Черни овце на почит

Мрачно и проникновено: "Черното руно"
в "Хебел-театър"

Овцата днес не се ползва с особено добра слава, тя е просто обикновено стадно животно. Че това не е било винаги така, виждаме от постановката на софийската Театрална работилница "Сфумато" при гастрола й в "Хебел-театър". Иван Добчев и Маргарита Младенова (текст и режисура) тръгват в "Черното руно" по следите на каракачаните, забравено номадско племе, движило се свободно из природата заедно с вече споменатите преживни животни. Овцете, ако и да са черни, са били на почит, затова и на едно огромно черно руно е отредена централната роля в едночасовата постановка. Там в него осмината актьори се движат като из мочурище, в което потъва млад мъж, после пък три жени се люлеят като в люлка или изчезват под руното с още четирима мъже.
Танцът на телата и мрачните, проникновени картини разказват историята на сътворението, която обаче скоро се превръща в доста обща критика на цивилизацията. Модерното време слага край на придружените от архаична музика групови сцени, разказващи за раждането и смъртта, страха и празниците. На екран, разделящ сцената от началото на спектакъла, вече не се вижда луната, а върви филм за стар локомотив. Артистите изчезват първо зад снимките на машината, после зад човешките маси от времето на социалистическа България. Руното продължава да хвърля своята дълга сянка, но вече няма същото значение, както по-рано. Номадите вече не странстват, а се качват на влака. Със сигурност това не е леко решение, а благодарение на "Сфумато" ни е представено вълнуващо.

Берлинер цайтунг, 5. 05. 2000 г.

Ирене Бацингер


Като ято прелетни птици в късна есен
Малък оазис, идеологически свободно пространство - това е идеята, с която през 1988 г. двамата режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев основават в София Театралната работилница "Сфумато". Преди това всеки от тях е направил стотици постановки в българските провинциални театри, опитвал се е да се пребори със закостенелия апарат на театралните чиновници, откъдето се е появило и усещането, че точно този апарат унищожава изкуството. Затова събират неколцина артисти и се опитват да правят всичко със собствени сили. Впечатлени са от театралните опити на Гротовски в Полша, от мечтата му да превръща театъра в начин на живеене, във вид братство. "Създадохме поетично поле, в което законите на театралното произведение се превръщат в духовно пространство. Бяхме обвинени в елитаризъм", казва Младенова и усещаш колко много това обвинение я е наранило.
В последните десет години театралната ситуация в България, както и в другите страни от Източния блок, силно се променя. Изчезва политическият театър. На негово място обаче застава комерсиалният театър, срещу когото Младенова и Добчев се съпротивяват с всички сили. Не обслужват нито една конюнктура, преди всяка постановка отделят дълго време на необходимите разследвания. За тринайсетте години от създаването на "Сфумато" имат около 20 продукции. Работят по теми, направили са например няколко постановки по Чехов, по българския драматург Йовков или пък други, където се занимават с митология. Публиката им се състои предимно от млади хора, студенти и хора на изкуството.
В последната си постановка "Черното руно" режисьорското дуо тръгва по следите на каракачаните, номадско племе, което до 60-те години се придвижвало из страната заедно със стада овце и самоотвержено е бранело традициите си. Но и каракачаните не са пощадени от цивилизацията, сред техните деца и внуци днес има богати търговци. Какво кара днес театралите да се захванат с темата, преодолявайки етнографския интерес? "Българите, които водят заседнал начин на живот, гледат с удоволствие нагоре към прелетните птици, чудейки се къде ли точно отиват. Това ни е генетично заложено - да се подготвяме за пътешествие, да видим някакъв друг свят. Имаме чувството, че можем да опредметим точно това желание за път чрез представянето на живота на каракачаните", обяснява Добчев.
Освен това става дума и за нещо друго - за момента на катастрофата, на конфронтацията на един начин на живот, воден според природните закони с този, който наричаме цивилизация. Изниква въпросът за опазване на собствената идентичност в условията на модерното общество. "Един от каракачаните например и днес продължава да се придвижва из планините, вече без стадото, ходи по същите места, откъдето някога е минавал с другите от общността. Той просто не може да се приспособи към начина на живот на наследниците си. Това звучи поетично, странно, някак си далечно."
Младенова и Добчев не желаят постановката им да се свързва директно със ситуацията на Балканите. Варварството на цивилизацията в края на XX век е универсална тема. Достатъчно е да бъде съхранена фантазията на поетите-номади, които като прелетни птици през есента отлитат на юг, за да се върнат обратно през пролетта.

Ди велт, 5.05.2000

Карола Дюр

От немски
Жанина Драгостинова