Масонството и руската
литература
Историята на руската литература, може би най-сложната и своеобразна сред всички европейски литературни истории, разполага - и тъкмо в това е нейната провокация - със свои автентични идентификационни кодове. Те се спотайват зад някакъв условен универсализъм, обясняван дълги години като "отвореност", препращан евфемистично към "великата руска душа" и към съмнително безграничната "славянска отзивчивост". Съвсем не бихме искали да иронизираме подобни интерпретационни модели: те са локализирани в конкретно пространство и време и обслужват идеология, в повечето случаи преднамерено профанизираща литературата. Ако днес обаче претендираме, че сме станали по-задълбочени, по-самостоятелни и по-свободни, би било подобаващо да забележим и открито да говорим и за други възможности, през които да се опитваме да четем подобни текстове. Можем например да допуснем, че ако някъде смисълът не се експлицира достатъчно категорично (впрочем характерно за целия модернизъм), то вероятно той не е там, където го търсим - на равнището на текста. Затова - стига да можем - е уместно да се пробваме с все още актуалното постмодернистично (деконструктивистко, структуралистично или всяко, разграждащо стройната обвивка на текстуалния корпус) четене, независимо че става дума примерно за класическо произведение. Защото в литературата, за която говорим - руската - това не са изолирани случаи. Тъкмо в нея е застъпен един особено провокативен, но мъчно разпознаваем дискурс, масонският, обхващащ много повече автори и творби, отколкото сме склонни да си представим.
В случая обаче масонството не ни интересува в качеството му на някаква плашеща световна конспирация, общество ъндърграунд с политически или икономически властови стремежи и позиции. Последователите на Великия Първомайстор Хирам Абиф, учредяващи култа към цар Соломон чрез строителството на ерусалимския храм в Негова чест, създали кръг от посветени, за нас не са любопитни като история: дали началото на свободните зидари тръгва от 17 януари 1717 г. или от по-рано; дали Великите национални ложи са формално признати или не; колко са масонските степени и в какво се състоят инициационните обреди. В случая масонството ни интересува основно като литература, или ако бъдем по-точни, като език - не в неговия лингвистичен аспект, а по-скоро като тайнопис, криптограмна шифрова стратегия, разпространяваща не просто съобщения, а сугестивни послания с предупреждаваща, откривателска, профетична или иронизираща стойност, но винаги с точен, макар и скрит, адресат. Подобна стратегия създава втори, имплицитно заложен смислов пласт, носител на същинската интенционална позиция на своя автор (особен вид свобода на изразяването), понякога прикрита зад не твърде оригиналния, не много ясен, а често дори и банален сюжет. Защото в този тип литература тъкмо сюжетът се оказва по-маловажното; за проникновените и "владеещи ключа" аналитици той е само корубата, пората, про-пускаща и до-пускаща до истинския - необявен, но валиден "сюжет", настанил се в основата на повърхностната (и повърхнинна) история, по принцип експресивно и заблуждаващо наивна. Така съчинителят на текстове през масонското писмо - един необичаен неоплатонизъм - се "легитимира" като, да кажем, Майстор на ковчези, в които полага скрита, погребана истина. И нейното откровяване в метапозиция наподобява нещо като "ексхумация" на дълбинния парасюжет, тоест на живо приспания смисъл.
Всъщност в този език няма нищо античовешко, нищо антиобществено. Тъй като и най-конвенционалното споменаване на масоните и масонството е съпровождано от цялостна и неизменна истерия, "заклеймяваща", че историята е низ от превратности, разбира се, тяхно дело, те се оказват обичайните заподозрени: традиционно плашещи демони, маскирани зад галантната поза на джентълмени. Все в този контекст настоящата публикация също попада виртуално в полето на подозрението и ще побързаме да уточним, че тук се опитваме да подскажем за някои неподозирани полета от масонската изява: техният непрестанно играещ (висок?) фикционален език.
Историята на масонството в Русия е тясно обвързано с историята на руската художествена словесност. За това допринася и фактът, че цялата литература от "класицистичния" ХVIII и "класическия" ХIХ век ("класовият" ХХ ще промени статуквото), е сътворена от хора от класа - аристократи (дворяни) - и предназначена предимно за аристократи. В техните среди масонството е повече мода, отколкото необходимост. И ако оставим настрана подозренията за участието им в Декабристкото въстание от 1825 година, в революцията от 1917 ("калка" на Френската революция от 1789, дело на братята им на Запад) и мечтата им за "чиста и свята република" (звучи познато, нали?), един от феномените на тази литература е именно допускането, усвояването от нея на масонския дискурс, при това не като алтернативен, а като иманентен. Той е провокативен тъкмо със скритостта си: създаден е от зидарите като съзидателен, съзиждащ, с възможност да споделя истини, когато това наистина не е възможно.
Съмнителна е и "дългата ръка" на масоните в политиката, защото - поне в Русия - политиците са ги забранявали и анатемосвали поне два пъти: веднъж Екатерина Велика и още веднъж Александър Първи. По-късно те са непрестанно преследвани, а разкритието, че някой писател е масон или близък до подобна идея, е достатъчен компромат за прилагането на репресии срещу него. Не е излишно като че ли да припомним някои от "компрометираните": Грибоедов, Пушкин и повечето поети от неговия кръг (учителят му Жуковски, Делвиг, Кюхелбекер, Раевски, Вяземски, Чаадаев). По-късно - Некрасов, Бели, Блок, Брюсов, още по-късно - Вячеслав Иванов, Нина Берберова, Бродски (е, и Евтушенко). А други, макар и нечленуващи в ложи, открито използват масонската символика - услугите на същия таен език: Гогол, Лев Толстой, Булгаков.
В публикацията се спряхме - с оглед на ограниченото все пак място - предимно на фрагменти: статии, глави и откъси от по-големи изследвания, застъпващи интересуващата ни тема. Доверихме се на източници, опитващи се да избягнат тенденциозността: нито съдещи и "изобличаващи", нито адмириращи и славословещи масонството. Отстранихме и онези, които бяха повърхностно спекулативни - по презумпция насилващи избрания за анализ текст, за да го донатъкмят към пресилените си (съ)мнения. Водени от решението си да останем в контекста на огласената тема - масонството и литературата - предлагаме сравнително нови (емпирични и теоретични) критически позиции. (Един почти херменевтичен подстъп към Пушкин и Булгаков например и такива, които лансират оригинални хипотези за взаимната обвързаност на литературата с масонския мистицизъм и неговата тайна културна традиция, включваща елементи от окултизма и езотеризма.) В този смисъл е показателна статията на чикагския професор Лорън Лейтън, един от доайените-изследователи на проблема. Представяме и рецензия на наскоро публикуваната монография на Н. Богомилов "Руската литература от началото на ХХ век и окултизмът" в престижното московско издателство "НЛО". А доколкото абревиатурата тук означава "Новое Литературное Обозрание", можем - в стила на това, за което говорим - да предложим различно четене, отговарящо по-точно на скромните ни цели: "Новоидентифициран Литературен Обект".

Людмил Димитров