Митологиите на словото
Уважаеми господин Ректор,
колеги и гости!

Имам високата чест и трудната задача да произнеса академично слово за словото. За българската почит и грижа към писмената, вярата, идентичността. За празника на светите братя Кирил и Методий, честван през светлия месец май.
Позволете ми тогава да започна от нещо, което всички знаем и което през този ден неминуемо звучи в ушите, а и в сърцата ни - химнът, започващ със стиха "Върви, народе възродени...". Този химн, както знаете, е написан от големия български поет Стоян Михайловски. Първата му публикация е в сп. "Мисъл" от 1892 г. и оттогава е печатан под различни заглавия, многократно е рязан, адаптиран, преправян. Може да бъде прочетен във варианти от три строфи в читанката на първокласника до цели четиринадесет. Известен е още и като "български всеучилищен химн". Далеч съм от мисълта обаче да задълбавам в перипетиите на този текст, в почти фолклорното му битие. Искам да разсъждавам за спецификата на неговото послание и за участта на това послание днес. Какво ни казва този химн, къде ни праща да вървим вече толкова десетилетия?
Замисляме се върху тези въпроси в деня на празника - защото празникът е особено пространство - място на препотвърждаване и обновяване, на възторг от колективните идентичности. В празничния ден миналото се преживява като висока събитийност, а настоящето се зарежда с позитивни, интегриращи енергии. Активизирането на мощни митически комплекси стои в основата на това зареждане.
И така - от пръв поглед е видно, че химнът на Михайловски е преизпълнен с просвещенски оптимизъм - с вяра в разума, в светлината на знанието, в мощта на науката. Той призовава възродения народ да върви към светлите си бъднини, чийто върховен гарант е книжовността. Книгата и съдбата - вековната обвързаност между тези две фигури, е другата мощно опъната смислова нишка в текста на Михайловски. Ако разумът твори историята и е гарант за възжелания телеологичен проект, то чрез книгата проговаря голямата традиция на мистичния провиденциализъм, която гарантира есхатологичния мащаб на времето. Една от строфите убедително свързва двете условни тенденции - рационалистичната и мистичната - чрез образа на покоряващия меч. В историята, казва ни стихотворението, се влиза с меча на словото, който разсича безсловесните пространства на безвремието и ни прави други, различни на предишните себе си. В метафоричния блясък на този меч се оглеждат митологичните представи, за които искам да кажа няколко думи.
С химна на Михайловски честваме мита за великата старина. Този мит конституира миналото като място на чутовни подвизи, чиито наследници естествено трябва да бъдем ние. Оттук и присъщата ни гордост, опита ни да преживеем аристократично собственото си славно минало. Великата старина е отворената врата към историята, тя легитимира качествено новото ни присъствие във времето. Стихотворението на Михайловски за това и говори - за "минало незабравимо" и "пресвещени старини".
Другият мит, който сме призовани да преживеем, е митът за Изхода, за трудното ни движение към обетованата земя. Посвещаването в словото е напускане на предишното сляпо състояние и обръщане към други екстатични страни и мащаби. Народът се е запътил не само към бъдещето, но и към мегдана на "световната борба" - там, в духовния Армагедон народите доказват себе си, успяват по различни начини да надделеят над силите на мрака. Да подновиш съдбата си означава точно това - да отмениш едно лошо присъствие и да го замениш с друго, да влезеш от анонимното и безславното във вечността на славата.
С химна празнуваме и големите митове за началото, за сътворението, за рождеството. Защото началото е чудо, възникване от нищото, преобразуване на празнотата. Началото е място на върховното усилие, от което се ражда свят. С буквите светите братя са родили свят, положили са начало. Черноризец Храбър, когато търси думи на възхвалата, говори за това колко по-лесно е да се върви по вече проправените пътеки: "Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път." Храбър е знаел колко храброст и посветеност се иска, за да бъдеш първи, да бъдеш човек на началото. Кирил и Методий са хората на началото, на първото творение.
С тези твърдения направо навлизаме в следващия мит - митът за отците, за бащите-патриарси. Когато Михайловски призовава преблагословението, той точно така нарича солунските братя - "Отци на българското знание/ творци на наший говор мил!" Подобно авторство никога няма да умре, защото то твори самия свят, укрепва неговите основи. Българският говор е станал достъпен и онтологично важен благодарение на едно усилие, което надхвърля всякакви частни намерения и исторически превратности. Оттук и връзката с мита за свещените имена - "Нек името ви да живее/ във всенародната любов./ Речта ви мощна да се пее/ в славянството во век-веков!". Със славянските букви и с буквите на имената си, двамата братя апостоли са сплели завинаги връзките на общността. И не на последно място - творбата призовава мита за завета, който е пряко свързан с мита за изкупващото страдание. Нека да чуем цялата строфа - "България остана вярна/ на достославний тоз завет -/ в тържествуване и в страданье/ извърши подвизи безчет...".
Страданието и тържеството са събрани в тези високо реторични стихове, защото заветът е мислен именно през усилието, саможертвата и патоса. Обвързването в езика, както е известно, е духовната ипостаза на свещения завет. В една от книгите на Кабала Авраам свързва двадесет и двете букви с езика си и Бог му открива техните секрети. Такава е мистерията на посвещаването, тя е приобщаване към съкровените тайни на този свят. Да бъдем верни на завета означава да отстояваме фундаменталния принцип на битието като словесно битие, да подпечатваме духовната си идентичност на народ, изваял чрез словото своя лик и проправил своя исторически път.
Митолозите на словото са знаели далеч преди теоретиците на въобразените общности, че в бъдещето се влиза със Завет - тоест "със свещен език и писан текст". Знаели са го солунските братя, знаел го е Паисий, знаел го е Стоян Михайловски. Свещеният език е конституивно необходим за една нация, той прави света и обновява начертанията на съдбата. Затова така мощно в химна отзвучава митът за възкресението, като пределно доказателство - "О, вий, които цяло племе/ извлякохте из мъртвина,/ народен гений възкресихте,/ заспал в дълбока тъмнина."
Изпявайки-припомняйки си свещения сноп на митовете, българският свят още по-остро изпитва усещането, че днес отново стои на пътя към Изхода. Наистина, празникът предполага високи слова, словата на прославата и химна. Но точно в този ден, в деня на словесния ни празник, не можем да се оглеждаме само в патоса на химните. Защото непрекъснато съзираме лицата си в словото на делника. Когато гледаме тези си лица, ни идва наум един друг образ на Михайловски. Този образ е жестоко саркастичен, безкомпромисно изобличителен. Нека да го припомним чрез цитат от прочутото стихотворение "Краевековно тление": "Епоха на разкапалост!... Век на душевно тленье!.../ Ни идеал, ни Идол!... Свяст, блян, всичко е разбито!.../ В духа пресищане и скръб, а в разума съмненье!/ Което беше светло днес е в тъмноти обвито!"
И в днешното българско краевековие усещането за разпад не ни е напуснало, и днес много често ни сполетява копнежа по елегията или по филипиката. Публичното слово ни носи усещането по-скоро за разпад на многовековната словесна сграда, чиито темели положиха светите солунски братя. Защото висящият въпрос е - можем ли да подновим съдбините си със словото, което днес имаме в себе си?
Все по-драматично осъзнаваме, че се намираме във времето на разпадналите се митологии. Разбираме, че съвсем не сме преки наследници на словото на първоучителите. Защото днешното слово е слово на липсващия авторитет. Всички говорят шумно и много, но няма кой да стане отец на смисъла, да гарантира за него с безпрекословната власт на авторитета. Питаме се, все по-тревожни - с кого все още може да сключим завет, договор, който да ни преобнови и да ни прати в другото бъдеще, където ще се харесваме повече. Добре знаем, че езикът не е просто сцената на човешкото битие, а е неговият дълбинен сценарий. Там могат да се играят различни пиеси. В колко много от своите действия днешната пиеса е по-скоро един водевил, от който вее мисловна пустота и бездуховност. Някога дадаистите се заеха да строят своите стихотворения от всевъзможни езикови отпадъци. Но дадаистите създаваха ракурс към света, те правеха видим антропологичния разпад на словото във времена на жесток ценностен кризис. Днес също осъзнаваме, че езиковият лик на съвремието е тревожно затъмен.
Словото, което един немски философ определяше като обиталище на битието, застрашително се превръща в сметище на бита. И тук ще припомня, че в Квинтилиановата реторика задълженията на оратора са три основни - да поучава, да трогва и да радва. Ораторът е фигура на публичното слово, но и на публичната грижа. Ако се замислим какво върши днес публичното слово, ще кажем, че приоритетите му също са три - да плаши, да клевети и да обещава. Моля ви всички, които сте в аулата на Алма матер, вгледайте се в медийния образ на днешния български свят, за да се убедите в нещата, за които говоря. Призовавам към това не да виня журналистите, повечето от които са възпитаници на същия този университет, нито да пледирам за някакъв евфемистичен и смешно прециозен публичен език, а да кажа, че медиите са най-достъпното огледало за тоталното ни безгрижие към смисловите обеми на словото. И ако границите на езика са наистина граници на света, сигурно сме неизлечимо болни от клаустрофобия.
Няма да говоря за профанизацията на лексиката, за стиловото сриване дори на националните електронни медии. Това, което ме интересува, е обезцветяването на словото, неговата нова казионност, неговата празнота, прикрита зад реториката на крясъка. Крясъкът е брат на сивотата, а не неин принципен противник. Затова днешното слово е изгубило енергията на представянето - то е пределно деиндивидуализирано, неспособно да прояви многостранността на човешкото. Усъвършенствахме речта на агресията под манипулативния претекст, че се грижим за фактите и "светата истина". И сега, затънали в гаврата, хулата и в битовата си параноя, усещаме, че не разполагаме с реч за огромни късове от действителността. Едно общество напълно занемарило речта на болката и речта на съпричастието.
Езикът на тоталитарния свят беше тромав, казионен, охлузен от инертност, пропит от лъжата. Излязохме от него с вяра и надежда в свободното слово. През тези десет години обаче робувахме само на мита за свободното слово, без да се усетим, че неговото най-важно измерение е отговорното слово. Защото свободата не е в това да говориш всичко, а да отмерваш думите спрямо някакъв духовен и морален принцип. Словото с морален ангажимент е Заветът, който всеки човек, подобно на Авраам, е призован да държи в устата си. С устата си всеки крепи словото, а то значи - и целия свят. Защото ако езикът ни продължи да се смалява, така както се свива свитъкът на небето в книгата на пророк Исаия, спасението никога няма да дойде.
Онова, от което е застрашено едно общество, е липсата, недоимъкът на хора с цветни езици, хора на словото в един все още възвишен смисъл. За сметка на това днес в България е пълно с полуграмотни политици, с дълбокомислено мърморещи експерти и с обикновени търговци на езикови самоличности, смехотворно изживяващи се като публични арбитри. Тяхната реч изглежда много загрижена за "съдбините", но в нея непрестанно прозира една отчайващо отлагана грижа за духовността.
Не зная какво бъдеще има България, не зная колко далеч са светлите й бъднини, към които все се запътва, далеч преди времето на Михайловски. Но знам, че ако ценностите не се препроизвеждат в езика, никакви писани доктрини за ценностите не могат да оцелеят, никоя общност няма бъдеще. Тя е общност на вечно отлаганите бъднини. Нея никак няма да я променят изтърбушени от употреба лъжезаклинателни думи и изрази като "демокрация", "нормален свят", "цивилизационен избор", "европейски ценности" и пр.
Общество, което се упражнява единствено в езика на омразата и в популистка заклинателност няма шанс да отиде в света на обединението. Защото когато словесната ти къща е построена от плява, винаги, като в приказката за трите прасета, идва вълкът и я издухва. От къщата не остава нищо и ти трябва да бягаш към нечия друга къщичка, построена от по-предвидливите, от по-разумните. Интересно - къде все още можем да побегнем ние, които сме се събирали през вековете под името "българи"? Къде да побегнем след толкова сгрешени избори и несбъднати Изходи?
И тук сигурно отново трябва да си припомним, без излишен патос, мисията на Университета и на Училището. Да ги отстоим като места на другата реч, на другата мяра. Те са свети места, защото пазят словото, а словото ни пази не от друго, а от пропадане в нищото. Сигурно е, че Университетът и Училището са пространства, където все още можем да променим нещо в себе си, в словата си, в света си. Искам да припомня на всички вас и на всички, които през десетилетията пращат в унижението тези институции, една пословица, идваща от ранните времена на арабския Халифат - "Мастилото на учения е така достойно за уважение, както кръвта на мъченика". Тази пословица принадлежи на сарацините, хората на прочутия Харун-ал-Рашид, с които няколко десетилетия по-късно е бил път да води полемика не друг, а Константин Кирил, наречен Философ. За да построи света чрез буквите, философът трябва да има не само вдъхновението на вярата и опората на ума, но и знание за мъдростта на вековете.
В заключение - само когато отстоим конкретните места на промяната, ще можем да кажем, както със страст и вяра е казал преди повече от десет века Константин Преславски - "Сега вървя подир следите на учителите, следвайки името и делото им."


Доц. д-р Валери Стефанов
декан на Факултета по славянски филологии
на Софийския университет



Академично слово, произнесено
на 24 май т.г пред университетското събрание на
СУ "Св. Климент Охридски"