Нероманът -
жив или мъртъв?


Може да прозвучи банално, но аз все пак искам да припомня опасността да започнеш твърде добре. Оттам нататък всичко ще се сравнява с първото постижение, всичко ще носи знака на отношението към него. Мария Станкова завладя критическото внимание с една нетрадиционна проза, която постави проблеми на алтернативното психологическо преживяване. "Наръчник по саморъчни убийства" беше просто роман, но хубав. "Искам го мъртъв" претенциозно се мъчи да бъде "нероман", в резултат на което пак си остава роман, само че не толкова хубав. Нещо повече - той се връща назад към вече отвоюваната позиция на "вулгарната" проза - една детска болест на новата българска белетристика, която при това се оказва натрапливо прилепчива. Вторият роман на Мария Станкова попада в редиците на "новата социалност" в българската литература. Той смесва елементи на криминален с елементи на социално-психологически разказ, като се стреми да провокира интереса на своята публика с пикантни версии на наболели явления: посттоталитарното отчуждение и несръчните опити за неговото компенсиране от типа на розовия телефон; психология на мафиотското общество ("и богатите плачат"); такова "разкрепостяване" на женското битие, което хвърля (надявам се, несъзнателно) камъни право в скромното дворче на българския феминизъм... Езикът на този "нероман" (жанровата самодефиниция навярно отказва романовото като разказ със сантиментална матрица на литературното преживяване) е също така познат и типичен: натуралистично огрубен с желание да предизвика ефекти на разголваща откровеност, жаргонно специализиран, съзнателно принизен в съответствие с тематиката и персонажа на разказа... Главната (и всъщност единствена) героиня върви по петите на своята предходница от първия текст, но си остава далече от смелостта на нейната нестандартност. Тя е разпъната между желанието да бъде абсурдна (нещо, към което Мария Станкова има щастливо "вродена" нагласа) и невъзможността да бъде такава в зададените рамки на едно повествование, което представлява провинциална версия на Даниел Стийл. Провокативната "лудост" на първия текст се е снишила в досадно битови проявления на гротесковата субектност: "Искам да се държа просташки. Да изпсувам, да се изхиля, да си бръкна в носа, да си почистя зъбите с нокътя на кутрето, да се изплюя на пода или поне да си изсекна носа с пръсти". Искам да успокоя авторката, че това вече много пъти е правено - във и извън българската (литературна) действителност. Чувствам се изкушена да махна с ръка... Ако не беше нещо друго, а то засяга не само този роман, а всички бъдещи романи и неромани на тази авторка. Доказват го не само първият текст, но и онези седем новели, които са странно присадени към гърба на новия роман и които, както изглежда, са тук, само защото са нямали търпение да дочакат своето собствено място, ала на чуждото се чувстват изгубени.
Другото е това, че Мария Станкова умее да пише добре, тя разказва чудесно, с истинска повествователна дарба, каквато се среща рядко... Оказва се обаче, че в края на XX век това вече не е достатъчно. Изглежда, че отмина времето на всички "естествени" неща, на всички "вродени" дарби. Способността да пишеш повече от всякога досега оголва своя конструктивистки характер. И нямаме основание да се съмняваме, че това ще се промени, най-малкото - не и в началото на другия век. Остава ни да очакваме, че и Мария Станкова ще го разбере. Защото искаме нейните книги - романи или неромани, все едно - но не ги искаме мъртви!

Милена Кирова

















Думи
с/у думи





Мария Станкова. Искам го мъртъв. Нероман. Изд. Павлина Никифорова. С. 1999