Езикът на православния
е езикът на любовта
Вестник "Култура" в своя 15-и брой от 21 април т.г. публикува статията на г-н Никола Антонов "На какъв език се моли българинът?". Основният тезис, който г-н Антонов защитава, е формулиран по следния начин: "Приоритет в издателската политика на БПЦ (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на Богослужебните книги на съвременен български език". Поздравявам смелата позиция на г-н Антонов и му пожелавам с Божията помощ да направи най-хубавите преводи на църковните песнопения на новобългарски език.
Ще се опитам обаче да изложа, от една страна, някои трудности за осъществяването на такова начинание, от друга - да кажа своето мнение по този въпрос, а също и да приведа няколко аргумента в полза на Църковнославянския език, изказани от отец Людмил Спасов, ефимерий на храм "Св. Иоан Рилски" при Софийската духовна семинария.
Въпросът за езика на Богослужението е сериозен. Г-н Антонов има основание да приведе думите на потрудилия се повече от всички апостоли: "Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден..." (1 Кор. 14:14). За най-голямо съжаление мнозина от нас не разбират Църковнославянското Богослужение. Причините за това са много. Преди време по решение на БКП от българския език бяха изхвърлени много църковнославянски думи и изрази, както и множество чуждици, особено с църковно значение. Премахнато бе вероучението. Мнозина от нас забравиха, че щом са кръстени, принадлежат на Православната Църква и като нейни синове и дъщери трябва да участват често в нейния литургичен живот и да приемат с чиста съвест и въздържание Самия Спасител в Тайнството на Тайнствата - Светата Евхаристия. Нашият ум стана безплоден, защото забравихме Господа Иисуса, забравихме Неговите заповеди, забравихме, че без Него не можем да направим нищо, забравихме молитвата. Но да се върна отново към "непознатия език". Съгласен съм, че Църковнославянският език стана "непознат" за нас език. Но как ще се осъществи един превод на Богослужебните книги на съвременния български? Нима имаме ревнители, които да са способни да осъществят такова равноапостолно дело? Ако има такива, нега Бог им даде сили и да го сторят!
Съвременното ниво на българския богословски език е ниско, осакатено, бедно и съвсем недостатъчно за успешно реализиране на подобно дело. Появилите се досега български преводи на Богослужебни книги са с много груби грешки от догматичен и чисто езиков характер. Не искам дори да си представя, как те ще бъдат нотирани с тези грешки, а може би и с допълнителни, и ще започнат да изместват псалтикийните певчески сборници, които са "остарели", защото са на Църковнославянски език. Такива груби вмешателства в Богослужебните текстове, според мен, са плод на безотговорност и самозаблуда, а не на любов към незнаещите Църковнославянски език. С болка признавам, че дори българският превод на Св. Библия има много недостатъци спрямо гръцкия и латинския текст. Смея да твърдя, че съвременното българско богословие едва прохожда в много отношения и на този етап точен и догматичен превод на Богослужебните книги е неосъществим.
Предпочитам до появата на поне равноценен по качество български превод да пея на клироса на Църковнославянски език. Смятам, че ако по време на Богослужение се моля от сърце, покайно, смирено и с любов към Бога и ближния си, именно тогава "ще се моля с дух, ще се моля и с ум; ще пея с дух, ще пея и с ум" (1 Кор. 14:15).
Накрая искам да приведа няколко от аргументите на отец Людмил в полза на Църковнославянския език. Той казва, че Литургията на оглашените може да е на български, та некръстените да слушат Апостола, евангелието, поученията и проповедта, и постепенно да се вцърковяват, за да бъдат кръстени. Литургията на верните пък трябва да е сакрална, защото християните трябва да имат "ум Христов", те искрено трябва да направят обрат в съзнанието си - ...или покаяние (духовно излизане от света и единение с Бога). Освен това егоизмът, а не Църковнославянският е основата за отчуждението и разединението на християните. Богослов е не този, който държи диплома, а онзи, който се моли. Молитвата е цялостно отдаване и забравяне на себе си, докато по-разбираемите думи на молитвата на български разсейват повече ума. С тези думи внасяме света в молитвите си. За да не става това, св. Василий Велики ни учи да употребяваме в тях "Богоприлични думи". Църквата не бива да актуализира своя език (своето послание), защото така ще загуби своята същина. Влизайки в Църква, ние трябва да изоставим личния си критерий за добро и зло. Ако заменим днес Църковнославянския с български, утре ще въведем Литургия за младежи и Литургия за възрастни. Вместо източното църковно пеене ще въведем "християнски" рок и т.н.
Искам да завърша тази статия с напомняне, че езикът, на който се моли православният българин, е езикът на любовта: "Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъде мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям - щом любов нямам, нищо не съм. [...] Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат" (1 Кор. 13:1 - 2,8).

Павел Николов