Старомодният читател
в Мрежата
Според разбирането на това кратко есе, старомодният читател е най-често професионален литератор, обикновено анализатор на художествени текстове, може би на лирически произведения. Подобно на един твърде характерен тип философи (разгръщащи в различни посоки през всички десетилетия на духовното си развитие все едни и същи, споходили ги на младини силни идеи), и този литератор отново и отново чете едни и същи произведения, търси в тях нови смисли. Около обсебилите завинаги вниманието му текстове се привличат и прегрупират - като някаква аура - сходни или далечно-контрастни по стил и проблематика произведения. След това конфигурацията се разпада - за да останат важните текстове отново самотни, светещи, предположимо смислово обогатени.
При цялото му бродене в други творчески светове, при временните му увлечения, влюбвания, прехласвания, духовни изневери, за този самотен читател важните произведения са неговата мержелееща се мечта, провиждащият се мираж. Те остават понякога така далечни, че сякаш са завинаги изгубени - като постижимост на смисъл и емоцията, докато отново не застанат с цялата си мощ - внезапно, безпричинно - на фокуса на проникновеното, вчувстващо разбиране (той отново влиза comprehensiblement (фр.) в тях).
И ето сега основният въпрос, интересуващ ме днес: създава ли раждането и разгръщането на Мрежата мощна проблемна ситуация за този старомоден читател?
Но преди да се опитам да отговоря на този основателен, струва ми се, въпрос, още няколко черти и модификации на този биографично реален старомоден читател-литератор...
Очевидно този мой старомоден читател може да чете и романи - и тогава да се подчини временно на описания от проф. Волфганг Изер механизъм за въздействие на вътрешно присъщия на творбата конструкт на имплицитния читател (the implied reader). Основна характеристика на този реално биографичен читател е непрекъснатото връщане в съзнанието му на тези лирически творби дори не като мисловна форма, а като някакъв чувствен гещалт (ако може не да се разделят, то поне се слагат акценти). Така в съзнанието му могат непрекъснато да звучат и фрагменти от романи, монолози от пиеси, фрази от есета. И много често тези фрагментарни текстове не са задължително негов критически обект. В личните му читателски стратегии влиза отказът от анализ, той оставя въпросните творби свободни от рационализиране, раздипляне - точно за да не ги някак опошли и конкретизира, въпреки че е професионален читател, интерпретатор. Всъщност тези игри със щастливо-обсесивно и вечно актуални произведения (или фрагменти) са много по-сложни, изкусителни - те имат различни форми през различните биографични периоди.
В категорията на старомодния читател може да бъде видян също и този поет (всъщност повечето истински поети), в чиито собствени лирически творби биват ясни следите от явно вечно тревожещите го или вечно сияещите поетически фразеологизми, метафорите на някой предходник, диалогично въвлеклия го съвременник. Тези мечтания, опитът за преминаване през чужди светове - това е начинът, по който Цветаева чете отново и отново Блок и Рилке, това е могъщата зависимост на българския поет Яворов от Ботев, това е диалогът на двете стихотворения - "Угасна слънце" и "Хаджи Димитър" (не само на тези две техни стихотворения, разбира се). При това четенето "отново и отново" често се свързва с печатната форма от конкретна книга. Самата тя е представя повече от обикновено репродуциране и има висока аксиологическа маркираност.
С още една аналогия ще припомня стара моя идея. Съществуват няколко десетки творби от световния литературен канон, които всяка литературна епоха се чувства длъжна да прочете през своите призми, да направи техни авторитетни прочити съобразно литературните вкусове и други норми, да осъществи своя актуална конкретизация на съответната творба. Говоря за романтическия, позитивисткия, модернистическия и т.н. Хамлет. Говоря за културната съдба на "Дон Кихот" (включително и за битките на кихотисти със сервантисти), на "Гаргантюа и Пантагрюел", "Приключенията на Гъливер", "Мъртви души", в България - на "Бай Ганьо" и пр. Тези закрепени чрез авторитета на важен за епохата критик или просто дело на модата еднозначни прочити облепват творбата. Те радикално си противоречат един на други. Те са несъвместими смислово, но всъщност някак механистично съсъществуват, те са редом. Така в един момент творбата става неясна след множеството облепвания и опаковки от еднозначни прочити. Новите поколения получават тази творба в смътен и неразбираем вид, но с абсолютния авторитет на вечна класика. Възниква необходимостта от логически сблъсък на тези прочити, от извършване на своеобразен "теоретически" прочит, от връщане към същностната многозначност на творбата.
Такива драми се разгръщат и в съзнанието на нашия старомоден читател. Дългото, съзерцателно и трагическо, общуване с важните, вечно актуалните текстове, споменът за връхлетелите озарения точно във връзка с тези творби, озарения в строго определени и важни биографични моменти - те също стават важни еднократни прочити. Но сигурно точно тук добиващата все по-смътен смисъл творба вследствие на тази толкова продължителна зависимост става още по-важна.
Време е да направя една съществена уговорка: не е задължително, а не и възможно, днешният старомоден читател да игнорира мрежата и да не пребивава в Интернет. Наистина трябва да се отговори на поставения по-горе въпрос: дали мрежата поставя в някаква радикална проблемна ситуация този старомоден читател? Изчезва ли неговият свят на тайни литературни зависимости - провокиран, атакуван, въвлечен в мрежата? И още: допуска ли Мрежата - вече стабилно плетена, покриваща всичко, цялото културно пространство - допуска ли тя формирането, появата, битието сега на нови старомодни читатели или този тип читатели, така бегло описания старомоден читател може да бъде само по-възрастен литератор, разбрал, че е вече увлечен, влюбен, обсебен от своите произведения във времената преди разгръщането на Мрежата? Старомодният читател не е представител на една изчезваща раса?
Разбира се, че нищо особено няма да се случи и със стария, и с евентуално нов старомоден читател. Той ще продължава да е потаен, да крие от всички своите тайни прочити-любови. И знаците за тях, следите от тях в текстовете, които той самият произвежда, ще продължават да са твърде специфични. Защото по принцип той е едно изключение, особен случай и самите негови разночетения са били всъщност една алтернатива.
Не е възможно обаче да не нараства неговата нервност. Защото не е ли Мрежата една несекваща, непрестанна медийна актуализация на другия, не е ли тя пълната невъзможност за вглъбяване. Не ни ли предоставя Мрежата един натрапен, неизбиран, вечно присъстващ събеседник - непозволяващ вече (или най-малкото затрудняващ) уединяването с живеещите дълбоко в нас същностно важни текстове. Не нараства ли нашата носталгия по застрашената духовна родина вътре в нас. Не сме ли непрекъснато изваждани от единичността на уникалното чувствено съпреживяване, на съкровеното проникване в смисъла. Тази радикална пронизаност от невидимия взор на неизбрания друг не застрашава ли всички ни да се превърнем в духовни ексхибиционисти, да опубличностим неусетно дори и това, което досега не бяхме въвличали, включвали като преживяване в света на професионалните си занимания като литератори. Не можеш просто да изключиш компютъра си, защото и със загасен монитор си всъщност цялостно оплетен в Мрежата. Просто тайните игри, тайните стратегии, потайните зависимости ще се усложняват все повече и повече.
Разбира се, старомодният читател няма да пребивава постоянно в Мрежата, ще я ползва съвсем внимателно и избирателно. Така както винаги се е отказвал за различни периоди от четенето, оставял е място за тишината, пропадал е в паузите, за да тръгне мечтанието, влюбеното припомняне, за да бъде възможно очакването на връхлитащото и невинаги постигано озарение. Все пак, в някакъв смисъл най-старомодният читател е читател на една-единствена книга, може би Библията, на стоящата в основата на неговата култура книга. И ще приведа съвсем специфичната употреба на думата от Левинас - този читател е реакционен. Неговото съзнание не може да бъде преизпълнено от мита за Мрежата, от демонизиращото й тотализиране. Неговите митове са прекалено интимни. И ако наистина оставим за момент настрана Мрежата, ще кажем, че нашият старомоден читател всъщност е доста упорит, съпротивяващ се и при четенето на несвоите, на обикновените от гледна точка на неговата влюбеност текстове. Много е вероятно той упорито да поддържа своето персонално присъствие, да се съпротивява колкото сила има на внушенията, които му се правят чрез вътрешната конструкция на имплицитния читател. И при четенето на неутрални произведения на него може да му харесва играта на смътност, неяснота, празнини. Той не бърза към окончателната конкретизация, за него е добре тя да остане по-дълго време все още неизпълнена окончателно със смисъл и точно поради това по-дълго време загадъчно привлекателна. При това може да става въпрос и за творби твърде лесни, направо елементарни за сякаш окончателна и разпознаваема типова конкретизация. Но и в тях на моя старомоден читател не би му било никак интересно, ако не им придаде нещо от себе си, ако не ги претрансформира смислово, ако не се заиграе. А при съвсем сложните заигравания се раждат творби като "Zoo или Писма не за любовта" на Виктор Шкловски и "Папагалът на Флобер" на Джулиан Барнс, като стихотворенията на новите български поети Ани Илков и Георги Господинов. И още две неща тревожат старомодния читател. Първо, той вижда родния си език като своя истинска духовна родина и се стеснява от своеобразното есперанто на Мрежата, проблематизиращо интимността на битието. Той вечно се пита до каква степен литературознанието е съответно на националната му литература и дали в известни форми е неин хомолог. И второ, този вечно актуален анонимен събеседник от Мрежата, този друг, дали той веднага не се превръща в Той, без да е истинско Ти.
Но Мрежата, Мрежата... Наистина вече е немислимо без и извън нея. Дори и при такъв единичен случай като моя милост, позволяваща си отчасти да се идентифицира със старомодния читател, с героя на това есе. Защото и аз през месец декември си поръчах в Калифорния тези две книги на проф. Изер - "Актът на четенето" и "Имплицитният читател" - по amazon.com и те ме застигнаха след два и половина дни в Ню Йорк, където междувременно се бях придвижил.

Михаил Неделчев