Всяко дъно ли е двойно?

"Завиждам на "западния" писател. Представям си своя колега, западния писател, като елегантен пътник без багаж. Себе си представям като пътник с огромен багаж, пътник, който отчаяно се опитва да се отърве от своя багаж, но той упорито се влачи подире му като самата съдба." (Дубравка Угрешич, "Американски речник".)
Аз също завиждам на западния писател. Поради обстоятелството, че носи своя "багаж" възможно най-невидимо и дори елегантно, на него не му се налага да пише мъчително агресивни текстове, с които да се изпразва най-брутално, храчейки в душата на читателя/зрителя цялата мръсотия, събрана по всички източноевропейски гари и влакове.
Този текст е "писмо в бутилка". Адресиран е до тези, които няма да го получат, а получат ли го - няма да го разчетат. Бутилката, в която виртуално е скрит, има двойно дъно. То е зад думите, които по предназначение не описват, а проникват.
В "Двойно дъно" на Горан Стефановски една реплика се повтаря като китайско мъчение и реже на тънки филии изтерзаното зрителско въображение: "Всяко дъно има двойно дъно". Казва го актьорът Асен Блатечки, като персонифициран образ на войнстващото изкуство, размахало пръст и с ритници налагащо своите постулати. Посредством юмручен бой, садистични крясъци и унижения, това "ново изкуство" издевателства върху всичко живо на сцената, върху зрителната зала, върху самото себе си. Казва го още Яков - Актьорът, Лудият, Революционерът, когото видяхме в Благоевградския театър в садо-мазохистичната интерпретация на младия режисьор Миодраг Маджар. Естествено, казва го авторът, явно вече на светлинни години далеч от естетиката на първите си три пиеси, с които стана известен не само у нас.
Не всяко дъно е двойно. След сто механични повторения всяка лъжа става истина, всяко клише - незаменимо откритие, всеки конюнктурен рефрен - остров на свободата. Тук имаме само десетина такива кресливи отражения, изваяли с възхитителна лаконичност "философската есенция" на тази странна пиеса. Още заглавието ни го натрапва - всичко е "двойно". Всичко, освен ударното преекспониране на силови инквизиции върху група безпомощни хорица (смешното олицетворение на властта Божо на Николай Кимчев, и миролюбивото му семейно обкръжение: Кристина - Янислава Мартинова, Параскева - Бистра Тупарова, и един заблуден атом, в лицето на Николай Найденов). Но и това "повторение" е многократно.
Меко казано, неприятни както за окото, така и за психическия комфорт на публиката са тези полусловесни действия, илюстрирани от серия агресивни изблици и словесни нападки. Не Спасител, а Сатана. Не обайващ оратор и заразителен алтруист, а луд истерик, член на наркошайка или нещастна секта. И никакъв Танатос, никакъв Ерос, никакви културологични понятия за вътрешна не-свобода. Това е впечатлението от главното действащо лице, върху което де факто се крепи цялото представление. Което непрекъснато говори за изкуство, а същевременно ми размахва "среден пръст".
Всяко ли дъно...? В контекста на разпадащия се свят, който в пиесата се оказва стара сграда без наематели, тази реплика някак върви. Но в контекста на този истеричен спектакъл думите вече съвсем нямат значение. Просто посланието, експонирано по такъв начин, е кухо. Дидактизмът, заложен в пиесата, съвсем очевидно гнои. Защото все пак малко странно е да се говори за това, как изкуството щяло да... света с агресия, когато темата въобще не е войнствена (а възможно ли е да си агресор и креатор едновременно?!). Може би авторът на тази безумна "комедия" има двойка по история или съзнателно се опитва да игнорира някои важни исторически факти и истини. Като например тази, че най-големите фюрери (хайде без имена) са малтретирали, издевателствали и унищожавали Другите, проповядвайки им. Убивали са, мастурбирайки. Били са прекрасни оратори и първи поети, създавайки "светилища", известни днес като Аушвиц, Гулаг и т.н.
Добре все пак, че в залата като че ли нямаше хора с нервни тикове или деца. Тях със сигурност двойната паст на Двойното дъно щеше да ги "обхване".

Патриция Николова