Парадоксите
на информационната култура
"Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме" - казва Макс Фриш. В хитростта ни помагат същите човешки екстензии-технологии, които заместиха поредното ни автоампутирано сетиво и предизвикаха фундаментални метаморфози в културата.
Една от културните метаморфози от края на ХХ век се легитимира с понятието "култура на компютърната страница", като тип метаекранна култура. Тя беше върхът на онази културна пирамида, която градираше на базата на приемствеността между изобразителната, писмената и екранната култури. Компютърът, обаче, като най-съвършената засега човешка екстензия, освободи човешкия мозък от задължението да усъвършенства знаковите системи и се постулира като "самотрансформираща се знакова система".
Трансформирането и на обществата, посредством трите основни процеса в информатизацията: дигитализация, интеракция и глобализация, пренастрои сетивата ни към усвояването на най-новата, дигиталната култура. Според канадския учен Дерик де Керкхове, дигитализацията превръща всичко в информация в името на универсализацията. Никълас Ниграпонте направи през 1997 г. следната прогноза: "Физическите обекти - книги, вестници, телевизия, видеокасети, компактдискове - след около десет години ще отстъпят място на дигиталните форми, съставени от битове, които нямат нито цвят, нито размер, нито тегло и се разпространяват безпрепятствено със скоростта на светлината."
Посочените два аспекта на дигитализацията, в резултат на които човекът - потребител на информация, няма алтернатива, освен да борави само с информация, която при това е загубила атомарната си структура, трансформира основните закони на човешкото съществуване. Вече не битието, а битът определя съзнанието.
Дигиталната култура, която едновременно с налагането на нова сетивност ни принуждава да ампутираме и тактилните си сетива, предизвика комуникационен парадокс: телекомуникации без алтернатива. Жан Бодрияр още през 1989 г. предупреди, че навлизаме в "примитивното общество на бъдещето", което за разлика от първичното, е ентропиращо, автономно и неергономично. "При контакта си с интерактивната уеб-телевизия - пише той - ние си взаимодействаме, без да се докосваме, разговаряме помежду си, без да произнасяме нито дума, дискутираме, без да се виждаме."
Вярно е, че дигитализацията реши проблемите за свободата в движението на идеите и за достъпа до тях. Но какво забравяме отново? Проблемът за субекта на културата. В неистовия си стремеж да облекчаваме свръхнатоварените си сетива създадохме мрежа от технологични екстензии и вградихме в паяжината и себе си. И за да влезем в синхронен режим със "самотрансформиращата се система", трябваше да приемем дигиталната култура за самодостатъчна. Защото единствено тя може да ни посвети в тайните на интеракцията със света, който "не ни се налага да опознаваме", а само да регистрираме.
Съвременният тип "човек от мрежата" (net-man) по удивителен начин съвпада с типа "човек от улицата" (street-man) на Алфред Шютц. Обединява ги така нареченият информационен фетишизъм в потребителско-поведенската им стратегия. И двамата се чувстват комфортно само в света на "социално одобреното знание", с тази разлика, че "човекът от мрежата" не познава инертността. Той се стреми да "приватизира" всяко знание, което циркулира в мрежата. Вярва в достатъчността на механично натрупаната информация и, понеже я приема за "социално одобрена", не чувства необходимост от лично осъзнаване на отношението на тази информация към реалността. Пред ленивото съзнание знанието, което се съдържа в дигитализираните фондове, получава много по-лесно приоритет над реалността.
Такъв може да бъде резултатът от дигиталната култура, тя без съмнение лансира конформистки нагласи. Понеже потребителят се е самовключил цялостно към мрежовата "самотрансформираща се система", той бързо се превръща в атом от полето с еднородни атоми. И тъй като всяка система функционира благодарение на автоматизирането и обезличаването на отделната клетка, киберпотребителят няма право да нарушава тази природна закономерност. За да функционира безпрепятствено системата, дигиталната култура издига постулата за "необходимия конформизъм". Конформистката нагласа, освен че е задължителна за киберпространството, е достатъчно комфортна, за разлика от индивидуалистичната инициативност, която се нуждае от допълнителна енергия. Разбира се, субектът на дигиталната култура не спира да се бори за своя идентичност, но вече като субект на браунови движения. Неоиндивидуалността, твърди Бодрияр, е интерактивната микрочастица, кацнала върху мрежата и придаваща видимост на онова, върху което стои. Това е конформното състояние на "насочения към другите", на безумието на идентичността, на насищането и препълнеността.
Информационният фетишизъм в информационното общество се появява толкова естествено и логично, както стоковият фетишизъм в потребителското индустриално общество. В резултат на пресищането на информационните потоци и на превръщането на информацията в стока, знанието мина на заден план. Актуалното, новото, допълнителното изместиха трайното и ценното. Днес трупаме само данни, възприемаме само информация, която засенчва и прави излишно търсенето на смисъла. Причината за тази "антикогнитивност" се крие може би в новата "технократична дисциплинираност". В основата й е положен стремежът към тотално събирателство на вълнови принцип, коренно различен от принципа на селективността. Свръхнатоварването с информация дебалансира когнитивните функции. Оставя чувство на преситеност и застой, новото се приема както старото, иновациите стават нещо банално. Технократичната дисциплинираност провокира инерцията на всеобщото безразличие към света и неговото съдържание, култивира "колективния нарцисизъм", прогресиращата "индиферентна откритост" за самоизява. В резултат на "антикогнитивността" надделяват контактът над посланието, аудиторията над съдържанието, знакът над значението. Комуникациите битуват без цел, без разбиране; вербалната надпревара поглъща мисловния акт.
Очевидно, за пореден път трябва да поставим въпроса за разликата между информация и знание. На първо място е нужно да отбележим, че единствено философията дава адекватно за нуждите на хуманитаристиката определение за "информация". Едно от твърде точните определения гласи: "информация е възприетото от някого или нещо отражение" или информацията е средство за индивидуализиране на знанието. Не всяко съобщение, не всяко знание е информация, а само субективно оцененото и присвоеното. Информация, това е знанието, което циркулира в пространството, знанието е акумулираната информация. Или, информация и знание са двете движещи сили в един затворен цикъл. Знанието е резултат от обработка и организация на възприетата информация и не съдържа незначещи елементи. Специфично за знанието е необходимостта от продължително време за осмисляне и систематизиране, механичното възприемане на данни, факти и чужди мнения не може да открие организационния принцип между тях, за да ги превърне в знание. И тук се крие основната причина за появата на информационния фетишизъм: липсата на време и скъсената дистанция между откриване, възприемане и предаване на информацията. Пред ценността "информация" ценността "знание" все повече избледнява.
Познанието е единственото средство за борба с ентропията в системата, с незнанието. При условие, че дигиталната култура игнорира необходимостта от опознаване и осъзнаване, съществува реалният риск информацията да се превърне в катализатор на ентропията.
Как е възможна подобна трансформация? Основата на процеса на познанието е наличието на разлика между организацията на обекта (информационната среда) и на познаващия субект (реципиента). Организмът запазва своята вътрешна организация чрез непрекъснато, динамично уравновесяване с външната среда. С цел да се приведе в съответствие с изискванията на променящата се информационна среда, индивидът прибягва до динамичен информационен обмен, който да повиши неговата организация, т.е. неговата информираност. Когато тази основа на познанието бъде разклатена, когато "разликата" се трансформира в "пропаст", ние сме принудени непрекъснато да попълваме, да "наливаме" основите, без да разполагаме с време за надграждане.
Това доказва още веднъж неидентичността на понятията "информационно общество" и "общество на знанието". Информационен аспект притежава всяка цивилизация, в смисъла на определението за цивилизация: високоустойчиво състояние на материята, способно да събира, абстрактно да анализира и използва информация за получаване на максимум сведения за околната действителност и самата себе си, и за формиране на запазващи реакции. Информацията не може да бъде социална субстанция или ресурс; тя е свойство на материята, духовният аспект на отношението между съобщението и получателя. Социалната субстанция са знанията и приоритетното им място на даден исторически етап легитимира "общество на знанието". Именно новите знания, като неотчуждаем и неунищожаем човешки ресурс, са акциите на новата постиндустриална цивилизация. Какта казва Б. Франклин: Ако човек изпразни своята кесия в главата си, никой не може да му отнеме парите. Акциите във вид на знания дават най-големи проценти. Следователно, създаването на нови знания е запазващата реакция на бъдещата цивилизация.
Кой, обаче, ще създава това ново знание? Твърди се, че в развитото информационно общество 90% от гражданите ще са заети в информационната сфера: учени, медици, инженери, юристи, хора на изкуството ще трябва да усвоят дигиталната култура, т.е. да умеят да програмират. Къде е мястото тогава на човека - творец на знанията, подлежащи на дигитализиране?
Нека се спрем на понятието "информационна култура". В смисъла на информацията като субективно понятие, с "информационна култура" ще означим степента на индивидуално съвършенство при работа с нужната информация: получаване, декодиране, запазване, преработване, систематизиране, създаване на ново знание, предаването му под формата на информация и практическото му използване. Информационната култура в общи линии се покрива с понятието "дигитална култура" и обхваща три основни нива: първо, цялата съвкупност от необходими и достъпни средства за оптимизиране на информационните процеси; второ, умението да се използват ефективно и взаимосвързано тези средства, с потенциал за тяхното усъвършенстване; трето, съзнание за обективната системност на информационната сфера в обществения живот.
От кое ниво започва нестандартността в поведението на създателя на нови знания, на иноватора? На първо място, субектът на "обществото на знанието" трябва да осъзнава разликата между "информация" и "знание". Информираността, богатият тезаурус не са непременно белег на висока информационна култура.
Заплахата от тотален информационен фетишизъм може да бъде коригирана не чрез силата на информирания, а чрез мъдростта на познаващия.
Елитарната информационна култура включва и библиографска или информационно-търсеща култура, която формира стила на "знаещия къде е скрито знанието", който експериментира с методични знания за пътя до необходимата информация. Погрешно е да мислим, че трябва да търсим равновесието между данните и техния смисъл, между информацията и знанието. Трябва - казва Даниел Бърстин - да осъзнаем, че нямаме нужда от денонощно дразнене на сетивата ни. Да се върнем към формите на съобщаване, които са ни оставяли време да установим един факт, да вникнем в него и чак тогава да го приемем. Във всички случаи от решаващо значение е усъвършенстването на писмената култура, като фундамент на всяко "устойчиво развитие" и която е в основата и на настоящата "култура на екранното четене".
Нека си спомним за Платоновия интелектуализъм и неговия парадокс: при оскъдни информационни масиви се достига до знания, валидни и днес, до истини, които и днешният информиран и емпирично подплатен ум не успява да обори, да допълни или да опровергае. "Парадоксът Платон" безспорно е свързан с простора и свободата на мисълта, развиваща се на основата на непрекъснати проби и грешки, на богат, събиран от поколенията емпиричен материал, но по принципа "do ut des" ("давам, за да дадеш"). При съвременния развой на двете противоречиви тенденции - информационно свръхпресищане и информационно затъмнение, довели до парадокса "увеличаващо се незнание в условията на информационно изобилие", споменът за Платоновия интелектуализъм ни е нужен, за да изведем днешния потребител от летаргичния сън на управляваното, неограничено и безкритично консумиране на информация и да го насочим към екологично комуникативно поведение.
Споменът за Платоновия интелектуализъм днес ни е нужен и като провокация за обединяване на усилията на социолози, философи и футуролози за "връщане към човека", който "опознава себе си" и развива своята "култура на аз-а". В нейната основа лежи древното правило "да имаш под ръка" винаги и всички интериоризирани знания, които да преразглеждаш в самота.
Оттук можем да изведем още едно изискване към съвременната информационна култура: умението да се освобождаваш от информация. Характерна особеност на еволюиращия интелект не е ненаситният стремеж към информация, а към намаляване на запаметения информационен масив. Този стремеж се осъществява отново в процес на информиране, но посредством откриване на организираща, асоциираща информация. С други думи, търси се информация за закономерности, зависимости и симетричности, с помощта на която се свързват нескрепените преди това, хаотично разположени и изолирани мисловни обекти, образи и понятия. Тази така наречена отрицателна информация способства за колосалното информационно разтоварване. В противен случай непрекъснатото и интензивното атакуване на човешката памет с адхократни образи и променливи значения за кратко време би надхвърлило индивидуалния праг на насищане и би провокирало индиференто комуникативно поведение. Стремежът към освобождаване от информация е естествена защитна реакция на човешкия мозък срещу енергийно натоварване. В което се състои и едно от основните правила за информационна хигиена в замърсена информационна среда. Търсенето на "отрицателна" информация е сигурен метод за информационно уравновесяване на човека като творческа индивидуалност.
Очевидно агентът на "обществото на знанието" е уравновесеният интелект, способен да уравновесява и системата, като се стреми да открива и решава възникващите проблеми и да намалява нейната ентропия. Или интелектът, това е екологът на информационното пространство.
Решения, обаче, има право да взема само мъдрият. Само той може да гледа на действителността отстрани и отвисоко: далеч от "социално одобреното знание, той е винаги извън атомарната структура на дигиталното всекидневие. Дори да се появят, когнитивните информационни технологии ще продължат да обработват само данни. Мъдростта не им е присъща. Творецът-мъдрец ще борави с интуиция и метофори, с импровизации и творчески скокове. Творецът-мъдрец е "човекът над мрежата", който спазва законите на природата. Консервативната съвест на бъдещето.

Милена Цветкова