Отвъд биографията

Почитателите на алманаха "Et cetera" едва ли ще са изненадани от неговото клониране и прерастването му в книжна поредица. Защото той и без друго повече приличаше на някакъв тип изчерпващ въпроса сборник, на претендираща да приключи проблематиката антология, и много по-малко - на списание, белязано от ситуационността и неизчерпателността. Едва ли също така ще са изненадани те и от направата на книгата. Като под направа имам предвид както съставителството, редактирането и оформлението й (Майя Праматарова, Никола Вандов и Кольо Карамфилов чудесно са си свършили работата), така и принципите, които я структурират. Защото още алманахът "Et cetera" наложи като ключов момент избора на обект, на личност, а оттам - и проектирането на тази личност в различни, къде очаквани, къде не, територии... Или, и това важи и за книгата, за която пиша, на избраната личност й се налага да се самоогледа и да бъде обгледана. Принцип, който в случая се емблематизира както от заглавието (множественото число, в което е поместено заглавието засилва идеята за разпръскване, разсейване, омножествяване), така и от разцепването вътре в самата книга на текстове, в които избраната личност Стоян Камбарев говори за себе си и на такива, в които другите го разказват, и най-вече, разказват театъра, който създава...
Книгата "Стоян Камбарев. Огледала", въпреки своите специфики, се вписва и в още една, лесно разпознаваема традиция - на книгите на големите световни режисьори, създали свои школи, наложили свои методи... Още повече, че българските читатели помнят и познават този тип книги. Преди години "Наука и изкуство" пусна цяла такава поредица ("Театър ХХ век"), в която се появиха самопредставянията на Станиславски, Крейг, Мейерхолд и пр. В този смисъл българският избор имплицира, че Стоян Камбарев е режисьор, който трябва да се помни, който е наложил определен стил в българския театър, за който си струва да се говори, който трябва да се обмисля и осмисля...
Уловката при този тип книги е в пулсацията между сценичното и словото, между театър и литература, която се случва в тях, в съумяването хем да се запази границата между тях, хем тя да се смъкне, като сценичното се събере в думи... В този смисъл разделянето на книгата на споменатите части постига и подобен ефект. В думите на Стоян Камбарев, в бележките му за спектакли, в интервютата, границата е налице, пулсацията е факт. Докато в отзивите за него - предимно рецензии, вече се показва/отчита слятостта, доколкото се говори за постигнатото, за театъра му, видян през очите на професионалистите.
И най-сетне, голямата цел на тази книга е да състави един разказ - разказ за личността Стоян Камбарев. Защото без да изповядват някакъв позитивистки патос, съставителите са се стремели да появят двойната биография на Камбарев, в която личността му е не по-малко важна от направеното в и за българския театър. И са успели. Така наред с разказа за една или друга пиеса (разказ, който стриктно следва темите и хронологията), наред с по-общите разсъждения за предназначението на театъра, за неговото въздействие, за българския театър и за българското изобщо, четящият си припомня/научава историята на една личност, която познава аутсайдерството; за която ключови думи са риск, търсене, неспокойствие, недоволство от себе си; която чрез театъра усвоява бягството от собствената си идентичност и обдаряването с чужди животи, мислейки театъра като нужен главно на правещите го, защото така те се приближават и приобщават до/към самотните светове на други хора; която знае, че новаторството, бунтарството могат да започнат, да се случат само след като се усвои традицията и няма намерение да открива нито колелото, нито топлата вода; която не се опива от високопарното, мрази да стреля от упор с някакви големи истини за живота и за човека и съумява да се вгледа в тайнственото и необяснимото, които открива в делничното...

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Стоян Камбарев. Огледала. Съст. Майя Праматарова и Никола Вандов. Издава Фондация
Et cetera.
С. 2000