Златната Албена
Без да са чак толкова много по количество, мегаспектаклите в състезанието за забавните и музикални програми са кадър от общата картина, който се запомня. Преобладават италианските и испанските продукции с какви ли не състезания и игри, много често музкални, където публиката, въвлечена в забавлението е един от главните герои. Тя пее, рецитира, разказва личните си преживявания, радва се до сълзи, когато си извоюва победа или когато бъде сюрпризирана с награда. Излива чувствата си така, сякаш пред нея няма камера. Тя е така освободена и съучастнически настроена, че да им завидиш на водещите за партньорството с тези дилетанти-таланти. Студиото е огромно, катедрите, зад които стоят състезателите, са блестящи, водещият - винаги с папионка, е артистичен и интелигентен, звездите, които се появяват като десерт за зрителите, са ослепителни. Всичко си е толкова на място, че прозявката да те обземе. Няма значение кое издание от тези поредици ще гледаш - в отделните броеве само лицата се сменят, иначе качеството им носи парадоксалността на бутикова вещ в конфекционно производство. Веднъж измислена, тя се възпроизвежда многократно все в същата перфектност. Няма мърдане от професионализма в РАИ Уно, макар количеството производство да е индустриално. Така че заглавието на награденото "Ин Бокка ал Лупо" е без значение. Ако не беше то, друго щеше да бъде.
В по-бедните телевизии има други вълнения. Там също се прави конфекция, но от друг тип. Сръбската телевизия например демонстрира адаптивност към представите на света за Балканите и тяхното особнячество. В "Островът на Балканите" музиката - с извори във фолклора и все пак авторска, е върху образи, заимствани от лексиката на Кустурица. Емблематичността на балканското вече е утвърдена във всесветското съзнание и регионът продължава да си ги възпроизвежда, за да не разочарова с неочакваност. Все пак това бе един от малкото опити да се създаде концерт за гледане.
Голяма част от българските продукции, които дори имаха самочувствието да се представят на конкурс, затвърдиха впечатлението, че у нас напоследък камерата се използва не за да сътвори собствена продукция, а да заснеме нещо наготово и да го препредаде. Ако това е направено с инвенцията и професионализма на Моника Якимова и Александър Хаджиев в "Блу ин Блу" на БНТ, или пък с готовностто на Хачо Бояджиев да реагира адекватно на мащабните амбиции на Пламен Карталов в "Княз Игор" - добре! Но обикновено транслирането на готовото събитие става с камера-ням-свидетел, която поглъща и препредава "едно към едно", без да има дори намек за адаптация или стремеж да се създаде авторска тв-версия.
В периода на натрупването на програма, колкото да запълва време, неволята си изобретява един хибриден жанр от готови видеоклипове и свързващ материал. Ефектът е като от притопляне на замразена храна Рядко това са тинейджърски шегички, иронични коментари или скечове, каквито прави "Джубокс" на "Зографик Студио".
Най-често в така наречените музикални журнали е пълно с изговорени изрезки от вестници и списания, които отдавна сме прочели, новинки и клюкички от малките колонки на пресата, които тук се раздуват от визията и пълнят програма. Липсва им концепция, за да бъдат колаж. Затова връзките между клиповете не се възприемат като нещо повече от едно досадно говорене, докато дойде ред на следващия клип. След като водещите, т.е. прочитащите текста, и без това няма какво да кажат, зрителят само може да им пожелае да се скрият и да го оставят да си слуша и гледа музиката. Както постъпват в МТВ, МСМ и дори в ММ.
Постепенно правенето на музикална телевизия под формата на изчитане на стари вестници се превръща в норма и рядко някой си прави труда да я преодолее. В телевизионния поп-фолк се отива още по-далеч в порива да се прави музикална програма на принципа "пачуърк". Събират се оттук-оттам клипове от поп-фолка и се прави актив с тържествена гала, с лъскави конферанси, с вездесъщите катедри, зад които застават водещи и благодарящи наградени. Авторството се свежда до церемониалността - също взета от някъде назаем. Но затова пък тук се разгръща цяла панорама на клип-творенията в поп-фолка. Това е жанрът, в който човек може да се убеди, че и шареното може да бъде досадно. Там принципът е перифраза на правилото, което изведе Ицхак Шабатов: който дава парите, той говори. В случая: който плаща, той налага моженето си. Доколкото изобщо го има. Сред преобладаващия стил, който прави фолк-певиците да изглеждат съвсем като близначки, Българска музикална компания внася доза колорит с отказа си да се включи в общата саунд-мелница и все още неизбледнелия си хъс за пародиране.
На фона на възраждането на анонимното творчество "Музика с усмивка" е продукцията, която вдъхва надежда, че тв-авторът не е изчезнал безвъзвратно. Театър "Албена" и неговият закачливо-романтичен прочит на българския фолклор и латиното са импулс за тв-камера. Петър Бакалов също обръща камерата към готови спектакли - "Фолклорна магия", "Нощта на карнавала", "2001 нощи", режисирани от Боньо Лунгов. Това обаче е неговият поглед към тези популярни спектакли, неговото навлизане в кутията на сцената и сътворяване на нова фантазия. С тази усмивка тв-зрителят се чувства поласкан и дори може да изпита предимството си да бъде увлечен във фиестата така силно, както и ако се намираше в самия й епицентър.
Като организационна технология "Музика с усмивка" е примерът за новия модел на производство в БНТ. Конкретно в случая: спектаклите-първооснова са създадени независимо от телевизията, творческият екип е външен. От БНТ - продуцентството, студиото и техниката.
Миналата година това бе повод за въпрос: На кого принадлежи Златното чадърче?
Когато става дума за наниз от готови клипове, сигурно е цяла революция да си представиш, че такава серия може да направи цялостна програма. И тя да се следи със свито сърце и затаен дъх. "Доро Продъкшънс"/ "Куин Продъкшънс" - Австралия/Англия постигат нещо, което никога не е било и за съжаление не би могло и да се случи вече на реалната сцена. Дейвид Бауи и "Куин" са заедно. Чрез кадри, изтеглени от различни концерти. Мигове "на живо" и мигове от клипове са синхронизирани и монтирани така, че правят нов образ - демонстрация на днешните технически възможности - толкова умело използвани в това произведение на новите технологии, че те карат да забравяш за тях.
Въпрос на възможности? Да, но не само финансови, но и творчески. Хесенската телевизия например създава специален спектакъл, който да бъде ухажван от камерата. Класическото вариете е потопено в пищността на барока и завоалирано в мистиката на средновековието. Певци-акробати, жонгльори-мимове, танцьори-клоуни и всякакви други нетрадиционни съчетания в една личност правят спектакъл, който не е възможно да бъде забравен.
Приобщаването на тв-публиката към събитие, случващо се извън студиото, е амбициозна задача, чиято крайна цел е ефектът "сякаш на живо и сякаш в момента". Той беше стопроцентово постигнат в концерта Мариус-Мюлер Вестенхаген на "Доро Продъкшънс" - Австрия. Един не много популярен немскоезичен рок-динозавър пее, заковава 80-хилядна публика на стадиона и я кара да изпитва еуфорията на идолопоклонничеството, да се чувства на една възраст и да преживява обединяваща емоция. Същото успява да направи и със зрителя пред екрана.
Съкровена интимност и екстаз са умело дозирани. От време на време има и космически гледки, които обхващат целия мравуняк на стадиона, после целия град - сякаш това е единственото събитие на света, което си струва да следиш като приключение на чувствата. И ако все пак си позволиш прозаичност в мислите, тя е свързана с привидението, че над този спектакъл са изсипани чували с пари. Много пари. После питах продуцента. Оказа се разочароващо вярно. Програмите със златните чадъри както винаги ще бъдат излъчени по телевизията. Но не по националната. Този път привилегията е на М САТ, медиен партньор на събитията.

Елена Драгостинова