На 6 юни в Народния театър "Иван Вазов" бе открита изложбата по случай 150 години от раждането на Иван Вазов. На откриването слово произнесе главният драматург на театъра Константин Илиев:

Уважаеми дами и господа,

Понеже така или иначе всички сме хора, юбилейните тържества, с които нацията почита големите имена от историята си, по нещо си приличат с кръглите годишнини, когато обикновеният човек се чувства задължен да отбележи паметта на най-близките си. Едва ли някой може да твърди, че във всяка възраст е имал еднакво отношение към баща си например. Възможно е през детските или юношеските си години той да е искал баща му да бъде неотразимо силен като японски каратист, красив като холивудски актьор, елегантен като потомствен аристократ, а чак много по-късно да си даде сметка, че този, който несръчно си е служил с ножа и вилицата, е бил достатъчно саможертвен и прозорлив, за да осигури на сина си прилично образование и да го приучи да не краде. Сигурно на мнозина през изминалите сто и пет години от първия юбилей на Вазов е минавало през ума, че не във всяка от толкова многобройните му творби се разпознава семето на гения както е при Шекспир, че люлякът му е замирисал твърде късно и той не е оставил нещо равностойно на Гьотевата Зесенхаймска лирика, че не е загинал в двубой на честта като Пушкин, че няма незнаен гроб като Петьофи, че не е прелетял като Ботев с лира и тръба към безсмъртието, че дори е позволил на един старозагорски вестникар да осакати толкова прозорливата първа редакция на стихотворението си "Двайсетий век", с което според някои твърдения е поставил под съмнение правото си да бъде наричан Патриарх на българската литература.
Пред нас са експонатите, подбрани от сътрудниците на три музея и две галерии за тази юбилейна изложба. Не знам какви чувства ще предизвикат те у присъстващите, аз лично, докато се подреждаше всичко това, имах усещането за несъизмеримост. Експонатите са демонстрация на нашата памет за Вазов. Картини, снимки, копия от документи. В о съотношение се намират те с това, което той ни е оставил като памет за нацията. Кой от тези повече или по-малко сполучливи портрети има стойността на кратките словесни обрисовки, които той ни е дал за Ботев, за Левски или за Стефан Стамболов например? Аз нямам предвид красивата патетика на "Епопея на забравените", говоря за такива малко известни страници като коментара от 1920 година към Захари-Стояновото портретуване на Ботев или за незавършения спомен за Стефан Стамболов. Коя снимка от нашите експонати пресъздава толкова дух, възпроизвежда толкова зримо живот като краткото описание на училищните чествания на светите Кирил и Методий в някогашния Сопот?
Каквото и да казват вярващите в отвъдното, честванията, все едно дали помени за простосмъртните или юбилеи за прославените, май че все пак наистина са по-важни за тези, които са тук, отколкото за тези, които са там. С календарната си неумолимост и въпреки често съпътстващата ги кичозност те са и един шанс. Защото карат най-малкото тези, които се ангажират с тях, нещо да попрелистят, в нещо да се поровят, да подредят, да съпоставят. Когато в така нареченото публично пространство повсеместно витае понятието корупция, а Народният театър не разполага с бюджетни средства да осъществи дори една-единствена театрална постановка, кой - покойният поет или ние - имаме нужда да бъде припомнено примерно това, писано преди сто години от него двустишие:
   Милиони цели отишли на вятър,
   а някои взели да искат театър.

Обявявам изложбата по случай 150 години от рождението на Иван Вазов, организирана от къщата музей "Иван Вазов", Националния литературен музей, Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и музея при Народния театър "Иван Вазов" за открита.