Плодът на словото
е ползата за слушателите
Принципно напълно съм съгласен с първата част от статията на г-н Павел Николов, където той излага своите опасения от дръзкото и безотговорно посегателство върху богослужебните текстове, самочинно извършвано от някои миряни и свещеници у нас. Благодаря му и за искреното пожелание. Безспорно, никой не трябва да си въобразява, че общата филологическа култура, с която разполагат повечето "преводачи" на църковни песнопения, е достатъчна. Факт е, че любители на църковните песнопения си позволяват не само да правят, но дори и да издават и разпространяват собствени "преводи". В храма "Св. Седмочисленици" в София, например, се продават разпечатани на принтер "преводи" на богослужебни текстове, които са напълно аматьорски. За професионална редакторска намеса изобщо да не говорим. Никой не бива да се заблуждава, че ще свърши работа дори и задължителната теоретическа подготовка - доброто познаване на класическите езици и законите на античната поезия. Всичко това не струва нищо, ако преводачът не притежава чистота на сърцето и не участва изцяло и пълноценно в Евхаристийния живот на Църквата чрез - ако не ежедневно, то поне ежеседмично - приемане на Св. Причастие и редовна изповед.
За още по-голямо съжаление дори и изданията с новобългарски преводи на богослужебни чинопоследования, носещи печата на Св. Синод на БПЦ, изобилстват с недомислени и откровено погрешно преведени изречения. Грешки намираме дори и в Синодалната Библия. Истина е, че църковнославянският текст засега е почти идеалният превод. Но, за Бога, какво ни ползува той, след като малцина го разбират? И за да покажа, че този въпрос не е безоснователен, този път ще се спра по-обстойно на неговото библейско основание, а именно известните думи на апостола: "ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден" (1 Кор. 14: 14 - 16). Преди да приложа някои тълкувания на този пасаж, ще припомня, че в гръцкия оригинал прилагателното "непознат" не фигурира, но се подразбира от контекста, което личи и в съответните светоотечески коментари.

Светите отци говорят
В изречението на св. ап. Павел, където апостолът говори за безплодния ум, смисълът на тази фраза е съвсем конкретен и не бива да се генерализира в общи изказвания, които са посвоему напълно истинни. Според единодушното мнение на Св. Отци, което може да се проследи например в тълкуванията на бл. Теодорит и св. Фотий Цариградски, в този стих "плод" означава ползата (да, именно ползата), която слушателите получават от словото, изречено било чрез молитва, било в песнопение или пък в поучение.
"Когато беседвам на друг език и не превеждам на присъстващите, нямам никакъв плод и другите не получават полза от това", пише бл. Теодорит, който другаде казва: "плодът на говорещия е ползата за слушателите". "Ум", от своя страна, означава не друго, а именно "разбираемостта на казаното" (бл. Теодорит). Ще прибавя и тълкуванието на св. Фотий от неговите Catenae: "ако говоря нещо необходимо и добро, но не го превеждам на слушателите, полезен съм на себе си (това означава "духът ми се моли"), тоест само аз вкусвам от това полезно и добро нещо, но другият не се ползува, за да може оттук - от плода на ползата, която са получили другите - да се обогати и моят ум". По-нататък същият отец пише: "Как да не бъдем безплодни? Как? Чрез добродетел да се стремим към това, щото да говорим и с дух, да говорим и с ум, тоест да говорим за собствена полза и за това - умът да получи съответния плод, тоест оползотворяването на ближния". Следователно, да се молиш с дух означава сам себе си да разбираш и сам на себе си да бъдеш полезен, а да се молиш с ум - да те разбират другите и да им бъдеш полезен. Доколко пък ще се обогатиш с някакъв плод, зависи от това до каква степен са те разбрали. Тази употреба на думата "плод", впрочем, е характерна за св. ап. Павел (срв. Рим. 1: 13: "та да имам плод и между вас, както между другите народи").
Ето с каква свобода св. Фотий доразвива мисълта на апостола, поставяйки в основата на всяко говорене ползата за слушателите ("какъв утилитаризъм!", би казал някой): "зад всяко необходимо и полезно нещо, изричащо се чрез езика, трябва да бъдат поучението и грижата. Но, както вече казах, ти, говорейки езици, благославяш, благодариш или говориш нещо друго, бидейки полезен на себе си, но слушащият те нищо не печели, няма полза от теб". За да се превърне говоренето в слово, трябват минимум двама. Слово, отбелязва св. Фотий, не е това, което се изрича. Словото е "нещо, което се изслушва" (дали чрез проповед, пеене, благодарение или благословение)! Така разсъждава най-забележителният богослов на деветото столетие, а дълбочината на неговите думи е неизследима. И тук светителят, станал някога причина за грандиозното религиозно и културно просвещение на славянските народи, заключава: "заради своя ум ще говоря - тоест заради плодоносието на своя ум, което е ползата на мнозина".

Още към защитниците на църковнославянския
Следователно, ако някой се опасява, че стремежът към разбираемост на богослужебния текст е продиктуван от утилитарен подход към молитвата, моля той да отправи своето обвинение не към мен, а към бл. Теодорит и св. Фотий - главния виновник за това, дето сега четем и пишем на славянски език. Идеята Литургията на оглашените да се служи на новобългарски, а Литургията на верните - на църковнославянски, е интересна и оригинална, но считам, че тук се поставя изкуствена преграда между вярващите, каквато практика църковната история не познава. Не съм убеден, че в Св. Предание може да се намери основание в полза на това хрумване. Струва ми се, няма такива случаи. Съвършено невярно е, че разбираемите думи разсейват ума, особено ако този ум се старае да се събере в себе си. Вместо да се самовглъби, грамотният и мислещ богомолец, четящ на църковнославянски, разсъждава върху това дали в израза "с висоти Востока" "с висоти" е родителен падеж, а "Востока" винителен или също родителен, и т. н. Какво съсредоточаващо ума намираме в това положение? Примерите са безбройни.
Най-съвършената молитва несъмнено е безмълвната. Тази молитва наистина води до единение с Бога чрез огнено умиление и чрез очистване на ума от всякакви помисли. Да, молитвата е "съюз на разумните творения с техния Творец" (св. Григорий Палама).
Различава ли се обаче този вид молитва от огромното количество молитви, които гласно се произнасят в общественото богослужение? Нима тези стотици страници текст, които прелистваме с течение на годишния богослужебен кръг, са излишни?
И така, аз призовавам за богословска грамотност - да се прави разлика между "монологовата молитва", която се изразява в "неангажираност на ума" (св. Григорий Палама), и Литургията, която е "общо дело" и за която става дума тук. Знаем, че за да имаме Литургия, трябват минимум двама (спомнете си дефиницията на св. Фотий за "слово"), докато монологовата молитва е друга тема и, надявам се, за богословски образованите защитници на църковнославянския това уточнение е напълно достатъчно. Уважаеми естети, любители на архаичния текст, съгласете се най-сетне с това, че в едно "общо дело" езикът е от решаващо значение. (Спомнете си как Бог осуети някога едно неблагочестиво общо дело? Като посегна на езика.) Езикът е средство, което трябва да помага, а не да пречи. Не само езикът е средство, молитвата и добродетелите - те също са средство. А коя е целта? Целта е Христос. Това е нашата обща Цел, към която пристъпваме на всяка Литургия, а Литургията е, както вече казах, "общо дело". Безспорно, Литургията е същността, субстанцията на църковния живот, а всичко останало - езикът, текстовете, песнопенията, одеждите, жестовете, действията - са само акциденции, които в известна степен могат да се променят, могат да бъдат различни. В това може да се убеди всеки, който се е срещал с литургичния опит на православните в различни точки на планетата. При промяна на акциденциите субстанцията остава една и съща, поради което промяната на богослужебния език не измества самата Литургия и не я превръща в нещо друго.
А сега да видим какво ни съветва св. Василий Велики. Да, св. Василий призовава да се молим с "богоприлични думи", но нима тук богоприлични означава неразбрани? Не виждам връзка. В своя гръцки оригинал Св. Литургия със сигурност притежава думи и понятия, които биха могли да създадат небогоприлични асоциации в съзнанието на гръкоезичния богомолец от IV век. Същото важи и за църковнославянския. Да вземем, например, израза "благословен плод чрева твоего": каква асоциация създава той у съвременния българин? Нима "благословен е плодът на твоята утроба" не превъзхожда по висота на стила църковнославянския еквивалент на този израз? Разбира се, ако само пожелаем, можем да намерим десетки примери с обратна сила. Обсъждането на конкретните частни случаи би трябвало да става, след като вече сме започнали да работим върху текста. Някъде съвременната дума е за предпочитане, другаде ще оставим църковнославянската. По този начин богослужебният текст ще остане висок по стил, но когато 90% са ясни за всеки, малкото архаични думи само ще провокират (а не обезсилват) желанието у хората да се напрегнат и проявят собствена инициатива в разбирането на богослужението.
Няма чист език, езикът е част от света и всяка негова богословска интерпретация представлява собствено внасяне на света в сакралното. Не езикът освещава ума, а осветеният ум - езика. Освен това, никога не съм твърдял, че църковнославянският е "основата за отчуждението и разединението на християните", а да обсъждаме егоизма тук - това е вече друга тема. Не ми е и минавало през ума да абсолютизирам проблема с неразбираемия богослужебен език и да го превръщам в основен повод за липсата на единомислие и любов между християните в България. Ако някой ме е разбрал по този начин, вероятно причина за това е, че не съм бил достатъчно ясен в изказванията си. Относно твърдението: "ако заменим днес Църковнославянския с български, утре ще въведем Литургия за младежи и Литургия за възрастни". Това е остроумен аргумент, който няма никаква стойност, защото изразява предположение, изказано в бъдеще време. На езика на реториката това се нарича argumentum ad hominem, т. е. аргумент, който няма истинска доказателствена сила, а разчита на психологическото въздействие над аудиторията (captatio benevolentiae). Същото важи и за забележката, отправена към мен, че за глухонемия е безразлично дали Литургията се изпълнява на новобългарски. Това важи и за църковнославянския. Смятам, че е некоректно изключителните случаи да се превръщат в основание за едно или друго отговорно решение, засягащо целия вярващ народ, който в своето мнозинство чува, говори и се стреми да разбира.
Изминаха десет години, откакто настъпи краят на "ледниково-атеистичния" период и човешката душа получи правото да се откъсне от материализма и неверието. Хората постепенно започнаха да се връщат към себе си, към Православието. Завръщайки се, те установиха, че не е останало много от онова, което са загубили преди катастрофата: в по-малките селища храмовете пустеят, висшият клир - с малки изключения - нехае, а в големите градове църковният живот едвам се съживява. Сякаш Църквата е инвалид. Малцина от свещениците проповядват, службата е неразбираема, а желаещите да се черкуват често пъти преждевременно излизат от Божия дом заради грубото и непочтително отношение на църковнослужителите към тях. Същевременно очевидната немощ на клира и невежеството на народа създават благоприятни обстоятелства за нахлуването на сектите, идващи отвъд нашата граница и най-вече - отвъд Атлантика. Те, чуждите проповедници, не познават Православието, не го обичат и поради това са готови на всичко, за да го изтрият от съзнанието на хората. В тази тежка ситуация, когато всичко се руши, а специализираните кадри от нашите висши богословски училища не са все още в състояние да докажат на невярващите и съмняващите се, че православната вяра е много по-дълбока и по-човешка от либералното и уж прогресивно християнство, в тази ситуация християните трябва да направят всичко, за да върнат хората в храма, на разбираем език да ги приобщят към богослужението, към Литургията, към редовното Причастие, а оттам - към богословието.

Никола Антонов