Езикът на омразата

"Езикът кости няма, но кости чупи", гласи една албанска пословица. Балканските войни от 90-те години отново припомниха, че думите са универсално оръжие в арсенала на воюващите. Една от най-големите ипотеки при изграждането на демократичните граждански общества в Югоизточна Европа е липсата на професионален медиен ландшафт и журналистическа етика, отговарящи на западните стандарти. Международната общност отпуска значителни средства, за да може в Босна и Косово да възникнат журналистически инфраструктури. Четвъртата власт трябва да поеме ролята на първопроходец и да подготви почвата за по-доброто функциониране на останалите три.
Във връзка с това се роди идеята по примера на германския "Речник на античовека" да се направи черен списък на придружени с коментар журналистически изрази от региона. Те попадат под рубриката "Hate Speech", език на омразата. Инициаторите се надяват, че елиминирането им в материалите на местните медии ще има отрезвяващо въздействие върху идеологически нажежения климат на Балканите. Особено силно ангажираната там редакция на "Дойче веле" организира в Кьолн форум, на който покани публицисти и учени от цяла Югоизточна Европа, за да постави основите на този проект.
Сандра Брека от Берлинския "Aspen Institute" насочи вниманието към проблема, че журналистическата професия на много места се радва на широка популярност, но на твърде малко места същестуват възможности за професионално образование. Уж деидеологизираното завръщане към журналистическия занаят също няма да е достатъчно. Многократното позоваване на неоспорими "факти" по време на дискусията онагледи дилемата. Така например веднага възникна спор за "правилното" назоваване на Косово и косовските албанци. Учудваща беше наивността на водещия Миодраг Сорич, ръководител на източноевропейската редакция на "Дойче веле", който в желанието си да вкара дискусията в желаните релси заяви: "Това, за което днес със сигурност няма да говорим, е историята". Типично за позицията на организаторите, които явно изхождат от един аисторичен, неутрален речников запас, като смятат, че чрез публично инкриминиране на отделни изрази той може да се приспособи така, че отново да заблести с цялата си невинност.
С изказването на философката от македонски произход Кица Б. Колбе публиката използва правото си на глас, за да припомни, че езиковите образи винаги са утаена история и че без историческа гледна точка не е възможно да се открие евентуално съдържащата се в тях отрова. Което естествено не означава, че националните и етнически стереотипи винаги почиват на реален опит. Напротив. Тя с пълно право отбеляза, че историческите предпоставки на самото понятие "Балкани" са проблематични и че то се е използвало и продължава да се използва най-вече в смисъл на "Hate Speech". Негов заместител с позитивна конотация е било името Югославия, което днес обаче се използва за псевдоним на Велика Сърбия.
Рефлексиите от събитието бяха скромни. Главният редактор на "Дойче веле" Дитрих Шлегел поднесе зашеметяващото прозрение, че политическите кризи очевидно водят до нарастваща употреба на езика на омразата. Вместо в дискусия за теоретичната значимост и практическата полза от концепцията за "Hate Speech", събирането се превърна в политически форум на представителите на различни малцинства. Критични изказвания нямаше, защото времето беше пропиляно за странични неща. Историкът на философията Георги Каприев от София много аргументирано оспори съществуването на думи на омразата сами по себе си. Не значението, а употребата на даден израз е решаваща за въздействието му. Неговите наблюдения върху посткомунистическата медийна култура са валидни за много държави от Източна и Югоизточна Европа. След промяната нито псевдопублицистиката от социалистическо време, нито демонстративно аполитичното поведение на опозицията са могли да поставят основите на политическата реторика. Новопоявилите се тогава комерсиални медии са използвали един вулгарен и плебейски език, за да се наложат на масовия пазар, като по този начин са задали мащаба и на партийните издания. Накрая станало нормално в парламента да се ругаят като на панаир. Румънско-германският писател Рихард Вагнер също не очаква кой знае какво от предписаната политическа коректност. Когато в Румъния "циганин" става обидна дума, вестниците продължават да сипят хули върху "рромите" - с двойно "р", за да се избегне каквото и да било объркване с думата "roman", която означава румънец. Баналното само по себе си разбиране, че без промяна на предпоставките за дадена политическа употреба на езика, никакви табута не могат да имат ефект, изглежда трудно се възприема от западните журналисти. Вярно е, разбира се, че езикът участва в конструирането на реалност, но вярно е и обратното - че езиково неопосреденото не се е случило.
Опозиционните медии, чието съществуване е заплашено, са принудени да залагат на съзаклятнически тактики вместо на големи стратегии. Като най-ефикасно средство срещу задвижваните от държавата пропагандни механизми, които в Сърбия работят на пълни обороти, хърватскта публицистка Дуня Мелцич препоръча карикатурата. В Кьолнската дискусия не можеха или не искаха да участват сърби - и това със сигурност не беше случайно.

в. Франкфуртер алгемайне цайтунг, 23.5.2000

Рихард Кемерлингс
От немски Ирина Илиева