Студентското време
В Благоевград все още си стояха недокъсани афишите от театралния фестивал, когато бе открит филмовият. Студентският град за броени дни стана център на студентското кино. За втори път след 1998.
Сдружението "Униарт Филм Фест 2000" не е съвсем онова, но негов шеф и мотор на фестивала си е все същият Павел Милков - оператор, завършил ВГИК и от години преподавател в катедра "Арттехника" на ЮЗУ. Той беше на тръни досами откриването - кой ще дойде, кой не и защо. Оказа се, че ръководствата на Кинофакултата в НАТФИЗ и на Департамента по кино и телевизия в Нов български университет желязно бойкотираха "Униарт Филм Фест 2000". Студенти от НАТФИЗ все пак участваха, ала от НБУ никой не се осмели да дойде, освен филма на Борика Малева "Стаята", реализиран в студия "Време" и представен в анимационната програма на НАТФИЗ. И няма какво да крия - отсъствието на НБУ бе очевадно, тъй като все пак става дума за студентски занимания в контекст, а миналия път доста се забавлявахме с пародиите на тамошните студенти и неслучайно филмът на Иван Трайков "Следващо утро над родината" взе престижна награда. Не съм наясно точно с причините за бойкота - дали става дума за най-обикновена ревност към енергичността на колега (Павел Милков е преподавал в НАТФИЗ); дали пък не е прекалено хлъзгаво присъствието сред организаторите на т.нар. "Международен център за филмово изкуство" към варненския Свободен университет "Черноризец Храбър", както се е преименувал кинофакултетът или каквото и да е от нелегитимния Славянски университет... Вярно е, че ВИТИЗ/НАТФИЗ открай време има своите фестивали, но след 1989 до 1999 те се бяха изродили от безпаричие, а на миналогодишното издание здраво рамо даде Съюзът на българските филмови дейци. И НБУ има своите годишни прегледи в Дома на киното, но те са толкова херметични, че дори преподавателите нямат възможност да видят филмите на своите възпитаници. И това се случи точно преди две години в Благоевград. Ето защо смятам, че от сръдни, бойкоти и заплахи, свързани с провеждането на един или повече фестивали на киноучилищата ни, губят и студенти, и педагози. Защото тазгодишната програма в Благоевград представя доста разнообразна и показатална картина от интереси, занимания и постижения.
Рекламата на фестивала бе доста хилава, но участниците я компенсираха с младежка суматоха около "Операта" и съседните кафенета. Провлачените панталони, прилепнали тениски и безхаберни походки обединяваха многобройните студенти от ЮЗУ, малобройните от НАТФИЗ и петимата от Скопие. Но независимо от сплотеното им редовно напускане на прожекции, общност помежду им не се получи - всяка от групите си купонясваше сама, независимо дали пиеше, пушеше или просто мълчеше. Друг е въпросът, че самото присъствие в Благоевград на витизчиите-аниматори и техния преподавател доц. Александър Янакиев, както и на двамата киноведи от класа на проф. Александър Грозев, си бе истински радикален жест - бяха им забранили да дойдат. Само че едните си живяха според каноните на самодостатъчното си затворено общество, а другите щъкаха като анимационни герои подир амбицията си за качествени фестивални бюлетини. Не се спряха и местните студенти - домакинството задължава.
Организацията на фестивала бе доста подобрена в сравнение с първото издание. Дори решението всички прожекции да бъдат на видео не ощети много филмите, снимани на лента, предимно в чужбина, разбира се - хората разумно си ги бяха прехвърлили, пък и проекторът беше качествен. Огромното количество заглавия ни принуди да гледаме от утрин до здрач, но изтощението бе надвито от баланса в концепирането на програмата, изготвена от Румяна Петкова.
"Да гледаш и да бъдеш гледан" на Гън-Чен Ши от Англия бе не само летящ старт на фестивала, а и своеобразна метафора на студентските вълнения - телевизорната самота, всекидневните кошмари, монотонната рефренност на ставащото или потният страх, че си наблюдаван, изопват зрителските сетива в английския филм, но изскачат къде по-видимо, къде по-завоалирано и в много други.
А самите английски студенти явно се интересуват повече от чудаческите граници на маргиналията, отколкото от социалните й аспекти. В документалните наблюдения "Нищо за криене" на Джаник Систъд Джакобсън и "Иван" на Бенно Мичка героите са полюсни - колкото е навлечен, дрипав, космат и чужд в Лондон чехът, емигрирал през 60-те, толкова е гол, спретнат, общителен и типичен английският пенсиониран нудист Джон Бирчъл. Английската програма бе пъстра - и по авторска националност, и по жанрова загрявка, но не се появи фаворит от равнището на "Долнопробен филм", грабнал безалтернативно голямата награда от Благоевград '98.
Студентите от Бабелсберг пък настоятелно изследват социалните проблеми на делника - през професия, семейство или отмора, те фиксират скуката на бедността. Моят фаворит от немската програма е "Всеки ден" на Бианка Бодай - млада жена с недовършена физиономия (както би казал Рангел Вълчанов) е хигиенистка в супермаркет, която касиерките гледат отвисоко; госпожата, при която ходи да чисти, мълчаливо я черпи с чай и шоколад; съпругът, на когото носи парите, вечер пие безмълвната си бира... И така - всеки ден, докато накрая милото грозно пате не си стяга куфара... Стегнат, в делови стил, филмът е симпатичен както с намусената си героиня, така и с делничната си емоционалност.
Тазгодишната програма на московския ВГИК бе по-ухилена от очакванията. В игралните и документалните филми преобладават заниманията с черно-бялото - и като иронични задявки с миналото, и като реверанс към вехтите архиви... Гледахме 16-минутния филм на Алексей Герман-младши "Голямото есенно поле" - графичен, протяжен, екстравагантен. Красавица си пада по Изтока, пие от бутилка, мъкне легло, рисува, мъжът край нея чисти, някакъв луд подскача по улицата, жена с чадър го гони... През цялото време задкадров глас обяснява какво се случва, а на финала разбираме, че първият мъж бил рисувал 3 години картината "Голямото есенно поле". Синът на Герман си има не само здрав кинаджийски ген, а и видимо пристрастие към живописта, което на свой ред оцветява бялото или черното на екрана. Но най-голяма забава падна с "Как прекарах лятото" на Наташа Погоничева - сардонично намигане към 50-те. Момиченце чурулика колко задружно семейство са с мама и татко, как се забавляват на лятната вила, а екранът неспирно опровергава думите му - родителите си прекарват времето в битови и телесни схватки, без да погледнат клетото дете... И така до края - чудна картинка на съветското битие в такт с песента на Аида Ведишчева. От документалните филми на ВГИК се открои "Причинна механика" на Павел Стрелников - любител на неми архиви си измисля минало в дългичка монтажна импресия. От филма научих, че причинната механика е забравена наука за физическите свойства на времето, чийто основател е Николай Казирев. Любопитно занимание.
Швейцарските филми - особено "Обикновен убиец" на Изабел Васар от Базел - показаха висока професионална класа, както и миналата година в София; френските - неумение да разказват, както напоследък се случва и при учителите им; израелските - любопитни теми и сърцати наблюдения, но прекалени дължини, както обикновено; унгарските - завидни естетски предизвикателства и преди всичко "Неделя", "Понеделник" и "Metroul" на смешните братя с руски корени Игор и Иван Бухарови, да не пропусна и "Пикник" на Ласло Ксаки...
Независимо от различията в геополитическите и народопсихологически нагласи на студентите, възрастовата им близост наизбежно налага крехка униформеност на кръга интерпретирани теми - до еднаквост на заглавията дори, както се случи с програмата "Тема'99" (упражнение в движение, ракурс и цвят на петима режисьори от Базел) и "Битие'99 (програмата на ЮЗУ, чието заглавие идва от едноименния 3-минутен филм на Петя Марчева, показван миналата година в София). И финансови, и житейски аргументи тласкат студентите от Израел или България, Англия или Швейцария, Русия или Унгария да снимат себе си, приятели или роднини - селски дворове с баби, дядовци и меланхолия; семейни апартаменти с родители и кавги; влакове с надежди и покруси...
Ако на Благоевград'98 гледахме само четири филма на НАТФИЗ и все на студенти от класа на Георги Дюлгеров, сега едва двама нарушиха табуто и изпратиха игрални курсови работи: "Героинята на Милютин" на Петър Мечков и "Балък" на Христо Тодоров (по сценарий на студента-киновед Борислав Огнянов). В първия участват звезди (Татяна Лолова, Васил Василев-Зуека и др.), във втория - Дафина Кацарска и студенти. "Героинята на Милютин" е плах опит за разрез на днешното ни живеене през бабешко гледане на "Дързост и красота" и внуково решаване на кръстословици. Но дотук с хрумката - на екрана безмилостно и безразборно се бият социални контрасти и кичозни въжделения и няма кой да ги укроти. В "Балък" авторите коректно следват схемата "кратък, но съдържателен престой на млад провинциалист в София", ала маркототевщината на героя е представена прекалено схематично.
Освен в гореспоменатите филми, столицата ни е трън в обектива на още два: "София, послание за поколенията през погледа на един лентяй" (сц. и реж. Христина Гайтанска, ЮЗУ), "Сега и всеки ден" (реж. Силвия Русева, Унгария). Подобно на заглавието си, първият е дълъг и претенциозен, ала посвоему находчив - излиза, че най-големите цивилизационни придобивки на тъмна и мръсна София през последните десет години са "Метро" и "Макдоналдс". Право си е момичето. Вторият е кратък и динамичен, но затова пък показва София още по-омърлушена. Явно, става дума за поколение, чиято носталгия към родната стряха е далеч от "Я кажи ми, облаче ле бяло".
Що се отнася до програмата на ЮЗУ, тя бе най-богата и малко по-качествена в сравнение с други години. По правило студентите пренебрегват или подценяват документалното кино, но поне за мен бе интересно да видя задълбочени, макар и не особено оригинални наблюдения: затворнически трепети в "Черно-бяла приказка" на Елица Иванова, цигански скиталчества в орисията на катунарската общност в "Когато щъркелите пристигат" на Нина Десподска; работа на снимачната площадка във "Филмът" на Ивайло Иванов - мейкинг (филм за снимането на филм) на игралния "Семейството" на Мариана Василева... Сред всички обаче изпъква "Лара" - деликатно и покъртително наблюдение върху поведението на ранената помиярка Лара, която тътри двата си задни крака, но все пак се грижи за котилото си.
Из екрана се пресичаха ревност и куршуми, зверства и любов - до смърт, но най-изкусителният демон за днешните тинейджъри май продължава да е дрогата. В Благоевград гледахме няколко курсови работи, посветени на наркоманията, но най-драстичният сред тях (и изобщо на фестивала) е македонският игрален филм "1/4" на Атанас Георгиев. Телевизионен режисьор снима филм за младата наркоманка Мими Иванова, която настоява да й викат Шийна, и я следва по петите - нещо като българското тв-предаване "Един ден на...", ала по-автентично. Пътуват с кола, тя пуши, излиза, някакви я блъскат на земята, пие, бият я, моли се по телефон за пари, псува, пребива проститутка, псува режисьора, в апартамента си приготвя долнопробна дрога, забива спринцовката, камерата я следи в почти реално време, драйфа кръв, лети линейка, в болницата на системи, пак в колата, изкрещява "Спри!", излиза от колата. "Снимай, докато се отдалечава", крещи режисьорът на свой ред, а Шийна бавно изчезва в мъгла... Надписи поясняват, че реалното момиче, вдъхновило филма, е починало. Не знам дали изпълнителката на главната роля Камка Тоциновски е професионална актриса, но във филма е френетична - едновременно ранима и брутална, безпомощна и гнусна... Оказа се, че 1/4 е възможно най-малката доза наркотик. Страховит филм.
Чуждестранната анимация, показана на фестивала, бе изобретателна, динамична и ведро устремена към хватките на компютърната атракция. На този радостен фон анимационната програма на НАТФИЗ изглежда далеч по-смислена и оригинална - 10 филмчета, в които студентите мислят и де-формират нашето време чрез обеми, щрихи, колорит... В кратките (като виц, като вопъл) притчи се гърчат страхове и смехове, спомени и химери, манипулации и аутопсии... Един от най-събраните и взривни филми е награденият "Концентрация" на Ася Кованова и Иван Стоянович - злостна политическа сатира за големите кръгли глави, обречени да крачат бойко от един лагер към друг...
Подобно на Варна или Пловдив, Благоевград има данни за фестивален център - отгоре стърчи Рила, отдолу тече Благоевградска Бистрица, из улиците около площада има повече елегантни кафенета, отколкото в центъра на София. И са все пълни с млади хора - потенциалната фестивална публика. Но когато си гледал десетина часа неравни студентски филми и наоколо кръжат шумни абитуриенти, по-добре да поемеш по моста, да свърнеш към реката и да стигнеш до заведението на Марина. Там се зареждаш с еуфоричните парчета на "Буена виста соушъл клъб" и страховито вкусната храна сред уют. Реката си тече, а ние разговаряме за кино. И това ако не е фестивално настроение...

Геновева Димитрова


От 22 до 26 май в Благоевград се проведе Униарт Филм Фест 2000. Бяха показани над 100 филма от 13 филмови училища.
Жури с председател проф. Никола Корабов (България) и членове проф. Юрий Салников (Русия) и Стефан Алтъпармаков (България) присъди следните награди:
Голямата награда за игрален филм - 1/4 на Атанас Георгиев, Факултет за драматични изкуства, Скопие
Голямата награда за документален филм - Лара на Светлана Бурова, Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград
Голямата награда за анимационен филм - Концентрация на Ася Кованова и Иван Стоянович, НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", София.
Специални награди на:
Любов - 1, 2, 3 на Майкъл Шор, Филмово училище "Конрад Волф", Бабелсберг
Причинна механика на Павел Стрелников, ВГИК, Москва
Пикник на Ласло Ксаки, Унгария
Работа на Р. Юнусов, ВГИК
Гита на Марин Шиков, Варненски свободен университет