Разговор за пътя
На 19 и 20 май т. г. по инициатива на директора на Нов драматичен театър "Сълза и смях" режисьора Бойко Богданов се проведе национален разговор по театралната реформа. Какво се целеше, стана ясно още от уводните думи на домакина: да видим откъде тръгнахме, къде стигнахме, закъде сме се запътили.
Форумът събра театрални директори, режисьори, театроведи, актьори, министъра на културата г-жа Емма Москова, заместник-министъра Юрий Дачев, главния секретар на министерството Мария Русинова, директора на Националния център за театър Стефан Янков и неговите колеги от центъра, отговорни прависти и икономисти от културното министерство, г-н Владимир Петров - представител на Министерството на финансите, председателя на Съюза на артистите в България Стефан Илиев, председателя на Сдружението на театралните директори Валентин Стойчев, представители на независими организации, журналисти.


Как?
Министър Емма Москова, която самоотвержено присъства през цялото време, беше поканена да произнесе въвеждащи думи. Тя каза, че отново назрява необходимост да говорим по проблемите на театралната реформа; че първите стъпки се правят от 1997 година; че реформата не е еднократен акт, а процес; че тя е заварила един-единствен модел, по който са функционирали нашите театри, а днес вече не е така; че през 1997 г. театърът ни бил натежал от тревожност... Очерта и трите кита на извършеното до днес. Първо, получаване на държавната субсидия на базата на конкурса. Второ, утвърждаване на смесеното финансиране в извънстоличните театри (сподели мечтата си за времето, когато определението общински театър ще звучи престижно, а не наказателно; каза, че партньорството с общините изисква усилия, че то не винаги върви гладко, като изрично, прекалено изрично подчертаваше, че не иска да политизира този проблем). Трето, появата на различни модели театър, включително най-новите - обединение на театри, каквото е Югоизточният театър (ДТ-Бургас и ДТ-Сливен) или ДТ-Добрич, който съществува благодарение на договор между държавата и частно сдружение. Простодушно заяви: "Никога няма да разбера защо традиционният театър го наричате репертоарен". Ефектно провокира залата: "Защо трябваше толкова време да изчакаме и да не започне реформата отдолу?"
През двата дена бяха изнесени четири предварително подготвени доклади: на театроведите Николай Йорданов и Ромео Попилиев, на Стефан Янков и Мария Русинова. Тези интересни и симптоматични доклади може би ще бъдат публикувани. Затова само с няколко думи: според Николай Йорданов (докладът му бе озаглавен "Какъв е репертоарът на репертоарния ни театър") се забелязва тенденцията през последните три години да се обогатява афишът на нашите театри - днес театърът ни поставя повече съвременна българска и чужда драматургия, за разлика от предишните години, когато театрите са предпочитали да играя наша и чужда класика. Тревожни бяха наблюденията му, че не се създават устойчиви независими театрални формации, че сме свидетели на засилена поляризация по оста елитарно-популярно.
Ромео Попилиев започна ефектно: "Бедний Йорик, с обогатен афиш". Критикът смята, че нови енергии не се забелязват по сцените през последните три години и че не може да се извършва пълноценна театрална реформа, докато не се реформира икономиката на страната. А дотогава ние "просто сме участници в представлението "Театрална реформа", при това участваме съвсем по Станиславски - с вяра и наивност". Според него извършването/неизвършването на театралната реформа няма връзка с качеството на спектаклите.
Стефан Янков систематизирано разгледа отделните стъпки и различни етапи на реформата в нашия театър през последните десет години, описа възникналите проблеми.
Мария Русинова говори за проблемите на финансирането в отговор на въпроси, поставени от Сдружението на театралните директори. Тя увери форума, че през последните години субсидията на държавните театри не е намалявала.
Изказаха се много колеги (над 50 пъти бе искана думата, ако не броим постоянните вклинявания на министър Москова с отговори и уточнения) и думите им бяха естествено различни по смисленост и конструктивност. Слушах с най-голям интерес (по реда на изказванията): Златко Гулеков, Борислав Чакринов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Лидия Върбанова, Цветана Манева, Николай Поляков, Красимир Спасов (най-важното изказване, според мен), Бина Харалампиева, Валентин Стойчев, Красимира Филипова... Присъствието на министър Москова често някак размиваше жанра на дебата; на моменти той се плъзгаше или към отчетност, и/или към използването на тази внезапна възможност за споделяне на проблемите пред своя си министър. Това на моменти беше доволно досадно.

Какво?
Само заради историческата коректност ще отбележа, че беше твърде странно да се говори за театрална реформа, която е започнала едва след 1997 година. Просто не е вярно. Та дори сесиите за подкрепа на театрални проекти започнаха да се провеждат през 1994 година. Националният център за театър беше създаден в края на 1991 година; вярно, след това бе ликвидиран и отново възстановен. За ПМС 23 пък да не говорим. Ако щете, смятам, че отпадането на разпределението след завършване на ВИТИЗ и дискусиите около договорната система - факти от праисторическите времена (преди 10 ноември) също разчистваха пътя пред реформирането на нашия театър, пред навлизането на пазара на труда в него. Не приемам, но мога да си обясня българската нагласа да смяташ, че всичко започва от теб. Това дори не е толкова важно, ако резултатите даваха достатъчно основания за удовлетворение. Въпросът е дискусионен, мненията по него са полярни, така че не виждам защо му е на министерството това излишно самонатоварване с всички отговорности за плюсовете и минусите на агонията на театралната мрежа днес.
По-важното все пак е друго. По време на дебата си дадох отново сметка, че днес няма представителна група в нашето съсловие, която да отхвърля необходимостта от промени в театъра ни. Нещо повече. В общи линии няма или поне не бяха изказани някакви радикално различни схеми за осъществяване на реформата. Това, разбира се, не е поради привлекателността на първите й резултати, а поради съзнанието, станало вече преобладаващо, че досегашното не може и не бива да продължава. Жалко, че до този простичък извод съсловието ни стига (не като отделни представители, а като мнозинство) за повече от 10 години. Има и утеха за самолюбието ни. И този срок не е достатъчен за политическите сили да разберат няколко елементарни неща. Първото е, че не можеш да мотивираш група хора да извършат промени в битието си, ако не извадиш пред скоби подозрението им, че им сочиш този път единствено, за да намалиш средствата, които държавата отделя за театър (това важи и за другите изкуства, а и изобщо за културата). Повече от десет години ни уверяват, че по принцип няма такава опасност, но в частност това се случва непрекъснато. Променя се делът за театър в бюджета на министерството, продължават ежегодните 10% недодавания на определените субсидии, непрекъснато е под въпрос ще я има ли поредната сесия за подкрепа на проекти и т. н. Вече никой не смее да говори за фиксиран процент от разходите в бюджета на държавата за министерството и фиксиран дял от министерския бюджет за театъра. Толкова думи се изрекоха за тези години... Сега, на дебата, министър Москова, може би без да подозира, че подобни изречения сме чували много пъти, говори, че има разбиране от най-високо място и съгласието на по-малко високи, но също така отговорни места (заместник-министър на финансите г-н Ананиев), че парите, освобождавани при премахването на щатовете или при съкращението им, няма да се "пипат", тоест няма да се вземат отново от държавата, а ще отиват за дейност.
Е, добре, за какъв авторитет на министерството можем да говорим и какви ги е вършило вече три години, щом чак на третата година от мандата си постига само някакви уверения, че този фундаментален въпрос на културната ни политика ще бъде уреден?
Но да се върнем на конструктивните наблюдения. Съсловието и министерството разбират, че досегашният етап от реформата приключва. Постигна ли целите си - е дискусионен въпрос. Чуха се мнения и за, и против. Но всички се обединиха около тезата, че трябва да се приеме по-радикален план за действие през следващите няколко години. Само че този план трябва да стъпи на някакви общоприети положения, а до тях още не можем да стигнем. Очевидно ни очакват може би нови десет години вайкане и бавно осъзнаване на простички неща, защото няколко пъти с очевидно убеждение в правотата си министър Москова заявяваше, че няма да закрива театри, защото "това е лесният път, а аз не обичам лесните решения". Те нямало да се закриват, а ще се преформулират. Би било прекрасно, ако успоредно с това отговорно се говори за нарастване на средствата, които ще отиват за театрите. Защото сегашното положение става все по-ненормално, все по-демотивиращо творците да правят театър. Бедата не е, че може да се закрие театър с малка, нулева или дори отрицателна културна ефективност - това е тежък социален проблем, но не е свързан с изкуството; бедата е, че агонизират и театри с художествен потенциал и творчески успехи, че талантливи актьори в звездните си години не могат да живеят достойно възнаградени, че добрите спектакли като правило живеят кратко, че те остават непредложени и невидени от зрителите в цялата страна. Бедата е, че заради логиката "само да няма проблеми" се размиха редица важни положения в реформата. Например: откритите сцени все повече употребяват средствата си за собствена продукция, вместо за гастроли на създадени другаде и с доказани качества спектакли. Това стесни без друго тесния пазар на готовата продукция, задълбочи и проблемът със свръхпроизводството на спектакли. Като илюстрация: само в държавните ни театри всеки сезон се произвеждат (приблизително) към или над 200 спектакъла. 40 да са повече или по-малко добрите ни режисьори (при най-снизходителни оценки) и те да правят средно по две постановки - тази сметка води към безнадежния извод, че над 100 спектакъла годишно са като черна дупка, в която изтичат средства. А за гастроли на добрите няма пари.
Затова говорим за липсата на системни и продуктивни усилия за изграждане на пазар на театралния продукт, на театралните идеи и на творческия труд. Ако щете, на състезателен (условно) принцип трябва да функционира и механизмът за подпомагане на проекти. Убеден съм, че сумите, отделяни за проекти, трябва да нарастнат; да се създадат към Националния център за театър (изказващите се наблегнаха на необходимостта да се увеличи автономността му от министерството, което говори за наличие на определени проблеми) няколко фонда с фиксирани средства и с тях да разполагат съответния брой експертни комисии, като, разбира се, тези комисии се определят от центъра и имат мандат поне две години. Последното е необходимо, за да могат членовете на комисиите да осъществят своя политика и да носят отговорност за решенията си. Наивничко е обяснението на министър Москова, че е издала категорична заповед комисиите да се сменят за всяка сесия, защото имало обвинения в пресата, че членовете й не били безкористни. Вече две заседания се провеждат в режима на тази заповед, но пресата (става дума за един, но какъв вестник) не стана по-милосърдна. Тази заповед е ситуационна реакция, а не отстояване на принципи, в целесъобразността на които вярваш.
А днес министерството няма друг ход, освен да инструментализира политиката си, да въведе перспективни принципи и критерии за функционирането на театъра ни. И да не ги променя според случая. Много текстове се изписаха в "Култура" срещу абсолютизирането на конкурсния принцип при определянето на директорите на театри. С апломб министър Москова защитаваше конкурсите, вкара ги и в закон. А в случая с Народния театър, след търсенето на формули, несъществуващи в закона, се стигна до назначения без конкурс. И слава Богу, че изборът на министерството е оптимален, но какво става с принципа?
Очевидно страхът от промяна вече е преодолян. Но идват нови страхове, защото - нека цитирам Цветана Манева: "Нищо старо вече не ни върши работа, но и нищо ново не е така категорично." И не виждам защо на уморения, обезверения, обеднелия му се препоръчва очарованието на трудния път, след като очевидно ни предстои поемането по онзи, който (вж. по-горе) бе наречен "лесния".

Никола Вандов