Четенето в епохата
на медии, компютри
и Интернет
- Идеята за конференция в чест на проф. Волфганг Изер възникна в Департамента по нова българистика на Нов български университет. Разбира се, тя си има предисторията на своето зачеване и ако трябва да се посочат персонални виновници, това са Александър Кьосев и Димитър Камбуров. Доколкото знам, по време на Лятната школа по хуманитаристика в Сантяго де Компостела, Испания, през 1998 те са предложили - подозирам, че без да осъзнават изцяло последствията - форум с подобна проблематика да се проведе в София. Огромно предизвикателство за родната ни филология, като се има предвид глобалната значимост на името и локалната непознатост на трудовете му. Подготовката започна с едногодишен семинар, в който правехме нещо наглед банално просто и, струва ми се, рядко случващо се в днешната ни академична практика: четяхме, представяхме и коментирахме глава по глава предпоследната книга на Изер "Фиктивното и въображаемото. Очертаване на литературната антропология".
- Какви бяха тематичните полета на конференцията?
- Всъщност темата на конференцията бе поредната провокация както към литературната наука, така и към теориите на Изер, а - както разбрах по-късно - и към българските специалисти по Интернет и компютърджии. Тематичните полета, които първоначално самият проф. Изер предложи, бяха комуникации, образование, литература и нови медии, феноменология на четенето и перспективи на четенето в Интернет. След всички метаморфози, които претърпяха нейната тематика, проблематика и начин на провеждане, едно нещо със сигурност се запази - доминантата на четенето. В началото на конференцията той я съсредоточи върху проблематичния "край на книгата" и случващото се с медиите, образованието, комуникациите и националната държава в дистанцията между книжната и Интернет културата.
- А кои участваха в конференцията?
- Освен българските участници, бяха поканени литературоведи от различни американски, европейски и израелски университети, тясно свързани с работата на Изер, негови ученици, последователи и изследователи. Някои от тях, като Ренате Лахман и Карл-Хайнц Щийрлe от Университета в Констанц, наратоложката Шломит Римон-Кенан от Университета в Ерусалим, Влад Годзих, култова фигура за Школата в Сантяго, по свои си причини не дойдоха. В крайна сметка пристигнаха 9 елитни литературоведи. Сред тях бяха живата легенда на деконструктивизма Дж. Хилис Милър и Габриеле Шваб от Калифорнийския университет в Ървайн - последния академичен пристан на Изер, Винфрид Флук от Берлинския университет, Джузепе Мацота от Йейл, Санфорд Будик от Ерусалим, Джон Пол Рикелми от Бостънския университет... Професионалисти не само в дисциплинарните си полета, но и в своето конферентно поведение - представяне, дискутиране на докладите.
- Но нека първо изговорим кой е Волфганг Изер?
- Когато си мислех как бих представил проф. Изер пред една неспециализирана аудитория - журналисти от светската хроника или приятели, които имат щастието да не се замислят много-много за ползата и вредата от литературата, стигнах до формулата "Изер е Бекенбауер на литературознанието". Когато чух Рикелми да казва в представянето на най-новия брой на New Literary History, че "Волфганг Изер е Самюъл Бекет на литературната наука", си казах: значи се движа в правилната прагматична посока. Ако трябва все пак по-сериозно да разкажем кой е Волфганг Изер, то задължителното първо изречение от неговата визитна картичка трябва да гласи, че той е един от основателите и водещите представители на Констанцката школа. В средата на 60-те в Университета в Констанц (Германия) се събират петима историци на различни национални литератури. Изер е англицист, Ханс-Роберт Яус (отскоро познат на българската публика с великолепния том "Исторически опит и литературна херменевтика", съставен от Ангел Ангелов), е медиевист, Юрий Щритер е познавач на славянските литератури и автор на представително изследване на руския формализъм. Другите двама са Манфред Фурман и Волфганг Прайзенданц. Радикалният преврат, който те осъществяват, е преходът от партикулярни литературни истории с традиционните им исторически наративи към полето на общото литературознание. Тази първа стъпка предполага разработването на общ литературно-историчен и теоретично-изследователски апарат, който същевременно да е приложим към конкретни литературни области. Всъщност петимата поемат по пътеката на интердисциплинарната литературна наука, донякъде утъпкана вече от възникналата три години по-рано група "Поетика и херменевтика". В нея отново Изер и Яус са сред основоположниците. През седемдесетте години школата насочва своите търсения в областта на възприемането и въздействието на литературната творба. Така се появявят теориите на Изер за акта на четенето и за имплицитния читател, главно въз основа на английски просвещенски романи като Том Джоунс на Филдинг и Тристрам Шенди на Стърн. У нас рецептивната естетика се асоциира още по-силно с Яусовата херменевтика и шлагерно популярните негови концепти за хоризонтите на четенето. Към края на 80-те години, когато тя вече е дала разклонения и продължения в американското литературознание, и Яус, и Изер смятат, че всичко концептуализирано от тях е достигнало своя заник. Тогава започват търсенията на Изер в посока на това, което той нарича литературна антропология. Изер има и едно много любопитно изследване от 50-те години върху Уолтър Пейтър и английската викторианска естетика и за мен бе много любопитно, че Рикелми често го споменаваше на конференцията и в частни разговори, а Флук във великолепния си доклад направо го постулира като основополагащо за понятието "дистанция" в епистемата на Изер през десетилетието след войната. Групата около Изер и по време на конференцията излъчваше много силна духовна съпричастност както в своя "вътрешен кръг", така и към българските участници - странно и рядко явление в нашите професионални среди. Става дума за духовен афинитет, а не за събрани от общи професионални интереси хора. Убеден съм, че това не е моя идеосинкразия, а реално случване.
- Волфганг Изер противопостави ли Гутенберговата култура на новите медии и Интернет?
- В изказванията си Изер остана верен на предначертания от него проект за литературна антропология. Този проект е толерантен към разколебаването на хуманистичните стандарти и модусите на традиционния образ на човешкото. Той дължи толерантността си на своята не-есенциалистка концептуална рамка, на насочването на епистемологичния си фокус в полето "помежду" - между реалното и въображаемото, възможното и необходимото - място на саморефлексивността и личната позиция, а не на бягство от нея. В този порядък литературната антропология допуска и всякакви виртуални, компютърни и Интернет реалности, както и технологиите, чийто продукт са новите медии. Изер не ги противопоставя на традиционните културни средства и посредници, каквито са книгите и според мен той въобще не е склонен да преживява драматично или апокалиптично края на епохата на книгата. За мен по-любопитна е метафората на отлагането на края, но отлагане не в термините на Дерида. Проф. Изер говори по-традиционално за отлагането, което може да се осъществи със средствата на въображаемото. Според него то е основният деятел на литературата. Около това въображаемо по време на департаменталния семинар и ние - като неофити - доста сплитахме дискурсите си. Трудно и нефункционално е да се опитваме да дефинираме самостойно всеки от компонентите в Изеровата триада: реално, фикционално и въображаемо. Те постоянно и взаимно се обособяват и обосновават. Между тях няма противопоставяне, което радикално да изключва едното от играта на трите. Изкусително е зад нея да привидим сянката на Хегел, но Изеровата концепция е твърде пластична и лудическа, твърде много разчита на игровостта (play), за да остане в нея. Не по-малко изкушение предлага и Лакановия психоаналитичен модел - реално, фикционално, символно; Изер обаче неслучайно не пропусна по време на конференцията ни една възможност да се разграничи от психоанализата. Той направо я нарече последния тотализиращ дискурс, претендиращ да обясни всичко. В неговия литературно-антропологичен проект проблясват построения и концепции от различни теоретични дискурси, в това число и постструктуралистични, и такива, които на пръв поглед са несъотносими. Все пак, неговият подход най-общо може да бъде определен като феноменологичен. Но за мен най-любопитно е не да го дефинирам, а да проследявам как Изер борави с целия този чудовищен теоретично-понятиен апарат, като все пак го удържа в границата на поносимото, на допустимо нечовешкото.
- Какво се случи в хода на конференцията?
- Оформиха се две на пръв поглед взаимоизключващи се позиции към отношението литература - нови медии/Интернет през фокуса на четенето. Едната може да определим като силно хуманистична и аз ще я назова със спечелилия популярност термин "старомоден читател", предложен от Михаил Неделчев. Той най-категорично удържаше тази позиция и говореше за Интернет единствено като агресивен потребител, който с небрежен аристократизъм може да си позволи да ползва Мрежата. Подобно, но не само екзистенциално, а и философски мотивирано недоверие споделяше Богдан Богданов. В дискусията той бе провокиран да разкрие своята позиция относно Интернет и тя се оказа неединна. Според него "Интернет ще ни помогне да разберем дълбоката мъдрост на нашия организъм" и същевременно "това, което Интернет ни предлага, е повтаряне на едно и също действие". Говорейки с един приятел, па бил той и глупав, обичам да чувам гласа му, обичам да чувам как другият говори за живота, за своите недоволства и утехи. И този Друг ни набавя различни усещания, различни човешки практикувания на света. Интернет не ми набавя нов човешки опит, казва експозето на Богданов. Струва си да мислим и да оборваме този силен аргумент. Всъщност още първият доклад, изнесен от Клео Протохристова, заяви предпазлива поза на безпокойство, провокирано от новите медии. Нейната умерена загриженост отвори далечна историческа перспектива, която доказва, че подобна смяна на културните парадигми и подобна промяна във възприемането на културните факти вече са се случили по Периклово време в древна Гърция. Сходен намек фигурира и в моя доклад: аналогията с Гутенберговото време, когато книгопечатането идва на мода, или в началото на XIX век, когато комуникациите рязко увеличават скоростта си. Затова и въпросът на Евгения Панчева попадна в сърцевината на този проблем: дали можем да говорим за някакви радикални случвания, за истински разриви в културната ситуация, или става въпрос за определена цикличност?. Този важен въпрос не намери отговор по време на конференцията и надали някой може да отговори удовлетворително на него. Много любопитно беше разиграването на компютърната терминология от Клео Протохристова - значенията на brouse като опосквам, паса, щипвам - произведоха вица на конференцията. По-късно в една WEB-страница за езиково инженерство открих отгласи от това разиграване. Там компютърните спецове са продължили да се борят с езика, тъй както умеят.
Впрочем, хората от този бранш, които присъстваха в залата и задаваха професионални въпроси, трудно потискаха своите недоволства. Очакванията им за специализирана дискусия върху Интернет не се реализираха. И това е знак за твърде човешкия облик на конференцията.

- Кои бяха интересните доклади на другата гледна точка, която позитивно оценява преплитането на литературата с новите медии и Интернет?
- Не ми е работата да правя селекции и класации, просто ще споделя своите впечатления. Най-силните доклади върху Изеровото творчество според мен бяха на Флук и Габи Шваб. Те произведоха активен диалог помежду си; и двата градяха негови образи, преплитайки биографичната фигура на Изер и функциите на негативността в неговите теории. От българските доклади най-впечатляващ за мен бе този на Евгения Панчева за Шекспировите сонети в Интернет. В историческата рамка на своето говорене Панчева доказа, че в Интернет функционира такава хомология на дискурсите, каквато Новият историзъм очертава в отношението между литературата и движението на социалните енергии през Ренесанса. Тук също се появи въпросът дали Интернет предлага нещо същностно ново и различно или просто друг тип технология прави същите, познати отдавна неща. Наред с нейния, докладите, които най-екстензивно четяха Интернет, бяха тези на Александър Кьосев и Живко Иванов. Много силен доклад представи Боян Манчев, чиято теза в най-синтезиран вид гласи: новите медии вършат спрямо литературата това, което на свой ред Интернет прави спрямо новите медии. Вече стана дума за широката историческа дъга - от античността до нашата "Нова епоха" в доклада на Клео Протохристова. Тази дъга просветваше и в докладите на Боян и на Венцислав Арнаудов. Последният се опита да съотнесе проекциите на литературно-исторически, жанрови или дискурси матрици върху новата културна и технологична среда на Интернет с възможностите, които предоставят новите медии и анимацията в образованието. Или пък, какво се случва с естетическите парадигми, пулсиращи точно в граничната ситуация човешко/нечовешко - оттук и проблемът за възвишеното, който се появи в няколко доклада. В моя той бе свързан с готическата естетика и възможните й проявления в новата технологична среда. Другият доклад, който се занимаваше с този проблем, беше на Санфорд Будик. Той съотнасяше Кантовата етика и Изеровата фикция във философския дискурс. Будик например не каза, а показа доста специфично отношение към Интернет. Той отказа докладът му да бъде поставен на уеб-сайта на конференцията под предлог, че е направил важно откритие върху Кант. Позитивните нагласи към Интернет и новите медии не надхвърляха много рамките на Изеровата толерантност. Новите медии на практика са нови възможности пред създадената вече културна традиция и човешките практики, но все още не са нещото, което радикално ги подменя и отстранява.
- Радикално ново събитие ли представлява т.нар. нелинейно четене?
- Конференцията и съпровождащите я частни разговори се усъмниха в това. Теориите на четенето, включително и Изеровите (изразени в "Актът на четенето" и "Имплицитният читател"), знаят, че освен четене по хоризонтала съществува и четене по вертикала. Тезата, която Александър Кьосев се опитваше да защити, беше, че четенето в Интернет на практика осигурява едно много активно и динамично хоризонтално разстилане на културното пространство, чрез което се елиминират йерархичните отношения и властовите зависимости в Мрежата. От своята камбанария бих казал, че това е една оптимистична утопия, желан хоризонт за достигане. Нещо повече, дори хоризонталната организация на пространството в Интернет не може пределно да елиминира аспектите на въображаемото, на ирационалното. Не може тотално да рационализира и хомогенизира културната среда, за да я направи прозрачна. Това просто ще я превърне в нова антиутопия.
- Бяха ли обсъждани политическите импликации в теорията на Изер?
- За тях може да се говори на няколко нива. Първо, във връзка със социо-културната ситуация в Германия след войната, в която Изер и неговото поколение литературоведи започват да работят. Шваб характеризира тази ситуация с метафората "немската тишина" - чувството за срам и вина и "неспособността за траур". Нежеланието за саморазкриване и епистемологичният скептицизъм на следвоенните поколения се превръщат за Изер в източник на естетиката на негативността. Докладът на Винфрид Флук, който също задава параметрите на Изеровото мислене от 50-те години до наши дни, зашеметява със съчетанието на дълбочина и обхватност. Той проследява етапите на неговите метаморфози с помощта на метонимичната фигура "дистанция". В търсенето на дистанция от националните илюзии и разочарования например от фигура на самозащитата в негативната диалектика на Адорно и Франкфуртската школа се превръща във фигура на самоусъвършенстването в Изеровата негативност. Второ, в аспектите на понятието "тоталитарен читател". Този проблем беше най-силно експониран в доклада на Юлия Стефанова. Накратко, политиките на четенето според нея разграничават тоталитарния, характеризиращ се със стремеж към знание и контролиран избор, от посттоталитарния, дезориентиран и стремящ се към самопознание, читател. Трето, Интернет създава силни политически импликации заради разрушаването на множество културни, социални и политически стереотипи, силно вкоренени в масовото съзнание. Този проблем е централен в евристично много силния доклад на Александър Кьосев, настояващ, че Интернет-културата и политиката заличават на практика националната държава. Но не се ли съдържа в това заплахата от нов вид тотализация, каквато новите медии - като телевизионния бум в средата на века - не са успели да произведат. Точно този опит поставя въпроса дали новата криза или социална революция, която може да предизвика Интернет, няма да бъде опитомена или овладяна по отсега трудно предвидими пътища.
- А Интернет не произвежда ли тотално и тотализиращо пространство на унификации?
- Аз се опасявам, че това е линия на волунтаризиране на визията, че в Интернет всичко е видимо и достъпно, че там съществува необозрим, но подредим хаос. Тази представа може да произведе тотални визии за света и за ново тотализиране на потребителите на Интернет. Особено при съчетаването със силната потребителска насоченост на Интернет и възможностите за комерсиализиране. Тук се възпроизвеждат всички стереотипи на западната култура. Безкритичните апологии на Интернет съдържат такава опасност от неуловимото на пръв поглед променяне на ценностите.
- Появи ли се теза, около която да се обединят всички участници в конференцията?
- По отношение на четенето всички акцентираха различието, но същевременно всеки отделен учен се чувстваше задължен да бръкне в ковчежето на традицията и да извади оттам ценности, с които да докаже, че всичко ново има предходен референт, че всичко вече е било. Било през Периклово време, било през готическото възраждане, било в ерата на телевизията. Подобно мислене в аналогии според мен е неизличимо отношение към културата, традиционна (и небезпроблемна, разбира се) рефлексия, в която се антиномизират тези аналогии. Но технологичната промяна сама по себе си не може да промени радикално това отношение към културата. В перспективата на Изеровата антропология по-важни са не антиномичните полюси, а случващото се помежду им.
- Разби ли се опозицията консерватори - либерали спрямо Интернет?
- Тя беше работен инструмент и хоризонт за полагане на дебатите на конференцията. Инструмент за неизбежно пренебрегване и изоставяне в един момент, в който прозира необходимостта от уж изключеното трето, което е много работещо. Дебатите по време на тази конференция, в които домакини и гости участваха съвсем равностойно, са белег за постигането на общо говорене, но не и консенсус, между българските и чуждестранните участници. Първоначално ние приемахме това говорене като комплимент от страна на Волфганг Изер, Винфрид Флук и Габриеле Шваб. Самият Изер постави конференцията на равнището на добрите конференции по поетика и херменевтика в Констанц. Тук бих споделил и някои самооценки. Не други, а студентите, присъстващи и трите дни в залата, обърнаха внимание, че подобно литературоведско събитие не се е случвало у нас от идването на Роман Якобсон през 1960 г. Освен това, мисля, че тази е първата литературна конференция, която има изграден уеб-сайт: www.liternet.revolta.com/iser, за който сме благодарни на Георги Чобанов. Но главната значимост на конференцията за българското литературознание е възможността да се срещне и съпостави с имена, предизвикващи доскоро само потрес, страх и трепет, и Радини вълнения. Е, видяхме, че Изер не е нито Стефчов, нито Бойчо Огнянов, а колега, с когото може да се дискутира равнопоставено и аналитично. Това, за което аз лично най-дълбоко съжалявам, е не толкова отсъствието на чуждестранни светила, а на български литературоведи, които за нас имат авторитета на учители и са изиграли ролята на вдъхновяващи фигури много преди и повече от Изер. Но това е "градивна критика" - не коря никого. Преди да влезе в диалога, всеки участник трябва сам да осъзнае, че неговата затрудненост се дължи на лични препятствия, а след това вече и на начина, по който другите гледат към него. Трябва ли все да чакаме Остап Бендер да ни казва в чии ръце е делото на давещите се?

Разговора проведе Марин Бодаков


Разговор с Огнян Ковачев,
преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и член на Департамента "Нова българистика" на НБУ