно преобръща гледната ни точка към постъпките, характерите и светоотношението на отделните си персонажи. И отново - темата за куража да живееш. (Може би единственото прозорче към оптимизма в театъра ни днес.)
Миналата година по технически причини в Благоевград не можа да се играе последният спектакъл на Стоян Камбарев "Три сестри". Дължащи го на зрителите си, селекционерите го поканиха отново. Това беше красив театрален жест, който се повтори и за "Дон Кихот" на Александър Морфов - единственият негов спектакъл, който благоевградската публика не беше гледала (отново по технически причини). Няма смисъл да се пишат дори и къси редове за тези два спектакъла от предишни сезони. За тях е писано многократно. Но ми се иска да отбележа, че адаптираният за пътувания вариант на "Дон Кихот" е запазил силната си театралност, той е все така заразителен, довеждащ зрителите до екстаз.
За съжаление намерението на организаторите на Празниците да гостува македонски спектакъл (поканен бе МНТ - Скопие, със "Антигона в Техноленд" по Софокъл, режисьор Галин Стоев) не можа да се осъществи. А това е много добра и плодотворна традиция.
Наградите вече са известни (вж. в. "Култура", бр. 19 от 19 май т. г.). Те са категорични. Но голямата награда печели фестивалът като истински празник на театъра.

Никола Вандов