Очите ми святкат, ушите свистят

Оливър Стоун е един от най-крайните и безпардонни филмови манипулатори. И открай време се изживява като безотказно изопнатата съвест на Америка.
Стоун се разправи на лента ("Взвод" и "Роден на 4-ти юли") с най-жестокия американски комплекс на века - войната във Виетнам, който всъщност е и негов собствен (спасил се е от служба). В "JFK" лансира своята хипотеза за убийството на най-прославения американски президент като публицистична дисекция на политически стратегии и грешки. В "Никсън" се опита да реабилитира една от най-спорните фигури на американската демокрация. В "Родени убийци" изкорми без упойка остатъците от сантименталност в отношение на американеца към телевизията... Независимо дали съгражда филмите си като сардонична възстановка или като патетичен рецитал, стилът му е толкова яростно назъбен, че няма как да го сбъркаш. А на фона на екранната му суровост европейските издеватели Бунюел или Ферери изглеждат безобидни лирици. Нещо повече - в ролята си на продуцент той помете до кълн емоционалната потентност дори на хуманиста Форман в "Народът срещу Лари Флинт".
В новия си филм "Всяка една неделя" Стоун въвежда на екрана друг национален мит - американския футбол. И през неговите проблеми обглежда обществото. Отново познатият динамичен монтаж. Отново дръзките едри планове, разкъсващи плавността на разказа като зейнали въздишки. Но усещането е различно.
Спортен филм, но не съвсем. Агресивен филм, но не съвсем. Морализаторски филм, но не съвсем. Защото зад майсторлъка на филмовото зрелище се изстрелва, крехка, но величава, поезията на болката. През отблъскващото перчене на парите и безкомпромисните удари на топката, този филм диша съвсем по човешки - смешно и страшно се срещат на игрището, в съблекалните, по трибуните, из апартаментите или баните...
Стоун е събрал новата холивудска фаворитка Камерън Диас и класическия любимец Ал Пачино. Тя е собственик на отбора "Маями Шаркс", който е наследила от баща си, и се интересува единствено от успеха. Той е дългогодишният треньор на славния отбор, който в момента губи мач след мач.
Сблъсъците на стратегиите им са неизбежни - той е професионалист-романтик, макар и уморен; тя е дилетантка-скумрия, макар и амбициозна. Междувременно на безхаберния за американския футбол зрител му се налага да гледа, да се пули и да следи инфарктно, почти като на бинго, движенията на играчи и топка. Но не е изтезание. Нито досада. Напротив - двата часа и нещо минават почти неусетно. Защото Стоун най-неочаквано разнищва достойнството, егоизма, краха, унижението, славата, съзаклятието в човешки измерения... Пък и Ал Пачино е почти неизменно в кадър. И нагорещява екрана с драматична ирония.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед