Танц около огъня
В сумрака на декемврийския следобед разговаряме с Марин Големинов за предстоящото му пътуване в Португалия при Камен. Напрегнат е. Припряно прибира клавира на "Нестинарка", който съм му донесла, и ми обяснява как снаха му Катя и музиковедката Румяна Апостолова ще подреждат "богатството му" - ще сложат ред в архива му и ще опишат ръкописите, кореспонденцията му и т.н. Това, което е запазил след няколко "чистки" при всяко преместване от една къща на друга. Аз пък все понечвам да му разкажа как съм намерила едно писмо от съпругата му Лили, написано малко преди смъртта й, какви напътствия и оценки дава, какво е мислила след някои наши дълги обсъждания на моята книга за Марин. Разсеян е, но пък се заинтересува живо от писанията ми за "Нестинарка" и "Ивайло", които бе прехвърлил. Набързо. Така и не можа да ги прочете. Тръгвам си, макар да ми се искаше още да си поговоря, да поседя с него, но усещам, че вече го притеснявам. Казваме си, че ще се срещнем след три месеца, в началото на март, когато ще се завърне. Но оказва се, че срещи повече няма да има. Човек си отива оттук, остават духовните му измерения, ако ги е постигнал. А Големиновите смятам за вградени в националната духовност завинаги.
Преди година правих едно много голямо интервю, част от което публикувах,но останаха доста ненаписани негови мисли, думи за живота, за себе си. Опитвам да направя сега една мозайка с негов образ - такъв, какъвто съм си изградила през годините.

Какъв беше? Много стегнат, организиран, винаги малко припрян, бързорек, елегантен, изискан, по европейски галантен и внимателен, хаплив, ироничен, немногословен, но афористичен, високо ерудиран, влюбен не само в музиката, но и в историята, и в поезията. Не беше религиозен в обикновения смисъл на понятието, но обожаваше Рилската обител, църковното пеене, смирението и тишината царящи в Божия храм. Беше любопитен - не в битов план - пътешественик, странник по душа, философ, щедър душевно. Често безпаричен. Това бе повод да го смятат за стиснат. Беше амбициозен, търсещ... Спирам дотук. Сигурно други негови близки ще добавят или оспорят нещо.
Как живееше през последните 35 години, в които го знам? Скромно, с грижа за близките и окръжението си -приятели, ученици, съмишленици, с подредена програма особено що се отнася до писането и композирането, с неизменното желание да се усъвършенства интелектуално, да не изостава от новото, което толкова бързо ставаше старо, с търсенето на истината, настоятелен в желанието си да "чува" това, което е написал, да усеща реакциите на своите изпълнители и слушатели, да бъде винаги в "живия живот" Това е реплика от "Зографът Захарий" - операта, която смятам, че е в най-голяма степен изповед на неговата естетика и творческа философия. Големинов се откриваше с музика и слово пред хората. Обичаше да дава интервюта, да споделя идеи и намерения. И пътуваше - при всяка възможност. Най-обичаше да присъства на изпълнения на свои композиции по фестивали, на различни музикални форуми у нас и зад граница. Дори и с цената на това да моли за командировъчни (не малко упреци е получавал). Така и не прости, че не му е била уредена една командировка до Берлин за премиера на камерен опус и още нещо имаше пак в този план, та все съжаляваше, че не е присъствал. Но това са дреболиите в човешкото съществуване и характер. Пак спирам - има, убедена съм, още много да се прибавя. Какво най-много го дразнеше? - Да му натякват, че всичко, което пише, прилича на "Нестинарка". Многократно е изказвал несъгласието си с тези схващания на музиканти и немузиканти. Не обичаше да се подчертават годините му -намек, че е остарял, да го съжаляват, че вече не е онзи пъргав бързоходец, че го мъчи артритът в крака - подобни неща ненавиждаше. И достойно си взе бастунчето - в последно време, което му даваше опора и сигурност на улицата. Дразнеше се от бездарието и скудоумието, от изявената простащина, която често ни е заливала, от липсата на маниери и кавалерство в личности с претенции на лидери в културната и други области. Много рязко отричаше налагания нерядко и отгоре приоритет на естрадната музика, която така и не прие за сериозно изкуство. За справка - много интервюта от 70-те и 80-те години, изказвания в СБК и пр. Много се стараеше да помогне за възобновяването на стари музикално-образователни традиции. Сам е бил гимназиален учител по музика няколко години и е осмислил значението на музиката в училището, но не успя да постигне нещо. То и никой не можа да помогне да спре разрушаването, опорочаването на музикалното възпитание на българина. Резултатите много отдавна ги знаем. Може би затова много отдавна никой не се оплаква от липса или недостиг на публика.
Кои бяха горещите точки в биографията му? - отговори ми веднъж така: "Най-първо се сещам за "Нестинарка". Всички, които я създадохме, бяхме съвсем млади и не много опитни. Аз още не бях стигнал Христовата възраст, когато написах "Нестинарка" и когато дойде въпросът за постановката й, не посегнах към известни хора с опит, рутина. Мария Димова беше правила дотогава само малки спектакли за приятели и като й дадоха големия балетен състав на операта, тя се смути в началото - като направеше нещо на следващата репетиция - на другия ден например тя го променяше и, естествено, се яви един протест от страна на трупата. Трябваше време, за да свикне да работи с много хора. Така че постановката се оказа един труден процес. Яви се проблем и с диригента. По това време в операта заместник на директора беше Асен Найденов и в ръководството бяха замислили "Нестинарка" да я дадат на хормайстора Ангел Самоковлиев, който беше дирижирал някои български творби. Аз много възроптах и казах, че искам да си взема партитурата. Въпреки че нямах още музикантски авторитет. А като дойде Петко Стайнов за директор, това не ми попречи отново да настоявам диригент на моя балет да бъде Асен Найденов. Така с него имахме едно стълкновение, но после станахме приятели. Всъщност в дирекцията на операта се пазеха от млади композитори като мен, защото много български произведения имаха кратък живот. А за реализацията им отиваха много средства и усилия. А моето поколение бяхме млади... Но и при тия трудни условия на раждане "Нестинарка" се получи блестящ спектакъл. Неочакван - за публиката и за критиката. Аз като композитор имах щастието, което не на всеки се случва, четири месеца след премиерата Народната опера да отиде във Франкфурт на Майн, за да върне визитата на Франкфуртската опера в София. Имахме три спектакъла с най-хубави отзиви.
Сега, като си помисля как бяха нещата, започвам еретично разсъждение - май съм написал много рано "Нестинарка", защото с този мой успех предизвиках съответни реакции у много мои колеги и композитори включително. А и пресата, нашата, бе единодушно възторжена! Та ако не бях я написал толкова рано, щях да имам по-спокоен живот. Защото после при мен всичко следваше със закъснение. Може би просто заради успеха на "Нестинарка"? Друг център в творческия ми живот е Концертът за струнен квартет и струнен оркестър. Един мой колега, като го чу, ме запита:"Защо си избрал такъв състав - върху струнна основа на оркестъра да сложиш струнен квартет?" А пък аз му отговорих:"Направих го, защото бях чел, че един от импресионистите рисувал върху бяло с бяло." Аз потърсих в тия два състава различни комбинации - инструментални, за да извлека максимално различни тембри. И то остана произведението, което много се свиреше и харесваше. И у нас, и зад граница.
Всяко свое произведение съм изживявал, мислил, както казват, това са ми децата. Има още много, както ги нарече "горещи точки" в биографията ми, но тя е толкова дълга - не можеш сега да ги опишеш всичките."

Дали е разместил докрай кулисите на своя живот, за да видим целия Марин Големинов, или като какъв вижда себе си?
Отговорът: " Виждам се като обикновен статистически гражданин, в момента пенсионер. Колкото до декорите -напоследък тенденцията в театъра е: по-малко декори, за да изпъква по-ясно артистът. Така че не по декорите и по тяхната инфраструктура трябва да се съди за мен, а по това, което съм създал. Виждам се винаги различен. Кога добре - кога зле, но рядко разсъждавам върху това какъв ме представят пишещите за мен. Оптимист съм, въпреки че напоследък около мен има лоши и най-лоши неща. Обичам света с всичките хубави и недобри страни в него. Никога те съм искал да остана някъде другаде, извън родината ми. Когато съм в чужбина, се чувствам като гост и никой път не съм изпитал необходимостта да живея другаде. Необходима ми е била винаги моята среда, тази тук. Обичам добрите хора, добре написаните произведения на изкуството. Прекланям се пред величието на природата. Дали жените са ме вдъхновявали? Сигурно, в необходимата степен и мен. Защо ще се отказвам от красотите, сътворени от природата? Не можах да забогатея, защото не можах да вляза в мафията на пишещите филмова музика. Стравински е казал, че такава музика се пише за пари. Смятам, че съм от малкото хора, които мислят, че дълго са живели. Обикновено всеки вика:"Кога мина тоя живот?". Спомням си за ранните детски години, за гимназиалните, за някои математически и химически формули. И така - всичко до ден днешен. Мисля, че биографите ми така са ме изстискали, че ако нещо е останало - не знам нито колко е, нито къде е. Сега се опитвам да бера узрелите плодове на това, което съм написал с ноти и с букви. Последното, което написах преди две години - 1996, беше Соната за цигулка и виола специално за дуото Ангел Станков и Йосиф Радионов, които я изпълниха блестящо."

Големинов и наградите. Приемах ги като факти от живота. Никога те съм мислил за тях,когато съм писал. Просто съм писал по теми, които са ме развълнували. А що се отнася до компромисите - и те са част от живота. Казваш, че днес ме упрекват някои, задето съм писал "Титанът" или "Поема за партизаните". Това беше не за награда, а плод на някаква инерция, която ми се подсказваше общо, от средата. Щом като много европейски видни личности на културата бяха заблудени от това, което става в СССР и се изказваха с много възхищение, така както и Бетховен написа за Наполеон, а после изтри посвещението, а симфонията си остана измежду най-великите творения на XIX век, така и аз посегнах към една тъмна личност, която ми се натрапваше и се възвеличаваше неспирно десетилетия наред - не само на мен, но на целия народ. Когато написах "Поема за партизаните", имаше добавка в заглавието:" на борещите се за правда и свобода" Сигурно съм имал предвид личността на Горуня, който се опита да се противопостави на номенклатурата. А в общ смисъл мисля, че понятието партизани крие желанието ни за борба срещу потисничеството на официалната власт - подобни явления имаше в някои социалистически, вече бивши, страни ."

Какво желаеше Големинов?" Дано настъпят по-добри условия за живот. Или, както написах в моята Трета симфония "На мира в света" - текста на финала, с много възторжена музика: "За радост на човечеството, което заслужава по-добра съдба от настоящата". Естествено, желая го най-напред за моя народ, с когото винаги съм се чувствал дълбоко свързан, винаги като част от неговата духовна същност, която се опитах да изразя в творчеството си."

Боянка Арнаудова