Носталгично

11 години след последната младежка изложба "Шипка" 6 отново затрептя от вълнения. Опашки за предаване на творби, разочарования заради неприетите, радости от наградите. Ентусиазирани млади хора, тичащи нагоре-надолу по етажите, някои самоуверени, други притеснени. "Мила родна картинка", която не може да не трогне и най-коравото сърце.
Човек обаче явно винаги е пристрастен към своята собствена младост. Не мога да не сравнявам с времето на предишната младежка изложба и да не й отдам дължимото. Замислена още през 1988 г. и осъществена през февруари 1989 г., тя беше не само предчувствие за една грандиозна промяна, но и подсказа това, което ще се случва в изкуството през следващите десет години. Или както я нарече един колега: "еволюционно събитие с предпролетно излъчване - като онези лястовици, които не правят пролет, но носят идеята за неизбежната й поява." Помня споровете, дискусиите, срещите и разговорите, които я предшестваха и по време на които ако не бе намерена точна рецепта за конкретната изложба, бяха обсъдени много важни неща: смисълът на една изложба, организацията, експонирането, мястото на критиците, журито. Покрай това се изказаха на глас редица важни проблеми, засягащи въобще художествената ситуация и политика.
Самите работи също отговаряха на силния вътрешен импулс към промяна, противопоставяне, разчупване. Помня представянето на Стефан Лютаков, Любен Костов, Кольо Карамфилов, Кирил Христов, Асен Захариев, Кирил Прашков - художници, които останаха в страната и продължиха в избраната посока. Но помня и участието на онези, които заминаха и така се прекъсна една естествена нишка: Нина Ковачева, Валентин Стефанов, Албена Михайлова, Елена Парушева, Галина Шехирян, Зиатин Нуриев, Станислав Германов, Йонко Стоянов, Людмил Лазаров, Николай Панайотов. На тази младежка изложба се видя, че категорично и с голяма доза ирония българското изкуство ще премине през "авангардизмите" с ясното съзнание за вторичност и с още по-ясната убеденост за необходимостта от изживяване на неизживяното, от вкусване на забранения плод с естествената отдалеченост на постмодерното съзнание.
Може би сега сме стигнали до края на един цикъл, започнал от Онази младежка изложба. След едно драматично десетилетие имам усещането, че всичко започва отначало. Че малко от уроците са усвоени както по отношение на смисъла и организацията на една младежка изложба, така и на провокативността на самите творби. Нима е случайно, че една от най-авангардните концепции на тази изложба, наречена "Учебни упражнения по живопис", представлява всъщност академични студентски работи от ателието на Светлин Русев? Свалям шапка на интелигентното хрумване с един жест хем да се защити една живописна система, хем да се ухапят "концептуалистите". От тази интелигентност обаче не ми става по-леко.
Не мога да игнорирам отделни постижения особено в областта на скулптурата. Любимата ми работа е на групата от скулптори "7+1", далеч от традиционната представа за това изкуство. Проектът "Мембрана-компресия-полупропускливост" представлява вертикално опънати ленти от прозрачно домакинско фолио, които препречват стълбите към етажите на "Шипка" 6. Обяснен в концепцията като "частична материализация на конфликтна среда", той концентрира в себе си много от напреженията, които съществуват в художествената ни действителност и изразява донякъде онова положение на безтегловност, в което се намираме в момента и до което достигнахме след 10 бурни години. Причините за това са много и различни и тепърва ще се осмислят. Но тези дни имаше още една индикация на това състояние - поредният фестивал "Underground", който за разлика от предишните премина вяло, стерилно и съвсем земно.

Мария Василева







Изкуство
на борда





Младежка изложба в София