С Олми ще си отиде
и киното
Христо Живков е на 25. Завършил е кинорежисура в НАТФИЗ през 1998 в класа на проф. Христо Христов. Все още не се е дипломирал. Работил е като асистент-режисьор по масовката във френско-канадския филм "Версенжеторикс". Наскоро се завърна от Италия, където изигра главната роля в новия филм на Ермано Олми "Занаятът на оръжията", част от който големият майстор снима и в България.

- Христо, снимал ли си досега на лента?
- Да, веднъж. Заснех 3-минутно филмче по зададена тема - "Асансьорът". Това беше своеобразен експеримент на проф. Христов - искаше да види как ще прескочим една линия всичките 15 души. Филмчето ми не стана хубаво.
Всъщност бях приет кинодраматургия при Веселин Бранев - това бе нещо като по-малко престижната част от класа. След две години и две филмчета, едно от които ("Сам") получи наградата на СБФД от студентския фестивал по време на фестивала "Любовта е лудост", Христо Христов ме прехвърли в режисьорската част на класа, която, не знам защо, той смяташе за по-вишестояща.

- Разбирахте ли се с професора?
- Да. Имали сме търкания заради моята несериозност. Но наистина беше всеотдаен с нас.
- Какво е основното ти усещане за годините, прекарани в НАТФИЗ?
- Първото нещо, което ми хрумва, е, че не обичам да се връщам назад и пак бих си живял живота по същия начин. Второто е, че щеше да е добре да бях по-сериозен в НАТФИЗ. В началото бях ужасно притеснителен и това ме затваряше. Христо Христов е човекът, който ми подаде ръка - в представлението "Три високи жени" от Едуард Олби в Театър "199", а после ме снима в "Суламит".
- Какво играеш там?
- Един от анархистите в групата на Руси Чанев. Бях с дълга коса.
- Нека се върнем към студентството ти. Смяташ ли, че обучението по кино в НАТФИЗ е сериозно?
- Не, не смятам. Добре, аз самият бях несериозен. Но веднага добавям, че цялата атмосфера в академията е несериозна. В НАТФИЗ нещата вървят все по-надолу, с всеки изминал ден пада равнището и на преподаване, и на самите студенти. Някак липсват мотивации. Но това не е проблем само на академията, а и на България, на Европа. Според мен се е задала някаква световна депресия. Виждам как хората са оклюмали, окапали, опадали и т.н. А какво ли остава за една академия без пари, където студентите настояват да учат нещо, ала защо ли... НАТФИЗ е академия, която произвежда безработни актьори, режисьори, оператори, аниматори и пр.
- Къде се срещна с Ермано Олми?
- В офиса на "Радивижън". Отидох на кастинг. Това се случи месец, преди да започна работа във "Версенжеторикс" като асистент-режисьор по масовката. Представи си как ме е глождило през цялото време на снимките. Чак като остана една седмица до края на "Версенжеторикс", дръзнах да се обадя в офиса. И чух: "Къде ходиш? Адски спешно те търсят от Италия." Не можех да повярвам, въпреки че шест месеца бях мечтал за това.
- Беше ли гледал "Дървото на налъмите" и "Легенда за светия пияница"? Изобщо знаеше ли кой е Ермано Олми?
- Бях гледал само "Дървото на налъмите". За Олми знаех, че е режисьорът в сянка, че е голям авторитет в Италия, че е един от най-великите неореалисти, че превръща всички от масовката в актьори. Ермано Олми работи с натуршчици по-добре от всеки друг - в това се убедах по време на снимки и в България, и в Италия. Изпитах го на гърба си.
- Да се върнем към първата ви среща. Какво се случи по време на кастинга?
- Премина ток между нас. Ермано Олми е от хората, за които не можеш да кажеш, че е режисьор, нито пък, че прилича на режисьор. Но след като му кажеш "Добър ден", разбираш, че ако този човек е режисьор, ще е най-добрият. Наблюдавах хората около него как реагираха - бяха респектирани от мълчанието, скромността му... Когато Олми помоли за тишина, означава, че доста са прекалили с шума. А то е било само шептене. Респектът към него беше уникален... И влязох аз, притесних се за малко, но нещо отвътре ми подсказа да бъда естествен.
- На какъв език общувахте?
- На български, превеждаха. Разказах му, че работя в театър "199", Олми знаеше Олби, но не беше чувал за пиесата. Той говори с мен двайсет минути - нещо, което с нито един от другите 70 актьори не се бе случвало. Това ме учуди. Дори касетката спря и когато операторът понечи да сложи нова, Олми само с лек жест му даде да разбере, че не иска да бъде прекъсван. Когато излязох, отвън имаше подмятания от сорта "Айде бе, какво направи вътре?".
- Какво те пита Олми?
- Говорехме си. Беше адски приятно, без да се познаваме. Не спирахме да се гледаме в очите. Мисля, че това изигра решаваща роля да бъда избран. Цялата ми връзка с Ермано Олми беше огромна енергия, интуиция и познаване с този човек, без да сме се виждали... Това продължи и докато снимаше филма - работеше така, сякаш го е снимал и преди. Това му е гениалното - знаеше във всяка секунда какво прави. А преди това ми беше казал: "Не ме разпитвай, защото, както виждаш, не знам след една минута какво ще снимам", засмя се и продължи: "За да бъда по-прав, ще ти кажа, че и след секунда не знам къде ще бъде камерата". А когато нареждаше къде да бъде камерата, го правеше с жест, сякаш вече е правил разкадровката.
- Искаш да кажеш, че Ермано Олми импровизира по време на снимки?
- Импровизира невероятно! А знаеше наизуст сценария, моите реплики... Аз нямах сценарий. Никога от никого не съм бил по-респектиран. Никога не съм се доверявал така. Дадох му всичко.
- Щастливец си, че първият ти сериозен актьорски шанс е с европейски колос като Олми. Какво, сега трябва да търсиш Копола, Спилбърг или Уди Алън?
- Не, не искам да ги търся. Красноречиво за отношението ми към Олми е, че не събирам снимки от моя живот или филми, а от "Занаятът на оръжията" събрах, каквото можах, и взех, каквото можах. А това значи, че силно ми е подействал и ще остане в мен, независимо дали ще срещна Копола или Уди Алън.
- Разкажи нещо повече за самия филм. Надявам се, че все пак си разбрал за какво става дума?
- Ха-ха-ха! Разбрах, да, но към края. В началото на ХVI век генерал Фрусберг напада Италия многократно и безуспешно, а моят герой Джовани де ла Банденере непрестанно го отбива.
- Той историческа личност ли е?
- Да. Той е донжуанът на Италия по това време, най-лудото същество от мъжки пол, убило човек за първи път на 12 години, с десет любовници, 15 деца и умира на 28 години. Но има само една жена - Мария ди Медичи, която си седи вкъщи, той непрестанно си спомня за нея, когато му трябва. Племенница е на папата.
- Това е героинята на Десислава Тенекеджиева?
- Да. Моят герой води трудни битки - явната е с Фрусберг, подмолната е със собствената му войска, тъй като от безпаричие недоволството расте, но никой не дръзва да се опълчи на Джовани. Докато снимахме в България, моят персонаж излъчваше кръвожадност и истерия. Беше доста необуздан, ядосан и агресиран човек и в същото време знаеше какво иска - да разгроми немската армия. Аз получавах текста си часове или най-много ден преди снимки. Само ме предупреждаваха: "Внимавай, утре е много тежко за теб". И аз стоях като гръмнат - какво значи това, няма да спим ли... Този, който наистина ми помогна, бе самият Ермано Олми. Отивах на терен и както парашутист се пуска, преди да си отвори парашута и лети известно време така, аз се спусках на Ермано в ръцете и му се доверявах изцяло. Когато отидох в Италия, моят персонаж се оказа коренно различен. Беше мек човек, благородник, флиртаджия по време на турнеото - това е състезание с щикове, копия и коне, при която се съблазняват дами. Забава. Победителят е избран от една от многото жени, които са го харесали, но в крайна сметка той прави първата крачка. Играта е на живот и смърт.
- Нещо като гладиаторска битка?
- Да, но по-аристократично. В края на снимките персонажът ми съвсем се промени - легна на легло и предстоеше да му отрежат крака. Дойде денят, в който ми рязаха крака... Правя дълга пауза, защото не мога да го опиша с думи - болеше ме всичко и наистина имах чувството, че ми отрязаха крака...
- До такава степен си се превъплътил по Станиславски, че си изпитал и физическа болка.
- Абсолютно, като забравих за Станиславски. Смятам, че това е най-важното. Това беше съветът на Олми към актьорите, които като чуят "Камера! Работи!", и се опулват. Много е важно да бъдеш ти - не само на сцената или пред камерата, ами и в живота, защото ако си такъв и в живота, няма да имаш проблеми пред камерата.
- Общувахте ли с Ермано Олми извън терена?
- Да. Той е шегаджия със страхотно чувство за хумор. Докато снимахме в Дъбован, като ритуал всяка вечер той ни разказваше някаква случка от живота си. Бяхме няколко души в едно хотелче, останалата група спеше в Плевен. И той разказваше много забавно, като истински голям режисьор. Една вечер жена му донесе шишенце с домашно приготвена мента - подобен еликсир не бях опитвал. Олми си я прави сам в къщата в Северна Италия, където живее от двайсет години и където си монтира филмите.
- Разбра ли защо толкова рядко снима филми?
- Да. "Законът на оръжията" например е в главата му от шест години. Стойностните филми се снимат на такива интервали.
- Олми е и продуцент - как намира пари за филмите си?
- Нямам представа. Но в поне три италиански вестника той се закани, че това е последният му режисьорски филм - оттук нататък само ще продуцира. Мога да кажа, че това беше семейно кино. Всеки знаеше, че след като работи с маестрото, от този филм ще получи много, ще се научи едва ли не как да общува с хората. И всички тези хора, независимо каква дейност изпълняваха, работеха в пълен синхрон, без това деление между творчески и технически кадри...
- И в България ли беше така?
- Да. Страхотни професионалисти са в българския екип, но в Италия възприемаха Олми като баща, а у нас бе режисьорът, от когото са респектирани. В Италия всички се хвърляха да работят за него - не само в екипа, а и в града, в църквата. Дори падрето го гледаше с респект, колкото и нескромно да звучи. А Ермано стоеше като в къщи. Всички го обожават, но той не спекулира с това. Той е последният от старата школа, с него ще си отиде и киното.
- Защо е решил да снима у нас?
- На мен ми каза, че много обича България - напомняла му Италия преди двайсет години. И продължи: "Лошото е, че ние, западноевропейците досега се интересувахме само от икономиката и парите, които могат да се правят във вашата страна, но не и от културата ви. Но сега се стараем да поправим грешката си. Вие ще влезете в Европейския съюз, разбира се, но както виждате, Европа е голям хищник и ако вие сами не си помогнете, не знам как ще се оправите..."
- Как е избрал Дъбован?
- Обикаляли миналото лято за места по Дунава. Ермано Олми придремвал, а когато наближили Дъбован, отсякъл: "Свийте вдясно, тук е". Поне така са ми го разказвали.
- И какво да очакваме - историческа суперпродукция или костюмна драма?
- Не мога да обясня точно - това е филм-магия.
- Разглеждах албумчето на Деси Тенекеджиева от снимачната площадка, сега и твоите снимки... Кадрите ми напомнят ренесансови фрески.
- Така е. Всеки кадър беше картина. Ермано Олми композираше осветлението, както екстазиран диригент би повишил някаква тоналност и само оркестрантите могат да усетят това. Той направляваше така: "Един косъм наляво, един косъм надясно". И наистина се раждаше пред очите ни картина.
- Кой е оператор на филма?
- Синът му Фабио Олми. Те работеха в пълен синхрон. Но филмът си е определено на маестро Олми, защото той правеше всичко - дори сам снимаше, когато имаше повече от две камери.
- И какво ще правиш оттук нататък? Все пак трябва да се дипломираш, нали?
- Все пак трябва.
- Насъбрал си доста професионални и житейски уроци от Ермано Олми, но това не е ли опасно в някакъв смисъл?
- Така е. Адски ми се иска да се занимавам с моите неща, но нямам нито физическа, нито финансова възможност. За щастие, от продукцията ми подариха лента, останала от филма, но тя е само 900 метра. В тази дължина мога и да успея да се дипломирам, може и да не успея. Не ми се иска метражът да ме води в правенето на дипломната работа.
- Но пък има предизвикателство в тая работа.
- Разбира се, така работех в студентските години. Не съм снимал на видео неща, които биха стояли смешно. Винаги съм се съобразявал с това, с което разполагам - то ме ограничава, но поне не ме прави смешен. Тоест не можеш да снимаш екшън на видео. В България екшън и на лента дори не можеш да снимаш. Дори в Италия не могат да направят свестен екшън. Става въпрос за натюрел, за нация, за начин на живот. Екшън се прави там, където истерията е голяма - но не психическа, както е в България, а като всекидневна житейска динамика. Ние тук можем само да обслужваме американски екшън-продукции.
- Следиш ли българското кино?
- Опитвам се, но не ми е много интересно. Българското кино страда от факта, че режисьорите му са много интелигентни хора - те снимат своята претенция, а не това, което носят в душата си. На всяка цена искат да ни покажат интелекта си. Страх ме е за хората на изкуството в България, включително и за мен самия, че си оставаме с едната претенция. Иска ми се да се спася от грешките на по-възрастните си колеги. За мен киното е мараня, която се издига от асфалта.
16 май 2000

Разговаря Геновева Димитрова


Разговор с Христо Живков